Икбал Масих – детето, което искаше да освободи робите
Днешният интернационален ден на детето е оня миг от годината, в който гледаме напред към бъдещето, влагаме доста в него, тъй като не е загадка за никого, че сме извънредно подвластни и в случай че желаеме да има на следващия ден, то през днешния ден би трябвало да насочим погледа си върху това, което сътворяваме и отглеждаме.
Сигурни сме, че през последните години сте забелязали доста случаи на детско принуждение, срещнали сте се с най-големи безумия и даже участвате индиректно във възпитанието на съседските деца, чието битие и претекстове за такова, постоянно остават под въпрос. Едва ли има психолог, който би отрекъл една доста отрицателна процедура – някои родителите вършат свещената неточност и влагат прекалено много в основаването на деца, които би трябвало да оправят техните взаимоотношения. Свикнали сме на интернационалния ден на детето да си припомняме някои от децата, които се издигат до ранга на герои.
За някои това е опрощение, че въпреки всичко ще оставят един извънредно сгрешен свят, за друго е обидно да сътворяваме заблуда на нещо прелестно, оставено като рекламна пауза сред вечерните вести. Истината обаче се намира другаде, сътворяваме този празник, с цел да покажем на идващото потомство, че светът може да бъде по-добър, изковаваме вярата, че в случай че имаме положителните планове и дейности, днешният свят може да се трансформира в доста по-добър на следващия ден. По това време постоянно от архивите се вади историята на Ане Франк, преглеждаме нейните дневници, срещаме с едно сериозна покруса, само че не би трябвало да забравяме нещо доста значимо, децата могат и се считат за герои. Някои се издигат до доста по-сериозна висота за разлика от други, затова желаеме да насочим вниманието към едно друго дете, което промени света и съумя да притегли вниманието към себе си.
Съжаляваме, няма да приказваме за Грета Тунберг – пионката, сложена да приказва за доста значими тематики, пробвайки се истерично да крещи какъв брой е значим еко факторът, въпреки и същата въобще да няма визия за науката. Обречена е цивилизацията, която поставя дете за собствен стопанин, само че това е напълно друга тематика. Нека ви срещнем с Икбал Масих. Той е роден в средата на 90-те години в Пакистан. Живее тъкмо 13 години и за жал не е съумял да запомни или да се допре до по-красивата страна на живота, който се предлага. Във времето, в което проплаква на бял свят, Пакистан към момента експлоатира детския труд и свободно търгува с плебеи. Като доста други деца, Масих се ражда в оскъдно семейство отвън Лахоре, Пакистан. Неговото семейство не може да се оправи с издържането му, бащата напуща бързо фамилията, а след това излиза наяве, че майката има потребност от пари, с цел да заплати сватбата на неговия по-голям брат – това е бил един добър метод да махне едно тегло от гърба си, само че с цел да се направи женитба. За страдание задълженията стават все по-големи и най-сетне дребният Икбал е продаден като плебей, тъй като 2 години не са заплащани никакви сметки.
Сделката се случва на 6-годишна възраст и вместо в игри и равнодушие, детето се озовава във фабриката за килими. Неговото работно време е грубо – прекарва към 14 часа дневно, 6 дни в седмицата и един ден с отмора, която не е изключително добра, откакто винаги е завързван на въже в дребната стая, в която би трябвало да работи. Въпреки тези жестоки и непостижими условия, той още веднъж не може да изплати задълженията на фамилията си. Преди това би трябвало да заплати своето образование, използването на принадлежности, храна и други запаси, които употребява. Свободата му е отнета, защото фамилията не може да се оправи. И най-тъжното е, че по това време има още милиони други деца, които работят с вярата, че в миналото ще завоюват свободата си – нещо, което няма по какъв начин да се случи. Пакистан публично не разрешава употребата на детски труд, само че това не пречи на властта да бъде с необятно затворени очи, захранвани с % от бизнеса.
На към 10-годишна възраст, Икбал взема решение да избяга. Понеже израства в бедност и няма задоволително придвижване, с цел да развие своята костна конструкция, наподобява по този начин, като че ли е още на 6 години. Принуден е да съществува в дребна стая, която той самият назовава пещ и същата е запълнена със следи от вълна и други тъкъни, които запълват дробовете му. В някои моменти не може да работи в подоба среда, само че не получава състрадание, а единствено още пердах – постановат го с юмруци, камшици и всичко, което е на разположение на пазачите. Нека спрем за няколко секунди до тук.
