Как се стигна до погромите срещу арменците в Сумгаит
Днес тази битка продължава с още по-голяма непримиримост, тъй като Кавказкият район е в центъра на Черноморско-Каспийската зона на сигурност. Тук се сблъскват геополитическите ползи на Русия, Съединени американски щати и Европейски Съюз и на районните играчи Турция и Иран.
Кавказкият район е като Балканите - остарял, с вековна история и спорове, само че и значим път – без значение дали той се споделя „ нефтен “, „ газов “ или „ копринен “.
В Кавказ един от многото нерешени проблеми е Нагорни Карабах или по-точно - военният спор за Нагорни Карабах. Там главните проблеми са етнически и териториални, които са исторически заложени още при започване на ХХ век, когато регионът става сцена на кръвопролитни арменско-азербайджански спорове. След Октомврийската гражданска война през 1917 година в Кавказкия район настава цялостно безредие. В такава конюнктура популацията на Нагорни Карабах на 16.12.1917 година в гр. Шуши основава Арменски народен съвет, който на 22.07.1918 година се преструктурира в управление на Нагорни Карабах. То организира независима вътрешна и външна политика, която е одобрена със сесиите на народните представители на карабахските арменци в интервала от юли 1918 година до февруари 1920 година
През този интервал главната битка на арменците е ориентирана против нападателната политика на мусаватиското държавно управление на Азербайджан, което по всевъзможен метод се стреми да покори Нагорни Карабах. То не реализира триумф, без значение от директната поддръжка на Турция и Англия.
През май 1920 година в Нагорни Карабах се открива руска власт. Отново поражда дискусия към кого да бъде причислен Нагорни Карабах. На 30 ноември 1920 година ръководителят на революционния комитет на Азербайджан Н. Наримов и националният комисар по външните работи М. Хусейнов в депеша от 30 ноември афишират на арменския народ, че „ от през днешния ден териториалните разногласия сред Армения и Азербайджан се афишират за анулирани и Нагорни Карабах, Зангезур и Нахичеван се признават за елементи от Арменската руска република “. На идващия ден декларацията на азербайджанското държавно управление се разисква и утвърждава на съвещание от Бакинския съвет и на 2 декември е обявено на Ленин за взетото решение.
На 3 юни 1921 година на съвещание на Кавказкото бюро на РКП (б), с присъединяване на Наримов, единогласно е решено „ да се утвърди декларация на азербайджанското държавно управление за принадлежността на Нагорни Карабах към Армения “. Появяват се очаквания, че към този момент е решен териториалният въпрос сред азербайджанци и арменци. Но тази вяра е къса. С подписания контракт сред Русия и Турция на 16 март 1921 година една огромна част от Армения – Нахичеванският регион, незаслужено е даден на Азербайджан. С това нараства апетитът на Азербайджан и той излиза с нови претенции за прекрояване територията на Армения. Това провокира Кавказкото бюро на РКП (б) на 4 юли 1921 година още веднъж да се занимава с административно-териториалната принадлежност на Нагорни Карабах. То взема решение за присъединението му към Съветска Армения. Но след един ден Сталин постанова без разискване арменската област да се съобщи на Съветски Азербайджан с заричане за „ необятни права на самоуправление “.
Отново въпросът за статута на Нагорни Карабах е подложен на съвещание на политбюрото на партията, извършено на 7 юли 1921 година под председателството на Ленин. Взема се решение за основа при териториални разногласия да се приема етническият фактор и правото на самоопределяне. Но на 8 юли Сталин телеграфира на Орджоникидзе „ противоречивите въпроси да се решат в интерес на Азербайджан и Турция “.
Така изцяло е пренебрегната волята на арменското население, съставляващо 94,4 % от жителите на Нагорни Карабах, както и културно-историческите и национално-териториалните фактори.
Причината за включването на Нагорни Карабах в състава на Азербайджан е, че Сталин желаел да резервира положителни връзки с Кемалистка Турция и да вкара в играта мюсюлманския фактор в международната гражданска война.
След две години на раздори на 7 юли 1923 година се основава Нагорно-Карабахската самостоятелна област. При новото административно-териториално прекрояване на региона от нея са откъснати региони с общо 107 арменски села. Така се потъпква правото на арменското население за самоопределение на лична територия.
