Днешният ден мина като на кино. Заради това, че е

Днешният ден мина като на кино. Заради това, че е работен, предколеден, гледах да свърша всичко, което зависи от работното време на другите – пощата, куриерите, някои магазини. Отделно огромното дете имаше последното си коледно празненство, а на дребното му пораства финален кучешки зъб и не ме остави нито до печката да припаря, нито до компютъра. Едва в този момент заспа, а моите хора бяха на омлети. Липсват ми яйцата в тази си роля – царете на аламинута са те.

След тях по експедитивност подреждам ориза. С вашите предписания той се потвърди като любим на домакините, които желаят бързо и вкусно ядене, което търпи и доста спомагателни вариации. Признавам, той е и моят любимец в това отношение.

След днешния ден, вечерта едвам имах сили да сготвям. След три съществени омлета, запържих малко лук с гъби. Като започнаха да пускат сок, сложих две супени лъжици брашно и бързо долях с топла вода. Не е кой знае какво това ядене, само че става за 15 минути и е вкусно.

Днес съм се сетила за една другарка. В един миг от другарството ни, тя работеше като луда, по 18 часа дневно. Изпитваше мазохистична приятност от недоспиването, от недохранването, от измъчения си външен тип. Понякога едвам държеше очите си отворени. Всички я съветвахме да не си го предизвиква и я питахме, за какво го прави. Целта й беше да отиде на екскурзия в Рим. Работеше, спестяваше, от всичко се лишаваше, единствено и единствено да събере сумата, за екскурзия през октомври. Тогава си беше наумила. Е, отиде. Отиде за седмица и се върна с покъртителни фотоси. Не искаше нищо да споделя, само че светлината, която струеше от фотосите й, Рим е превъзходен фон самичък за себе си, просто беше потресаваща. И по този начин, спомних си за нея тъкмо в този момент. Когато жадувам да се освободя от поста и да усетя тази чиста наслада от свободата, след дълго лишаване.

Днес в рейса, спомняйки си за нея, си мислех, какво въпреки всичко значи това – постът да те води към някакво филтриране и въпреки да не обичам тази дума, величественост, за който го прави от религиозни подбуди - и към насладата от Рождеството на Сина Божи. Моят пост, отново да загатна, не е набожен. Не съм се причестявала, изповядвала преди поста и не съм търсила утвърждението и благословията на Божи чиновник. Не съм срещала доста почтени такива през живота си и не им диря съдействието, изключително за сходни неща.

Но и следя какво се случва, ден след ден, тази обедняла софра, лъкатушещи мисли и настроения.

“И към този момент жадувам да пристигна Бъдни вечер. Но не, с цел да чревоугоднича и да преям с месо, а с цел да се освободя. ”

Веднага бързам да кажа, че нито за момент не съм се чувствала длъжна и надлежно нещастна, в оня смисъл, когато едно нещо, мине ли от „ желая ” към „ би трябвало ”, към този момент е омразно. Не, радвала съм се на всеки ден, с изключение на на един или два, че заговявам, че споделям с вас и получавам благи думи и внимание. Свободата, за която приказвам е друга.

“Та нали сами постановяваме най- тежките си ограничавания. ”

Вкопчването в нещата, хората, страстите си – сами и непринудено влизаме в тези „ затвори ”. В тези ограничавания, откривам едно самоизмъчване, един мазохизъм. Една доброволна мизерия на душата, наложена с вярата, че това изтезание ще ни изведе към нещо по- положително от нас самите, ще ни изведе от границите на съществото ти и ще ни направи, ами да, по- свободни.

“Илюзорно е всичко, обвързвано със свободата. Тя е имагинерна големина, която е тъждествена на самотата. ”

Така в това самовглъбяване, в самоотделянето ни, подложени на непринудено изтезаване, което никой не схваща, оставаме сами. Сами с една екзестенциална, безбрежна самотност, която нищо и никой не може да запълни. Освен една дребна вяра.

“Тази загадка вяра, която в действителност крепи самоизмъчването ни, е, че въпреки всичко това има смисъл, цялото това страдалчество. И смисълът си е персонален, всеки за себе си, само че той е все някак катарзис, филтриране, успех над досегашното, над познатото. ”

То е нещо напълно ново, чисто и напълно. То може да е Синът Божи, както знаем, плътското в него е незначително – Той е въплътено Слово, Той е Любов. Може да е отваряне на третото око за въпреки едно мигване. Нирвана или положението, в което изпадат танцуващите дервиши. Може да е толкоз доста неща. Силата, с която насочваме новородената сила, е толкоз мощна, че ослепителни ясно разбираме, че всичко това освен си е коствало, само че то е ключът, то е методът да вникваме в нещата и в същото време да се издигаме над тях. Да не се привързваме и вкопчваме, а да оставяме да минават и да сме свободни. Макар и илюзорно да е, въпреки за малко.