Днес, във всяко кътче на света – на всеки континент,

Днес, във всяко кътче на света – на всеки континент, във всяка страна – има хора като нас. 
Събрани по улици и площади, обединени от увереността, че силата на труда ще надделее над силата на капитала. Някъде са шепа хора. Другаде – стотици, хиляди, а тук-там и десетки хиляди.
И ние сме част от тях.
Тук сме, с цел да напомним – нашата мощ извира от паметта на обединявания труд, от непреклонната воля на работнички и служащи да не се отхвърлят от битката за почтено бъдеще. Тук сме, с цел да прибавим гласа си към гласа на милионите трудещи се, на милионите потиснати, на милионите обеднели.
Казват ни: „ Оставете този Първи май. Забравете думите „ битка “, „ тъждество “, „ правдивост “, „ взаимност “. Това са отживелици. Имате трудово законодателство – то ви пази “.
Така ли е в реалност?
Сутрин ставаме изтощени, още преди да сме почнали работа. Късно вечер се прибираме и се питаме къде изчезна денят. Постоянно сме напрегнати, че изоставаме от периоди, от сметки, от упования. И един въпрос, някъде от вътрешната страна, не стопира да ни тормози – това ли е животът? Като съзнателни служащи и чиновници все отлагаме да си отговорим. Не е в този момент моментът да запитвам на глас. Трябва да нахраня детето. Трябва да легна, с цел да мога на следващия ден да работя. Трябва да платя заема и сметките, да се погрижа за болната си майка. Но въпросът остава. И би трябвало ясно да го зададем – подобен ли желаеме да бъде животът?
Проблемът не е просто, че работим доста. Проблемът е, че работата гълтам всичко. Денят се разпада на задания, периоди и спешности. Винаги има още. Още един имейл, още една промяна, още едно „ единствено през днешния ден “. И „ единствено през днешния ден “ се трансформира в вечно.
Първи май стартира с едно ясно и съответно искане – осем часа труд, осем часа отмора, осем часа живот. Това не е формула, а граница. Границата, която да постави завършек на безкрайната употреба на нашия труд. Границата, оттатък която стартира свободното време, нашето време.
Формално тази граница съществува. На процедура – не. Все повече хора работят над откритото работно време, постоянно без в допълнение възнаграждение и още по-често без да го възприемаме като нещо изключително. Работата влиза в дома посредством телефоните, в почивката посредством известията, в персоналното време посредством непрекъснатото очакване да бъдеш разполагаем. Това не се постанова с открита насила. То се случва посредством една ефикасна вътрешна дисциплинираност. Чрез едно безшумно и учтиво „ няма по какъв начин другояче “. Тази привидна доброволност е може би най-характерната линия на актуалната употреба – тиха, само че действителна. 
Да не се заблуждаваме. Работещият човек е към момента окован – от разноски, от заеми, от неустановеност, от страха да не изгуби дребното, което има. Този „ избор “ не е свободен. Това е невидимото принуждение на една система. Система, в която човек самичък се принуждава да дава още и още. Сам удължава работния си ден. Сам приема условия, които знае, че не са обективни. Сам поема тежестта на едно непрекъснато напрежение, което последователно се трансформира в норма.
Изтощението, прегарянето, тревогата не са персонални провали и самостоятелни недостатъци. Те са разумният резултат от метод на живот, в който трудът не води до сигурност. 
В България този проблем има ясни измерения. Данните на Националния статистически институт демонстрират, че над една пета от популацията живее под линията на беднотия, а близо една трета е в риск от беднотия и обществено изключване. Изчисленията на синдикатите за издръжката на живота поредно демонстрират, че забележителна част от работещите не доближават приходите, нужни за обикновено битие. Бедността към този момент не е отвън труда, тя е вътре в него.
Този факт подкопава едно от главните обещания на актуалния стопански ред – че трудът, усърдността, лоялността са пътят към по-добър живот. 
В продължение на десетилетия преобладаващият отговор на тези паники беше, че би трябвало да запазим успокоение, че пазарът ще уреди нещата. Достатъчно е да се основат условия за напредък и изгодите ще се разпределят надолу. На процедура обаче това докара до задълбочаване на неравенствата, до напън върху труда и до прекачване на пазарния риск към обособения човек. Това не е наложителност. Това е избор – политически и идеологически избор.
Срещу този избор исторически стои различен. В края на XIX век служащите в Чикаго не просто желаят по-кратък работен ден. Те оспорват самата концепция, че капиталът би трябвало да дефинира границите на човешкия живот. Тяхната битка слага началото на опцията да имаме обществени и трудови права, да имаме достъп до опазване на здравето и обучение, до групова отбрана.
Социализмът в този подтекст не е нереална теория, а отговор на съответен проблем – по какъв начин да се ограничи властта на капитала над индивида. Как да се подсигурява, че трудът не е просто запас за обогатяване на малко на брой, а основа за построяването на общото ни благополучие. 
Този въпрос в никакъв случай не си е тръгвал. Но през днешния ден го слагаме с нова мощ. Пазарният фундаментализъм – концепцията, че страната би трябвало да закриля пазара, а не хората – потвърди своята безсърдечност, своята унищожителна мощ против общите ни богатства. 
Затова диалогът за социализъм през днешния ден не е връщане обратно, а единственият късмет да се оправим с сегашното. Не като идеализирана скица, а като нужда да се слагат още веднъж граници – на употребата, на несигурността, на подчиняването на човешкия живот на капиталистическата логичност. Това значи почтени приходи, мощно групово договаряне, синдикално сдружаване, обективна данъчна система, сигурност на труда, вложения в обществени богатства. Но значи и друго – смяна в метода, по който мислим за обществото.
В основата на тази смяна стои концепцията, че стопанската система би трябвало да служи на хората, а не противоположното.
Това не е радикална формула. Това е нашата норма.
И когато през днешния ден споделяме „ работим, а сме небогати “, това не е просто девиз, а диагноза. Диагноза за една система, която изсмуква виталните ни сокове и ги обръща в злато за себе си. Система, която натрупа благосъстояния за сметка на нашите тела, за сметка на нашето здраве, на нашия живот. Разделя ни на свои и непознати, разделя ни по пол, по възраст, по вяра, по цвят. Затова прибавяме „ стига “. „ Стига “ е нашата граница – границата, която служащи, анархисти и социалисти сложиха преди повече от век в Чикаго. Граница, която българските дами и мъже от тютюневите хранилища, шивашките заводи и мините отвоюваха при започване на ХХ век и за нас. Границата, която ни бе отнета и която ще си върнем с достолепие, дружно. Срещу тази битка от горната страна ще отвърнем с единна битка изпод. 

Защото „ Втори живот няма! “.