Това разчленяване на региона продължава и в интервала 1950–1970 година при разширението на колхозите. От арменските села са взети обширни аграрни сектори и са предадени на заселените в региона азербайджанци. При извършеното уедряване на селата не са взети поради природо-климатичните, историческите и националните фактори.
Тъй като преобладаващото население е от арменски генезис, това систематизиране на териториите, осъществено не по етнически симптом, а от стратегически и национално-политически съображения, провокира неодобрение измежду арменците. Чак доникъде на 80-те години управлението на Арменската ССР подхваща разнообразни опити да издейства присъединението на Нагорни Карабах към Армения, само че те остават безуспешни и даже са държани в загадка от руската власт.
Така казусът Нагорни Карабах продължава да търси заслужено решение на основата на правото на народите на самоопределяне. Такава вяра се основава със почналата перестройка на М. Горбачов.
Политическите и стопански промени, които Генералният секретар Горбачов инициира през 1985 година, водят до забележителна децентрализация на руската власт. Арменците както в Армения, по този начин и в Нагорни Карабах, преглеждат програмата за промени на Горбачов като опция за сливане. На 20 февруари 1988 година десетки хиляди арменци се събират на проява на площада в Степанакерт. Те желаят регионът да бъде причислен към Армения. Същия ден Върховният съвет на Нагорни Карабах гласоподава неговото присъединение към арменската ССР, против което твърдо са срещу руските азербайджански управляващи. Горбачов отхвърля това гласоподаване, като се базира на член 78 от Съветската конституция, в който се показва, че границите на републиките не могат да бъдат променяни без тяхното авансово единодушие. Възникналото национално-освободително придвижване на арменците в региона се дефинира като „ екстремизъм “ и „ шовинизъм “.
На митингите в Армения се противодейства с демонстрации в Баку, където се показват мощни антиарменски усеща както от жители, по този начин и от длъжностни лица. Едно такова изказване е от 14 февруари 1988 година, когато началникът на отдела на Централния комитет на Комунистическата партия на Азербайджан Асадов декларира: "Сто хиляди азербайджанци са подготвени да нахлуят когато и да е в Карабах и да провеждат там кръвопролитие. "В дните, довели до клането, водачът на Комунистическата партия на Азербайджан Хядай Оруйов предизвестява за същото арменците в Сумгаит: "Ако не спрете акцията за сливане на Нагорни Карабах с Армения, 100 хиляди азербайджанци от прилежащи квартали ще нахлуят във вашите къщи, ще възпламенят вашите жилища, ще ви изнасилят дамите и ще убият вашите деца ".
На 26 февруари 1988 година на площад "Ленин " в Сумгаит се организират няколко митинга. Те завършват със мощни антиарменски настроения. По време на демонстрациите има закани и обвинявания против арменците за нарушение на териториалната целокупност на Азербайджан. Арменците са упреквани също, че живеят доста по-добре от множеството азербайджанци в Сумгаит. Почти всяка тирада приключва с лозунга "Смърт на арменците! ".
Усилия за усмиряване на стачкуващите са направени от азербайджанския началник Байрамов, секретар на градския партиен комитет и от поета Бахтияр Вахабзадех. Директорът на Института за политическо обучение в Азербайджан Хюсеинов също се пробва да ги успокои, като ги твърди, че Карабах ще остане в републиката и че историята на бежанците е подправена. Той е подложен на обиди от тълпата и заставен да се отдръпна.
Друг фактор, който провокира насилието, е известието за убийството на двама азербайджанци. На 27 февруари руският заместник-прокурор Александър Катушев оповестява по радио "Баку " и Централната телевизия, че двама азербайджански младежи - Бахтияр Гулиев и Али Хаджиев, са убити при конфликт сред арменци и азербайджанци покрай Агдам няколко дни по-рано. Един от младежите е погубен от азербайджански служител на реда, само че Катушев пренебрегнал този факт и по-късно получава упрек за откриване на националностите на младите мъже.
Погромът на арменското население от Сумгаит стартира вечерта на 27 февруари, една седмица след апела на Съвета на Народните депутати Нагорни Карабах да се сплоти с Армения и съгласно доста източници е директен отговор на решението на Съвета. Единственият аршин при избора на жертви по време безчинствата е етническата принадлежност на хората.
Погромът в гр. Сумгаит е първият всеобщ гърмеж на етническо принуждение в новата руска история. По публични данни на Главната прокуратура на Съюз на съветските социалистически републики в тези събития умират 26 арменци и 6 азербайджанци. Някои арменски източници приказват за по-малък брой жертви. Стотици жители са ранени, мнозина стават жертви на принуждение и издевателства, хиляди стават бежанци.
