Ана Мои, писател: Не изпитвам нужда от родина, но не се чувствам безотечественица
Дневник препубликува изявлението на Людмила Димова с Ана Мои от Портал " Култура ". Заглавието е на редакцията. Интервюто е преведено от френски от Зорница Китинска.
Анна Мои е родена в Сайгон, по времето когато е столица на Южен Виетнам. Детството ѝ е белязано от страха от войната. Отрано стартира да учи във френскоезични учебни заведения. През 1973 година, при навършване на пълнолетието си, Анна Мои напуща Виетнам и се открива във Франция, където се надява да открие своя път в писателското занятие. Ала съумява да откри своя книжовен глас чак две десетилетия по-късно, връщайки се към своите корени.
Преди това в университета в Нантер тя учи история, желанието ѝ е да стане журналистка. По-късно се обръща към стилния отрасъл. Работи в Париж и Банкок като фешън дизайнер, живее за известно време в Токио. През 1992 година се завръща в родния си град, тогава към този момент Хо Ши Мин. Там стартира да написа на " втория си майчин език ", френския, и разгласява два сборника с къси разкази. Първият, " Гласът на оризовите ниви " (2001 г.), показва без преходи усещания от западната и източната просвета. Кариерата на Анна Мои потегля устремено нагоре с романа " Черен ориз " (2004 г.), оповестен в издателство " Галимар ". В него разказва мъчителното минало на Виетнам през орисите на две сестри. Анна Мои е създател на повече от 10 книги (есета, разкази, романи). Тя работи върху тематиката за паметта, личната памет за несъвършено предадените прекарвания или пък непознатата памет, тази на виетнамците и на Виетнам, от чиято история е захласната. Тя ще открие Софийския интернационален книжовен фестивал на 9 декември с лекция от 17.00 часа в аулата на Софийския университет " Св. Климент Охридски ".
Пишете прозаичност и лирика на разнообразни езици. Какво е вашето схващане за езика? Кога пишете на родния си език, по кое време на френски и британски?
- Пиша главно на френски, на него ми е елементарно без необикновен възторг да разказвам ужасяващи истории. Но британският доста ме изкушава със своята сбитост, подобаваща за писане на лирика, и с лекотата, с която може да основава неологизми с помощта на гъвкавата си приложимост. Първата версия на последния си разказ " Отровата на пеперудата " написах на британски, тъй като още с първото изречение се почувствах неспособна да пиша на френски на диалект, пъстър със полови подмятания. Това табу евентуално е обвързвано с обстоятелството, че съм учила френски в учебно заведение – един възпитан и пригладен френски, който от този момент все мачкам и увъртам, с цел да го пригодя към себе си. Виетнамският е естествено равномерен и звучен език, само че към този момент съм изгубила неговата благозвучност.
Признавате, че цялото ви детство е белязано от страха от войната. Кога и по какъв начин почувствахте, че би трябвало да пишете за войната?
- Войната ме обсебваше и към момента ме завладява. Мисля, че в никакъв случай няма да се отърва от нея, тъй като тя ме съпровождаше през цялото ми детство, а човек не се отърсва елементарно от събития, свързани с детството му. Започнах да пиша още със завръщането си във Виетнам през 1992 година, откакто бях прекарала седемнайсет години във Франция в чудене по какъв начин да подходя и какво да сторя, с цел да сполуча в писането. Усещах, че имам предопределение, само че ми липсваше непрестореност. Думите пристигнаха непринудено няколко години по-късно, когато слепих стадиите от живота си и свързах онази, която бях като дете, и възрастния човек, в който се бях трансформирала. Щях, несъмнено, да пиша за войната, въпреки тя да се появяваше единствено като филигран в първите ми поетични трудове, които говореха главно за актуален, следвоенен Виетнам.
Какви компликации срещате, когато разказвате виетнамската история и метод на живот на френските читатели ?
- Не изпитвам усложнение. Изказът ми е натурален и не си задавам въпроси.