Представете си, че вашият живот стартира на 6-годишна възраст, не познавате и не подозирате нищо за света отвън тази дребна пещ, от вас се изисква да работите като грешници и непрекъснато да сте налагани, без да знаете защо и за какво. Да мечтаете за равнодушие е неразрешено, да сънувате свободата си, още повече. Това е един прелестен детски пъкъл, който за мнозина не се е случил, само че в някои точки на света е освен разполагаем, само че и продължава да се случва. Китай може да е един подобен образец, следван от Йемен, където деца се омъжват за 50-60-годишни хора, освен това изцяло законно. Икбал схваща, че ще почине в това забравено от Бога място и благодарение на другари взема решение да избяга. Първо тича при полицията и споделя какво вършат с него хората, които работят във фабриката.
За страдание служителите на реда предпочитали да вземат наградата за върнато дете, в сравнение с да се намесят и тъкмо затова завели момчето назад при Аршад – неговият легален притежател. За да не бяга повече, младежът е завързан с верига за мокетната машина, с изключение на работа, гаврите също зачестили, както и гладът – въпреки всичко имал сили да избяга, само че не и да работи, а явно това щяло да се промени. Ужасът продължава още малко, тъй като на 12-годишна възраст идва моментът за митинг на всички служащи в леярната за тухли. Едва тогава момчето схваща, че робството е паднало преди няколко години и никой няма право да го задържа. Правителството също по този начин е отменило всички задължения, които децата би трябвало да изплащат и малолетните би трябвало да бъдат свободни. За страдание единствено някои компании създали стъпката и се съобразили със законовите правила.
На същият митинг, уредниците търсят точно деца-роби, които да оказват помощ за възможното развиване, тъкмо затова Икбал взема решение да излезе и да приказва за живота си до този миг. Споделя какво му се е случило, споделя, че не е виждал майка си от 6 години, задъхвал се като дъртак и имал задоволително белези, които да покаже, завещани от сегашния му притежател и шеф. Натискът към Аршад продължавал, до момента в който той самият не бил заставен да освободи децата от работните им места. 12-годишният към този момент възрастен мъж, можел умерено да продължи своето придвижване и да споделя освен своята история, само че и тази на сътрудниците си, да споделя истината – нито едно дете не би трябвало да бъде излагано на такива мъчения, без значение от решенията на родителите му.
Изпращат го в учебно заведение и взима четирите години за единствено две. Започва да се интересува повече от работническите закони и правата на индивида, концентрира силата си точно там и се надявал, че когато приказва за работа, повече хора ще могат да го чуят и да схванат, че точно свободата и правото на детство, са детайли, които не би трябвало да се погазват, без значение какви тъкмо са задълженията на семейството. Осъзнавал, че единствено с говорене няма да успее да завоюва вниманието на обществото и стартира да се промъква във заводи, да разпитва децата какво е отношението към тях и дали са плебеи.
Макар и това да е доста рискована работа, той не се отхвърля от концепцията си да освободи повече хора. Дребният му растеж и детска визия вършели прелестна работа в задачата му да се слее с всички останали деца, само че в същото време мнозина почнали да се оглеждат за някой по-подозрителен „ хлапак “, който може да скапе бизнеса им. Заплахите от другите заводи не зачестявали, притежателите на плебеи не можели да повярват, че едно малко дете се пробва да скапе бизнеса им, който с изключение на всичко е прекомерно скъп и носи охолството им. Икбал не стопира своята активност и постоянно е на линия, с цел да приказва върху належащият проблем. Около 3000 деца съумяват да избягат от своите притежатели, откакто чуват вдъхновението на момчето, освен това единствено за година.
Реномето му в действителност е впечатляващо. Влиянието му доближава до там, че скоро е поканен даже в Съединени американски щати, където да опише какво се случва в родината му. При връщането си, единствено няколко месеца откакто е ходил на учебно заведение с вярата, че ще стане юрист и ще се бори за един по-добър живот, младият бунтовник е убит с ловна пушка. В средата на деня, до момента в който кара колелото си на връщане от учебно заведение, изстрелите проехтяват и раздират дребното му тяло на части. Според полицията, създателят на стрелбата е локален фермер, който по-късно даже е разгласен за воин от притежателите на заводи. Той стрелял по простъпка и след часове в изтезания признава своето действие.
Според много други хора, Икбал от дълго време е бил зложелател на промишлеността с килими и трябвало да бъде отстранен, както се и случва. Въпреки това би трябвало да признаем, че подвигът му и смелостта да приказва, освен това на тази възраст, може единствено да ни покаже две неща. Децата могат да трансформират света и заслужават по-добри условия на живот, а когато те тръгнат напред, обстановката може да се промени вечно и да ни покаже какво в действителност се случва в историята. Въпреки неговите опити, към 75 000 деца-роби не престават да работят в Пакистан и до през днешния ден, следвани са от доста други африкански и азиатски страни.
Снимки: Wikipedia