Атакуващите са от разнообразни възрастови групи. Основните участници са възрастни мъже и даже някои дами, само че има и младежи студенти, които вземат участие във вандализъм и разграбване от арменските домове.
Те са въоръжени с подръчни железни и други предмети, някои от които са направени в локалните фабрики.
Животът на доста арменци е предпазен и избавен от техните азербайджански другари, съседи или даже непознати, които с риск за личния си живот разрешават на арменците да се скрият в къщите им или да бъдат придружавани в колите си отвън града. По думите на арменски очевидци, когато руските бойци отиват от врата на врата да търсят оживели, те съумяват да съберат хиляди арменци, които са се крили в азербайджанските домове.
Реакцията на руското държавно управление към митингите в началото е мудна. Властите не са били склонни да изпращат военни елементи, с цел да наложат военно състояние в града. Същевременно руските управляващи в Азербайджан, някои от които стават очевидци на офанзивите, приканват водачите на Кремъл да изпратят руски войски в Сумгаит. На сесия на руското политбюро от третия ден на размириците (29 февруари) Горбачов и неговият кабинет се занимават с няколко тематики, преди да обсъдят събитията в Сумгаит. Когато въпросът най-накрая е издигнат, Горбачов показва опълчването си на предлагането за изпращане на бойци в региона, само че членовете на кабинета - външният министър Едуард Шеварнадзе и министърът на защитата Дмитрий Язов, опасяващи се от ескалация на насилието, го убеждават да бъдат изпратени войскови подразделения за потушаване на размириците.
Междувременно предходния ден два батальона от МВД дойдат в Сумгаит, само че не съумяват да овладеят размириците. Техните бронирани транспортни средства са преобърнати, а някои са запалени от коктейли „ Молотов “. Така войските се озовават в цялостен хаос.
До 29 февруари обстановката се утежнява дотам, че управляващите са принудени да вкарат в града военни елементи, на които им е обещано правото да употребяват смъртоносна мощ. Контингент, формиран от отдела на вътрешните войски на Феликс Дзержински, команда на морски пехотинци от Каспийско-военноморска флотилия, войските от Дагестан, военна полиция и 137-и парашутен отряд на въздушните сили от Рязан - военна мощ от близо 10 000 души, под командването на генерал-лейтенант Краев - се насочва към Сумгаит.
Въведен е комендантски час от 20:00 до 7 часа сутринта, защото не престават конфликтите сред бойци и стачкуващи. Краев подрежда на бойците да спасят арменците, които са напуснали жилищата си. Под мощно въоръжена защита арменски поданици са извозени в културния дом на централния площад на града. Сградата е предопределена за настаняване на няколкостотин души, само че най-после няколко хиляди намират заслон там. До 1 март руските войски стопират революцията.
Съветските управляващи арестуват 400 души по отношение на клането и приготвят наказателни обвинявания за 84 (82 азербайджанци, един руснак и един арменец). Талех Исмаилов, водопроводчик от един от индустриалните фабрики на Сумгаит, е упрекнат в съзнателно ликвидиране и е първият, който е съден от Върховния съд на Съветския съюз в Москва през май 1988 година До октомври 1988 година са наказани девет мъже, в това число Исмаилов, който е изпратен на 15 години затвор, а други 33-ма са съдени. Други присъди са по-сурови: Ахмад Ахмадов, който води навалица и взе участие в убийството на седем души, е приет за отговорен и наказан да бъде разстрелян.
Въпреки това 90 от тези, които са съдени, са освободени след известно време, защото те са били упрекнати за нормално безчинство, а не за убийства и принуждение, осъществени в Сумгаит. Много от тях показват недоволството си от метода, по който се провеждат и организират следствията. Съветският историк и отстъпник Рой Медведев слага под въпрос правосъдните процеси: "Кой знае за какво, само че съдът е разгледал събитията в Сумгаит, като ги е разделял на обособени епизоди, а не като програмен акт на геноцид ". Повечето арменци и азербайджанци също са недоволни от правосъдните решения. Арменците се оплакват, че същинските подбудители на погрома не са хванати, до момента в който азербайджанците декларират, че присъдите са прекомерно сурови. Някои азербайджанци даже се включват в акцията за "свобода за героите на Сумгаит ". В реалност доста от причинителите на погрома са оповестени за национални герои.