Разчитате на свидетелското писане. Как се написа за претърпени контузии? Какво ви оказва помощ да съхраните загатна, пресъздавайки го?
- Аз съм от последното потомство очевидци на войната във Виетнам и контузиите от нея. Имам съзнанието за задача, задачата да предам на идващите генерации какво беше войната за тези, които я преживяхме. От друга страна, проучването на паметта сигурно беше и персонална нужда, доколкото бях живяла отвън Виетнам съвсем двайсет години. Паметта се култивира посредством облици, звуци и миризми, които отсъстваха от живота ми през този интервал. Съживявайки своята персонална история, възвърнах и историята на страната си, като по едно и също време с това измислих една част от нея, с цел да запазя известна независимост. Щом започнах да пиша романи, започнах да се олицетворявам във всеки от героите си и да приказвам с неговия глас. Постепенно героят започваше да живее независимо, отвън мен, по своя лична логичност и съгласно контузиите, които беше претърпял. А аз се превръщах в негов представител.
По друг метод ли пишете за френската и за виетнамската аудитория?
- Не, тъй като не пиша за избрана аудитория. Надявам се да стигна до всяка аудитория. Като споделям това, въпреки всичко когато изтъквам съответни места или исторически обстоятелства, си мисля за следствията, които това би имало за мен като възможни административни проблеми във Виетнам, страна към момента под комунистическа тирания. Но до този миг в никакъв случай не съм си налагала автоцензура, в случай че е писано да се стигне до компликации, доста им здраве!
Започвате с разкази и преминавате към романовата форма. Какви благоприятни условия ви дава тя?
- За мен разказите са поетична форма. Текстовете са къси и подбудени от избрана страст. Когато пиша разказ, нещата не стоят по този начин: концепцията се заражда в някоя тъмна алея на въображението ми, постоянно като разследване от несъмнено отвращение и излиза на открито, чак когато открия гласа на основния воин. Нужни са най-малко две години, до момента в който това се случи, а от време на време и повече. Разказът е импровизиран. И най-много в романа работя върху пътя на героя през прочувствено развиване, чийто край първоначално не познавам. Това е същинско премеждие, което продължава четири, пет, че и повече години
Посвещавате вашия първи разказ " Черен ориз " на " нежните и непобедими " виетнамски дами. Каква е ролята на дамите в близката история на Виетнам?
- Всъщност, през днешния ден си мисля, че виетнамските дами са най-много непобедими. Крехки са единствено видимо. Виетнамските дами постоянно са играли значима роля в обществото и историята на страната си, защото постоянно са били професионално дейни. Във Виетнам никоя работа не е извънредно мъжка, с изключение на може би тенисът на корт. Кодексът на кралете Ле още през ХV в. подсигурява на дамите равно унаследяване, дружно с мъжките наследници (какъвто не е казусът в Китай).
Иска ми се да ви задам два от въпросите на Макс Фриш. Доколко се нуждаете от татковина? И какво ви кара да се усещате човек без татковина?
Не изпитвам потребност от татковина, само че все пак не се усещам безотечественица. Имам поредни родини, които от време на време се наслагват по най-хармоничен метод: Виетнам, където съм се родила физически, и Франция, която ми разреши да се вкореня в литературата. Но родната ми страна е най-много страната на писането. Именно в нея се родих през 2001 година с първия си алманах разкази " Гласът на оризовите ниви ".
Освен с писане се занимавате с фешън дизайн и пеене. Къде се срещат и разминават вашите занимания?
Днес към този момент не се занимавам чак толкоз с мода. За сметка на това рисувам! В момента работя над план за илюстрована брошура, поетично есе, в което се въртя към въпроса за изгнаничеството и завръщането от изгнаничество, като действието се развива в една къща, в която живях три години в централната част на Виетнам – един дребен парадайс. Всъщност работното заглавие на книгата е " Изгнание в парадайса ". Пеене, мода, изобразяване, писане: при всички случаи става дума за артистични действия. Между два сеанса на писане пея или рисувам, щом усетя потребност да завърша нещо бързо, за две седмици или два месеца (времето, належащо за проучване на една мелодия или за завършването на една картина). Тъй времето за довеждане докрай на едно писание е доста по-дълго.
