Вдъхновителят Иво Иванов от Канзас Сити: Маричков - трубадурът на нашата младост!
" Днес страда голямото, многомилионно семейство на великия Кирил Маричков. Ние всички сме негови чеда. Той отгледа моята генерация - накара ни да се извисим над сивото всекидневие на една тежка ера, да надделеем над своеволията на 20-век, да повярваме в себе си, в могъществото на музиката, в добрината, в другарството, в любовта ", изля своята горест Иво Иванов - журналистът, който от дълги години живее в Съединени американски щати.
Той разказа Кирил Маричков с думите, с които работи най-добре и развълнува и въодушеви хиляди хора, докоснали се най-малко до едно от книгите му с разкази - " Крива на щастието ".
Ето какво обещ " нарисува " с клавиатурата Иванов от отдалечен Канзас Сити:
" Ако се вгледате деликатно обратно ще видите и неговите следи до своите - да, две следи. Така е - той бе постоянно до нас в този свят леден... и чак до залезния ден.
До последния си мирис той бе едно 79-годишно любопитно дете - търсещо нови хоризонти, прегръщащо нови стилове, рисуващо нови картини. Композираше, пишеше, пътуваше, свиреше... обичаше. Вярваше във Вълшебния цвят, който връща времето обратно с цел да го удостои с безконечна младост... нашта младост. И беше прав, тъй като откри метод да не остарее, дарявайки и нас със сладостен, незагиващ Маричков Вкус на времето!
Толкова пъти ми е помагал в тежък миг. Толкова пъти ми е напомнял да не се обезверявам, да виждам към звездите и да не нарушавам съкровената Клетва към същинските другари.
Кирил Маричков - трубадурът на нашата младост; индивидът ентусиазъм, чието име наопаки е лирик бе избрал да не стопира да крачи по този свят със своята обичана бас китара, от град на град, от сцена на сцена и от ария до ария.
Не имам вяра, че гибелта му е нелепа. Той не си потегли обездвижен, унищожен от заболявания и прободен от системи. Съдбата бе решила да го удостои с най-голямото самопризнание и постави тялото му върху тържествената фрегата на музиката. Тя отпътува към безбрежния океан с тялото му до обичаната сцена хванало своето четириструнно оръжие в последна борба за нашите сърца.
Но единствено тялото... същинската му същина остава да диша вечно в красивите барелефи на неговата музика. Така че той постоянно ще бъде тъкмо там край реката, където се редят тополите, и където черният кон в никакъв случай няма да почине върху белия сняг. И дано към този момент не се питаме дали към момента жив е, дали към момента се тревожи, да бъде или да не бъде средновековно неосъществим...
Сбогом господин музика и попътен вятър към безсмъртието! ".
Той разказа Кирил Маричков с думите, с които работи най-добре и развълнува и въодушеви хиляди хора, докоснали се най-малко до едно от книгите му с разкази - " Крива на щастието ".
Ето какво обещ " нарисува " с клавиатурата Иванов от отдалечен Канзас Сити:
" Ако се вгледате деликатно обратно ще видите и неговите следи до своите - да, две следи. Така е - той бе постоянно до нас в този свят леден... и чак до залезния ден.
До последния си мирис той бе едно 79-годишно любопитно дете - търсещо нови хоризонти, прегръщащо нови стилове, рисуващо нови картини. Композираше, пишеше, пътуваше, свиреше... обичаше. Вярваше във Вълшебния цвят, който връща времето обратно с цел да го удостои с безконечна младост... нашта младост. И беше прав, тъй като откри метод да не остарее, дарявайки и нас със сладостен, незагиващ Маричков Вкус на времето!
Толкова пъти ми е помагал в тежък миг. Толкова пъти ми е напомнял да не се обезверявам, да виждам към звездите и да не нарушавам съкровената Клетва към същинските другари.
Кирил Маричков - трубадурът на нашата младост; индивидът ентусиазъм, чието име наопаки е лирик бе избрал да не стопира да крачи по този свят със своята обичана бас китара, от град на град, от сцена на сцена и от ария до ария.
Не имам вяра, че гибелта му е нелепа. Той не си потегли обездвижен, унищожен от заболявания и прободен от системи. Съдбата бе решила да го удостои с най-голямото самопризнание и постави тялото му върху тържествената фрегата на музиката. Тя отпътува към безбрежния океан с тялото му до обичаната сцена хванало своето четириструнно оръжие в последна борба за нашите сърца.
Но единствено тялото... същинската му същина остава да диша вечно в красивите барелефи на неговата музика. Така че той постоянно ще бъде тъкмо там край реката, където се редят тополите, и където черният кон в никакъв случай няма да почине върху белия сняг. И дано към този момент не се питаме дали към момента жив е, дали към момента се тревожи, да бъде или да не бъде средновековно неосъществим...
Сбогом господин музика и попътен вятър към безсмъртието! ".
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