През 2005 година 28 февруари в Армения е разгласен като "Ден в памет на жертвите на кланета в Азербайджанската ССР и отбраната на правата на депортираното арменско население ".
Августовските събития от 1991 година трансформират ориста на републиките от някогашния Съюз на съветските социалистически републики. Нагорни Карабах не остава настрана от политическите действителности и на 2 септември 1991 година афишира самостоятелност.
Последвалата война сред азербайджанци и арменци провокира покруса измежду хората, които остават без дом и работа в личната си земя. Тя води до отчуждаване сред азербайджанци и арменци, което прераства в национална омраза. Самопровъзгласилият се за самостоятелен Нагорни Карабах, обитаем с арменци, остава „ бодил “ в връзките сред двете прилежащи страни.
Това провокира стопански блокади, изолираност от външния свят, погроми с доста гибел на цивилни жители в Баку и Армения, военно състояние в Нагорни Карабах. Всичко това е доказателство, че държавните структури са безпомощни и неспособни да се оправят с спорове и проблеми, които са насъбрани с години и са разследване на политико-икономически игри от всички участници.
Продължават да се водят договаряния за статута на Нагорни Карабах в границите на така наречен Минска група, която се ръководи взаимно от Русия, Съединени американски щати и Франция. Ще съумеят ли Армения и Азербайджан посредством мирни договаряния да решат столетния спор или разговорът сред тях е жертван на безконечност?
Оригинално заглавие: В памет на починалите за свободата и независимостта на Нагорни Карабах
*Проф. Велин Аргатски е български историк и учител по сигурност и защита. Ревностен откривател на живота и делото на Васил Левски. Роден на 26 януари 1953 година в с. Чепинци, Смолянска област. Завършил НВУ "Васил Левски " в гр. Велико Търново. Преподавател по Военна история и История на военното изкуство. Хоноруван учител във ВСУ "Черноризец Храбър " - Варна, Нов български университет и ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий ".
Проф. доктор Велин Аргатски работи като шеф на дирекция "Кадрова политика " в Министерството на защитата.
По обучение и предопределение е историк, чиято научна активност се показва в над 80 монографии и изявления.
Автор на книгите "Васил Левски. Апостол на свободата ", "Военна история на България 681-1945 ", "Армия, страна, общество ".
Кавказкият район е като Балканите - остарял, с вековна история и спорове, само че и значим път – без значение дали той се споделя „ нефтен “, „ газов “ или „ копринен “.
В Кавказ един от многото нерешени проблеми е Нагорни Карабах или по-точно - военният спор за Нагорни Карабах. Там главните проблеми са етнически и териториални, които са исторически заложени още при започване на ХХ век, когато регионът става сцена на кръвопролитни арменско-азербайджански спорове. След Октомврийската гражданска война през 1917 година в Кавказкия район настава цялостно безредие. В такава конюнктура популацията на Нагорни Карабах на 16.12.1917 година в гр. Шуши основава Арменски народен съвет, който на 22.07.1918 година се преструктурира в управление на Нагорни Карабах. То организира независима вътрешна и външна политика, която е одобрена със сесиите на народните представители на карабахските арменци в интервала от юли 1918 година до февруари 1920 година
През този интервал главната битка на арменците е ориентирана против нападателната политика на мусаватиското държавно управление на Азербайджан, което по всевъзможен метод се стреми да покори Нагорни Карабах. То не реализира триумф, без значение от директната поддръжка на Турция и Англия.
През май 1920 година в Нагорни Карабах се открива руска власт. Отново поражда дискусия към кого да бъде причислен Нагорни Карабах. На 30 ноември 1920 година ръководителят на революционния комитет на Азербайджан Н. Наримов и националният комисар по външните работи М. Хусейнов в депеша от 30 ноември афишират на арменския народ, че „ от през днешния ден териториалните разногласия сред Армения и Азербайджан се афишират за анулирани и Нагорни Карабах, Зангезур и Нахичеван се признават за елементи от Арменската руска република “. На идващия ден декларацията на азербайджанското държавно управление се разисква и утвърждава на съвещание от Бакинския съвет и на 2 декември е обявено на Ленин за взетото решение.