Анна Мои е родена в Сайгон, по времето когато е столица на Южен Виетнам. Детството ѝ е белязано от страха от войната. Отрано стартира да учи във френскоезични учебни заведения. През 1973 година, при навършване на пълнолетието си, Анна Мои напуща Виетнам и се открива във Франция, където се надява да открие своя път в писателското занятие. Ала съумява да откри своя книжовен глас чак две десетилетия по-късно, връщайки се към своите корени.
Преди това в университета в Нантер тя учи история, желанието ѝ е да стане журналистка. По-късно се обръща към стилния отрасъл. Работи в Париж и Банкок като фешън дизайнер, живее за известно време в Токио. През 1992 година се завръща в родния си град, тогава към този момент Хо Ши Мин. Там стартира да написа на " втория си майчин език ", френския, и разгласява два сборника с къси разкази. Първият, " Гласът на оризовите ниви " (2001 г.), показва без преходи усещания от западната и източната просвета. Кариерата на Анна Мои потегля устремено нагоре с романа " Черен ориз " (2004 г.), оповестен в издателство " Галимар ". В него разказва мъчителното минало на Виетнам през орисите на две сестри. Анна Мои е създател на повече от 10 книги (есета, разкази, романи). Тя работи върху тематиката за паметта, личната памет за несъвършено предадените прекарвания или пък непознатата памет, тази на виетнамците и на Виетнам, от чиято история е захласната. Тя ще открие Софийския интернационален книжовен фестивал на 9 декември с лекция от 17.00 часа в аулата на Софийския университет " Св. Климент Охридски ".
Пишете прозаичност и лирика на разнообразни езици. Какво е вашето схващане за езика? Кога пишете на родния си език, по кое време на френски и британски?
- Пиша главно на френски, на него ми е елементарно без необикновен възторг да разказвам ужасяващи истории. Но британският доста ме изкушава със своята сбитост, подобаваща за писане на лирика, и с лекотата, с която може да основава неологизми с помощта на гъвкавата си приложимост. Първата версия на последния си разказ " Отровата на пеперудата " написах на британски, тъй като още с първото изречение се почувствах неспособна да пиша на френски на диалект, пъстър със полови подмятания. Това табу евентуално е обвързвано с обстоятелството, че съм учила френски в учебно заведение – един възпитан и пригладен френски, който от този момент все мачкам и увъртам, с цел да го пригодя към себе си. Виетнамският е естествено равномерен и звучен език, само че към този момент съм изгубила неговата благозвучност.
Признавате, че цялото ви детство е белязано от страха от войната. Кога и по какъв начин почувствахте, че би трябвало да пишете за войната?
- Войната ме обсебваше и към момента ме завладява. Мисля, че в никакъв случай няма да се отърва от нея, тъй като тя ме съпровождаше през цялото ми детство, а човек не се отърсва елементарно от събития, свързани с детството му. Започнах да пиша още със завръщането си във Виетнам през 1992 година, откакто бях прекарала седемнайсет години във Франция в чудене по какъв начин да подходя и какво да сторя, с цел да сполуча в писането. Усещах, че имам предопределение, само че ми липсваше непрестореност. Думите пристигнаха непринудено няколко години по-късно, когато слепих стадиите от живота си и свързах онази, която бях като дете, и възрастния човек, в който се бях трансформирала. Щях, несъмнено, да пиша за войната, въпреки тя да се появяваше единствено като филигран в първите ми поетични трудове, които говореха главно за актуален, следвоенен Виетнам.
Какви компликации срещате, когато разказвате виетнамската история и метод на живот на френските читатели ?
- Не изпитвам усложнение. Изказът ми е натурален и не си задавам въпроси.
Разчитате на свидетелското писане. Как се написа за претърпени контузии? Какво ви оказва помощ да съхраните загатна, пресъздавайки го?
