Днес ви представяме личната изповед на една българка, която се

Днес ви представяме персоналната изповед на една българка, която се е оказала една от 8-те дами, която се разболява от рак на гърдата през живота си. Тя споделя за своята борба с подлата болест, за уроците по пътя и по какъв начин фондацията " Една от 8 " ѝ е помогнала.

***

Представете се накратко:

Казвам се Ваня, на 49 години, фамилна с към този момент пълновръстен наследник. Това е фактологията, а отвън нея – считам, че съм упорита, един път захвана ли се с нещо – не се отхвърлям елементарно, само че съм и сензитивна със мощна емпатия към всичко и всички към мен. Когато нещо ме развълнува - понечвам се със пристрастеност, не спестявам сили и давам най-хубавото от себе си. Ценя откровените взаимоотношения даже до доверчивост. Категорично не съм домошар и това ме забавлява. Обичам да пътувам, притеглят ме дребни, закътани дестинации, надалеч от огромния град, изключително ме интересуват историческите и архитектурни резервати. Накратко – Ваня, която обича живота!

На какъв брой години бяхте когато Ви сложиха диагнозата?

Бях на 45 години. 45 години за мен беше разделът, от който разделям живота си на преди и след диагнозата.

Трудно ли беше да споделите за диагнозата с най-близките си?

Като цяло е доста мъчно, човек в никакъв случай не е квалифициран, с цел да научи нещо сходно за собствен непосредствен. Първо беше фамилията ми, сервирах новината ненадейно и ей по този начин апропо – нещо от рода на: „ абе знаеш ли, че си напипах нещо... “ Още помня мълчанието, което настъпи. Колкото и да не спирах да бърборя, че това несъмнено е киста, тъй като съм имала доста кисти преди този момент, че преди 2 месеца са ме гледали на ехограф и не са намерили нищо, че това не може да е нещо друго, тъй като ние в нашето семейство не сме имали в никакъв случай подобен случай.... все пак мълчанието трудно продължаваше. Колкото и да се опитваха да наподобяват спокойни, очите им ги издаваха - боязън, смут, неприемане... видях го и го почувствах.

И по този начин се стартира. След това споделих с най-близките ми приятелки, те бяха по-рационални – упорстваха незабавно да събера няколко отзиви, звъняха ми, ревизираха ме дали съм го направила, какво са споделили, какво ще върша в този момент. Разпитваха близки и познати за лекари, лечебни заведения, случаи, в които това в действителност се е оказало просто киста и се опитваха да ме ободрят. Но те ме познават – аз постоянно съм била свръхактивна и в действителност нямах потребност от освежаване, бях влезнала в режим на бойна подготвеност да диря, да изследвам, да се увещавам. Но не и да падна духом, като че ли като моя защитна реакция, одобрявах всичко, което ми се случва като следващия проблем пред мен, с който би трябвало да се оправя.

Разбрах, че даже подозрението за тази диагноза, още преди да е финално доказана, хвърля в смут множеството хора, всички окултни страхове, които са ни насаждали през целия ни живот за тази болест, избиваха на повърхността, завлядяваха ги и и даже помрачаваха разсъдъка им – изрично го видях при околните ми! Затова взех решение – няма да споделям. Приех, че това е нещо доста мое, нещо доста неразбираемо и ужасно, не желаех да предизвиквам повече страхове, паники и избрах да го запазя за себе си. Така и до ден сегашен хората, които знаят през какво прекосих, са в действителност доста малко.

Фондация " Една от 8 "

Как разбрахте за Фондация “Една от 8 ”? Кога ги потърсихте?

Съвсем инцидентно. Както всички хубави неща, които се случват в живота ни. Трябвало е да мина през всичко това, да поема по този път, с цел да се откри моят ангел – страж, това беше моя другарка от болничното заведение, в която дружно се лекувахме. За страдание тъкмо като ангелче, тя отлетя, не можа да се пребори. Тя не спираше да приказва въодушевено за Фондацията, разказваше ми за една или друга самодейност, за това, за това, канеше ме да отида и да ги посетя. Тогава на този стадий ми беше мъчно да осъзная защо ми приказва, защо ми е всичко това, съгласно мен, тогава не разбирах, че нуждая се от помощ. А тя го беше видяла и по тази причина толкоз доста настояваше. Докато най-сетне одобрих, това се случи в един доста прекрасен ден – празнувахме шестия рожден ден на Фондацията. Този ден се оказа и най-хубавият за мен. И по този начин, попаднах инцидентно, само че останах умишлено.

С какво ви помогнаха от Фондация “Една от 8 ”?

На първо място ми помогнаха с психическа поддръжка, в действителност считам това по-скоро за реализиране на цялостна личностна, ментална и прочувствена промяна и постоянно ще съм им признателна за това.

През тези две години аз като че ли се слях с Фондацията и девойките там, там търсех и намирах всички отговори, даже и на най-безумните ми страхове, паники, мисли, опасения. Там беше точното място, там се усещах сигурна и в сигурност.

Как тази помощ ви повлия?

Помогнаха ми да се отърся от предишното, да спра да претърпявам упованията си за бъдещето и да осъзная, че би трябвало да пребивавам тук и в този момент. И още: да стартира да се обичам, да осъзная в какво съм бъркала и по какъв начин да го преодолея, научиха ме да виждам по нов метод на живота си, взаимоотношенията ми със фамилията, околните, приятелите, сътрудниците, несполуките, паниките, възприятието за виновност и така нататък Това не беше лек път, лиши към две години, през които постепенно прекосявах през разнообразни стадии на осъзнаване и дръзвам да мисля, че през днешния ден, в този момент се одобрявам, одобрявам и утвърждавам доста повече като цялостна персона, пребивавам умерено и мисля рационално, не отвръщам прочувствено, не разрешавам на мислите ми да ме управляват, а тъкмо противоположното. Чувствам се нов, пълностоен човек. Чувствах, че израствах и започвах сама да намирам отговорите, които търсех. Това беше скъпа помощ, най-много тъй като ми помогнаха да осъзная какво сама желая да трансформира в живота си. Помогнаха ми да мина през този стадий в живота ми и да схвана, че тази смяна в действителност е най-хубавото лекуване за мен.

Кой е най-ценният съвет, който получихте от тях?

Осъзнаването, че аз не съм в заболяването, а единствено преминавам през нея. И да се науча да се обичам.

Кой е най-важният урок, който научихте от борбата си с заболяването?

Разбрах, че заболяването беше моят урок, осъзнах за какво ми е обещано да се разболея и какво би трябвало да трансформира в настройките си към другите и протичащото се към нас.

Подържате ли връзка с дамите от Фондацията през днешния ден?

Поддържам и постоянно ще подкрепям, те са мои другари, моята опора, моето ентусиазъм.

Какъв е съветът ви към дамите, които сега минават през заболяването?

Вие единствено преминавате през заболяването, тя не ви дефинира, вие ще успехите.