На 3 юни 1921 година на съвещание на Кавказкото бюро на РКП (б), с присъединяване на Наримов, единогласно е решено „ да се утвърди декларация на азербайджанското държавно управление за принадлежността на Нагорни Карабах към Армения “. Появяват се очаквания, че към този момент е решен териториалният въпрос сред азербайджанци и арменци. Но тази вяра е къса. С подписания контракт сред Русия и Турция на 16 март 1921 година една огромна част от Армения – Нахичеванският регион, незаслужено е даден на Азербайджан. С това нараства апетитът на Азербайджан и той излиза с нови претенции за прекрояване територията на Армения. Това провокира Кавказкото бюро на РКП (б) на 4 юли 1921 година още веднъж да се занимава с административно-териториалната принадлежност на Нагорни Карабах. То взема решение за присъединението му към Съветска Армения. Но след един ден Сталин постанова без разискване арменската област да се съобщи на Съветски Азербайджан с заричане за „ необятни права на самоуправление “.
Отново въпросът за статута на Нагорни Карабах е подложен на съвещание на политбюрото на партията, извършено на 7 юли 1921 година под председателството на Ленин. Взема се решение за основа при териториални разногласия да се приема етническият фактор и правото на самоопределяне. Но на 8 юли Сталин телеграфира на Орджоникидзе „ противоречивите въпроси да се решат в интерес на Азербайджан и Турция “.
Така изцяло е пренебрегната волята на арменското население, съставляващо 94,4 % от жителите на Нагорни Карабах, както и културно-историческите и национално-териториалните фактори.
Причината за включването на Нагорни Карабах в състава на Азербайджан е, че Сталин желаел да резервира положителни връзки с Кемалистка Турция и да вкара в играта мюсюлманския фактор в международната гражданска война.
След две години на раздори на 7 юли 1923 година се основава Нагорно-Карабахската самостоятелна област. При новото административно-териториално прекрояване на региона от нея са откъснати региони с общо 107 арменски села. Така се потъпква правото на арменското население за самоопределение на лична територия.
Това разчленяване на региона продължава и в интервала 1950–1970 година при разширението на колхозите. От арменските села са взети обширни аграрни сектори и са предадени на заселените в региона азербайджанци. При извършеното уедряване на селата не са взети поради природо-климатичните, историческите и националните фактори.
Тъй като преобладаващото население е от арменски генезис, това систематизиране на териториите, осъществено не по етнически симптом, а от стратегически и национално-политически съображения, провокира неодобрение измежду арменците. Чак доникъде на 80-те години управлението на Арменската ССР подхваща разнообразни опити да издейства присъединението на Нагорни Карабах към Армения, само че те остават безуспешни и даже са държани в загадка от руската власт.
Така казусът Нагорни Карабах продължава да търси заслужено решение на основата на правото на народите на самоопределяне. Такава вяра се основава със почналата перестройка на М. Горбачов.
Политическите и стопански промени, които Генералният секретар Горбачов инициира през 1985 година, водят до забележителна децентрализация на руската власт. Арменците както в Армения, по този начин и в Нагорни Карабах, преглеждат програмата за промени на Горбачов като опция за сливане. На 20 февруари 1988 година десетки хиляди арменци се събират на проява на площада в Степанакерт. Те желаят регионът да бъде причислен към Армения. Същия ден Върховният съвет на Нагорни Карабах гласоподава неговото присъединение към арменската ССР, против което твърдо са срещу руските азербайджански управляващи. Горбачов отхвърля това гласоподаване, като се базира на член 78 от Съветската конституция, в който се показва, че границите на републиките не могат да бъдат променяни без тяхното авансово единодушие. Възникналото национално-освободително придвижване на арменците в региона се дефинира като „ екстремизъм “ и „ шовинизъм “.
На митингите в Армения се противодейства с демонстрации в Баку, където се показват мощни антиарменски усеща както от жители, по този начин и от длъжностни лица. Едно такова изказване е от 14 февруари 1988 година, когато началникът на отдела на Централния комитет на Комунистическата партия на Азербайджан Асадов декларира: "Сто хиляди азербайджанци са подготвени да нахлуят когато и да е в Карабах и да провеждат там кръвопролитие. "В дните, довели до клането, водачът на Комунистическата партия на Азербайджан Хядай Оруйов предизвестява за същото арменците в Сумгаит: "Ако не спрете акцията за сливане на Нагорни Карабах с Армения, 100 хиляди азербайджанци от прилежащи квартали ще нахлуят във вашите къщи, ще възпламенят вашите жилища, ще ви изнасилят дамите и ще убият вашите деца ".