- Аз съм от последното потомство очевидци на войната във Виетнам и контузиите от нея. Имам съзнанието за задача, задачата да предам на идващите генерации какво беше войната за тези, които я преживяхме. От друга страна, проучването на паметта сигурно беше и персонална нужда, доколкото бях живяла отвън Виетнам съвсем двайсет години. Паметта се култивира посредством облици, звуци и миризми, които отсъстваха от живота ми през този интервал. Съживявайки своята персонална история, възвърнах и историята на страната си, като по едно и също време с това измислих една част от нея, с цел да запазя известна независимост. Щом започнах да пиша романи, започнах да се олицетворявам във всеки от героите си и да приказвам с неговия глас. Постепенно героят започваше да живее независимо, отвън мен, по своя лична логичност и съгласно контузиите, които беше претърпял. А аз се превръщах в негов представител.
По друг метод ли пишете за френската и за виетнамската аудитория?
- Не, тъй като не пиша за избрана аудитория. Надявам се да стигна до всяка аудитория. Като споделям това, въпреки всичко когато изтъквам съответни места или исторически обстоятелства, си мисля за следствията, които това би имало за мен като възможни административни проблеми във Виетнам, страна към момента под комунистическа тирания. Но до този миг в никакъв случай не съм си налагала автоцензура, в случай че е писано да се стигне до компликации, доста им здраве!
Започвате с разкази и преминавате към романовата форма. Какви благоприятни условия ви дава тя?
- За мен разказите са поетична форма. Текстовете са къси и подбудени от избрана страст. Когато пиша разказ, нещата не стоят по този начин: концепцията се заражда в някоя тъмна алея на въображението ми, постоянно като разследване от несъмнено отвращение и излиза на открито, чак когато открия гласа на основния воин. Нужни са най-малко две години, до момента в който това се случи, а от време на време и повече. Разказът е импровизиран. И най-много в романа работя върху пътя на героя през прочувствено развиване, чийто край първоначално не познавам. Това е същинско премеждие, което продължава четири, пет, че и повече години
Посвещавате вашия първи разказ " Черен ориз " на " нежните и непобедими " виетнамски дами. Каква е ролята на дамите в близката история на Виетнам?
- Всъщност, през днешния ден си мисля, че виетнамските дами са най-много непобедими. Крехки са единствено видимо. Виетнамските дами постоянно са играли значима роля в обществото и историята на страната си, защото постоянно са били професионално дейни. Във Виетнам никоя работа не е извънредно мъжка, с изключение на може би тенисът на корт. Кодексът на кралете Ле още през ХV в. подсигурява на дамите равно унаследяване, дружно с мъжките наследници (какъвто не е казусът в Китай).
Иска ми се да ви задам два от въпросите на Макс Фриш. Доколко се нуждаете от татковина? И какво ви кара да се усещате човек без татковина?
Не изпитвам потребност от татковина, само че все пак не се усещам безотечественица. Имам поредни родини, които от време на време се наслагват по най-хармоничен метод: Виетнам, където съм се родила физически, и Франция, която ми разреши да се вкореня в литературата. Но родната ми страна е най-много страната на писането. Именно в нея се родих през 2001 година с първия си алманах разкази " Гласът на оризовите ниви ".
Освен с писане се занимавате с фешън дизайн и пеене. Къде се срещат и разминават вашите занимания?
Днес към този момент не се занимавам чак толкоз с мода. За сметка на това рисувам! В момента работя над план за илюстрована брошура, поетично есе, в което се въртя към въпроса за изгнаничеството и завръщането от изгнаничество, като действието се развива в една къща, в която живях три години в централната част на Виетнам – един дребен парадайс. Всъщност работното заглавие на книгата е " Изгнание в парадайса ". Пеене, мода, изобразяване, писане: при всички случаи става дума за артистични действия. Между два сеанса на писане пея или рисувам, щом усетя потребност да завърша нещо бързо, за две седмици или два месеца (времето, належащо за проучване на една мелодия или за завършването на една картина). Тъй времето за довеждане докрай на едно писание е доста по-дълго.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