Днес се навършват 170 години от рождението на големия Христо

Днес се навършват 170 години от рождението на огромния Христо Ботев. Паметта му бе почетена в съвсем всички градове на България.

На днешната дата през 1848 година се ражда един от най-големите българи – Христо Ботьов Петков, прочут като Христо Ботев. Историята помни, че Ботев е учил в Калофер, Карлово, Одеса. През лятото на 1868 година се записва в четата на Жельо Войвода, на която е избран за секретар. Тогава написва стихотворението „ На сбогуване “. По разнообразни аргументи четата се разпада и не минава Дунава. През 1871 година издава първия си вестник „ Дума на българските емигранти “.

След удара, нанесен на Вътрешната революционна организация, след обесването на Васил Левски и съмненията на Любен Каравелов, отпред на БРЦК застава Ботев. През май 1876 година, вследствие новината за Априлското въстание, Ботев стартира активност за образуване на чета, става неин челник. Прехвърляйки се на българския бряг посредством кораба " Радецки " в региона на Козлодуй четата на Ботев се насочва към Балкана.

На 2 юни 1876 година е последния тежък пердах — по здрач след сражението патрон пронизва смъртоносно Ботев.

По случай годишнината на огромния българин сме подбрали някои любими откъси от неговото творчество.

Из " На сбогуване в 1868 година "

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази бунтовник,

бунтовник, майко, въстаник,

та тебе клета оставих

за първо чадо да жалиш!

Но кълни майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето нас млади пропъди

по тази тежка чужбина –

да вървим, да се скитаме

немили, клети, недраги!

Аз зная, майко, благ съм ти,

че може млад да почина,

ах, на следващия ден като мина

през тиха бяла Дунава!

Но кажи какво да върша,

кат` си ме, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище,

 

Ах, мале – майко юнашка!

Прости ме и веч прощавай!

Аз към този момент пушка нарамих

и на глас търча национален

против врагът си безбожен.

Там аз за благо, за драго,

за теб, за татко, за братя

за него ще се заловя,

пък… каквото сабя покаже,

и достойнството, майко, юнашка!

 

Дружина потегля, отива,

пътят е заплашителен, само че прочут:

аз може млад да загина…

Но… стига ми тая премия –

да каже нявга народът

умря бедняк за истина,

за истина и за независимост.

***

Из " Хайдути "

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна – запея

песни юначен, хайдушки,

песни за вехти войводи –

за Чавдар заплашителен бунтовник,

за Чавдар вехта челник –

синът на Петка Страшника!

Да чуят моми и момци

по сборове и по седенки;

юнаци по планините,

и мъже в хладни механи

какви е деца разждала,

раждала, ражда и в този момент

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

Ах, че мен, дядо, додея

любовни песни да чувам,

а самичък за тегло да пея,

за тегло дядо, сюрмашко,

и за свойте си ядове,

ядове черни кахъри!

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

но засвири – не пердах се –

аз нося сърце юнашко,

глас имам меден загорски,

та `ко ме никой не чуе,

песента ще се пронесе

по гори и по долища –

горите ще я поемат,

долища ще я повторят,

и тъгата ми ще мине,

тъгата, дядо, от сърце!

Пък който желае да тегли –

тежко му белким ще кажа?

Юнакът тегло не търи –

но съм думал и думам:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти –

доброму положително да прави,

неприятния с ножа по глава, –

пък ще си викна песента!

 

Кой не знай Чавдар Войвода,

кой не е слушал за него?

Чорбаджия ли грабител,

или турските сердари?

Овчар ли по планината,

или пък клети сюрмаси!

Водил бе Чавдар тайфа

таман до двайсет години,

и заплашителен беше бунтовник,

за чорбаджии и турци;

но за клети сюрмаци

крило бе Чавдар челник!

Затуй му пее песента

на Странджа-баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден ми дудук приглася

от Цариграда то Сръбско,

и с явен ми глас жетварка

от Бяло море до Дунав –

по румелийски полета…

 

Един бе Чавдар челник –

един на татко и майка,

един на вярна дружина…

***