На 26 февруари 1988 година на площад "Ленин " в Сумгаит се организират няколко митинга. Те завършват със мощни антиарменски настроения. По време на демонстрациите има закани и обвинявания против арменците за нарушение на териториалната целокупност на Азербайджан. Арменците са упреквани също, че живеят доста по-добре от множеството азербайджанци в Сумгаит. Почти всяка тирада приключва с лозунга "Смърт на арменците! ".
Усилия за усмиряване на стачкуващите са направени от азербайджанския началник Байрамов, секретар на градския партиен комитет и от поета Бахтияр Вахабзадех. Директорът на Института за политическо обучение в Азербайджан Хюсеинов също се пробва да ги успокои, като ги твърди, че Карабах ще остане в републиката и че историята на бежанците е подправена. Той е подложен на обиди от тълпата и заставен да се отдръпна.
Друг фактор, който провокира насилието, е известието за убийството на двама азербайджанци. На 27 февруари руският заместник-прокурор Александър Катушев оповестява по радио "Баку " и Централната телевизия, че двама азербайджански младежи - Бахтияр Гулиев и Али Хаджиев, са убити при конфликт сред арменци и азербайджанци покрай Агдам няколко дни по-рано. Един от младежите е погубен от азербайджански служител на реда, само че Катушев пренебрегнал този факт и по-късно получава упрек за откриване на националностите на младите мъже.
Погромът на арменското население от Сумгаит стартира вечерта на 27 февруари, една седмица след апела на Съвета на Народните депутати Нагорни Карабах да се сплоти с Армения и съгласно доста източници е директен отговор на решението на Съвета. Единственият аршин при избора на жертви по време безчинствата е етническата принадлежност на хората.
Погромът в гр. Сумгаит е първият всеобщ гърмеж на етническо принуждение в новата руска история. По публични данни на Главната прокуратура на Съюз на съветските социалистически републики в тези събития умират 26 арменци и 6 азербайджанци. Някои арменски източници приказват за по-малък брой жертви. Стотици жители са ранени, мнозина стават жертви на принуждение и издевателства, хиляди стават бежанци.
Атакуващите са от разнообразни възрастови групи. Основните участници са възрастни мъже и даже някои дами, само че има и младежи студенти, които вземат участие във вандализъм и разграбване от арменските домове.
Те са въоръжени с подръчни железни и други предмети, някои от които са направени в локалните фабрики.
Животът на доста арменци е предпазен и избавен от техните азербайджански другари, съседи или даже непознати, които с риск за личния си живот разрешават на арменците да се скрият в къщите им или да бъдат придружавани в колите си отвън града. По думите на арменски очевидци, когато руските бойци отиват от врата на врата да търсят оживели, те съумяват да съберат хиляди арменци, които са се крили в азербайджанските домове.
Реакцията на руското държавно управление към митингите в началото е мудна. Властите не са били склонни да изпращат военни елементи, с цел да наложат военно състояние в града. Същевременно руските управляващи в Азербайджан, някои от които стават очевидци на офанзивите, приканват водачите на Кремъл да изпратят руски войски в Сумгаит. На сесия на руското политбюро от третия ден на размириците (29 февруари) Горбачов и неговият кабинет се занимават с няколко тематики, преди да обсъдят събитията в Сумгаит. Когато въпросът най-накрая е издигнат, Горбачов показва опълчването си на предлагането за изпращане на бойци в региона, само че членовете на кабинета - външният министър Едуард Шеварнадзе и министърът на защитата Дмитрий Язов, опасяващи се от ескалация на насилието, го убеждават да бъдат изпратени войскови подразделения за потушаване на размириците.
Междувременно предходния ден два батальона от МВД дойдат в Сумгаит, само че не съумяват да овладеят размириците. Техните бронирани транспортни средства са преобърнати, а някои са запалени от коктейли „ Молотов “. Така войските се озовават в цялостен хаос.
До 29 февруари обстановката се утежнява дотам, че управляващите са принудени да вкарат в града военни елементи, на които им е обещано правото да употребяват смъртоносна мощ. Контингент, формиран от отдела на вътрешните войски на Феликс Дзержински, команда на морски пехотинци от Каспийско-военноморска флотилия, войските от Дагестан, военна полиция и 137-и парашутен отряд на въздушните сили от Рязан - военна мощ от близо 10 000 души, под командването на генерал-лейтенант Краев - се насочва към Сумгаит.
Въведен е комендантски час от 20:00 до 7 часа сутринта, защото не престават конфликтите сред бойци и стачкуващи. Краев подрежда на бойците да спасят арменците, които са напуснали жилищата си. Под мощно въоръжена защита арменски поданици са извозени в културния дом на централния площад на града. Сградата е предопределена за настаняване на няколкостотин души, само че най-после няколко хиляди намират заслон там. До 1 март руските войски стопират революцията.
Съветските управляващи арестуват 400 души по отношение на клането и приготвят наказателни обвинявания за 84 (82 азербайджанци, един руснак и един арменец). Талех Исмаилов, водопроводчик от един от индустриалните фабрики на Сумгаит, е упрекнат в съзнателно ликвидиране и е първият, който е съден от Върховния съд на Съветския съюз в Москва през май 1988 година До октомври 1988 година са наказани девет мъже, в това число Исмаилов, който е изпратен на 15 години затвор, а други 33-ма са съдени. Други присъди са по-сурови: Ахмад Ахмадов, който води навалица и взе участие в убийството на седем души, е приет за отговорен и наказан да бъде разстрелян.
Въпреки това 90 от тези, които са съдени, са освободени след известно време, защото те са били упрекнати за нормално безчинство, а не за убийства и принуждение, осъществени в Сумгаит. Много от тях показват недоволството си от метода, по който се провеждат и организират следствията. Съветският историк и отстъпник Рой Медведев слага под въпрос правосъдните процеси: "Кой знае за какво, само че съдът е разгледал събитията в Сумгаит, като ги е разделял на обособени епизоди, а не като програмен акт на геноцид ". Повечето арменци и азербайджанци също са недоволни от правосъдните решения. Арменците се оплакват, че същинските подбудители на погрома не са хванати, до момента в който азербайджанците декларират, че присъдите са прекомерно сурови. Някои азербайджанци даже се включват в акцията за "свобода за героите на Сумгаит ". В реалност доста от причинителите на погрома са оповестени за национални герои.
През 2005 година 28 февруари в Армения е разгласен като "Ден в памет на жертвите на кланета в Азербайджанската ССР и отбраната на правата на депортираното арменско население ".
Августовските събития от 1991 година трансформират ориста на републиките от някогашния Съюз на съветските социалистически републики. Нагорни Карабах не остава настрана от политическите действителности и на 2 септември 1991 година афишира самостоятелност.
Последвалата война сред азербайджанци и арменци провокира покруса измежду хората, които остават без дом и работа в личната си земя. Тя води до отчуждаване сред азербайджанци и арменци, което прераства в национална омраза. Самопровъзгласилият се за самостоятелен Нагорни Карабах, обитаем с арменци, остава „ бодил “ в връзките сред двете прилежащи страни.
Това провокира стопански блокади, изолираност от външния свят, погроми с доста гибел на цивилни жители в Баку и Армения, военно състояние в Нагорни Карабах. Всичко това е доказателство, че държавните структури са безпомощни и неспособни да се оправят с спорове и проблеми, които са насъбрани с години и са разследване на политико-икономически игри от всички участници.
Продължават да се водят договаряния за статута на Нагорни Карабах в границите на така наречен Минска група, която се ръководи взаимно от Русия, Съединени американски щати и Франция. Ще съумеят ли Армения и Азербайджан посредством мирни договаряния да решат столетния спор или разговорът сред тях е жертван на безконечност?
Оригинално заглавие: В памет на починалите за свободата и независимостта на Нагорни Карабах
*Проф. Велин Аргатски е български историк и учител по сигурност и защита. Ревностен откривател на живота и делото на Васил Левски. Роден на 26 януари 1953 година в с. Чепинци, Смолянска област. Завършил НВУ "Васил Левски " в гр. Велико Търново. Преподавател по Военна история и История на военното изкуство. Хоноруван учител във ВСУ "Черноризец Храбър " - Варна, Нов български университет и ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий ".
Проф. доктор Велин Аргатски работи като шеф на дирекция "Кадрова политика " в Министерството на защитата.
По обучение и предопределение е историк, чиято научна активност се показва в над 80 монографии и изявления.
Автор на книгите "Васил Левски. Апостол на свободата ", "Военна история на България 681-1945 ", "Армия, страна, общество ".
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