Само една от целите е била изпълнена по време на Втората национална експедиция Еверест - 2004
Днес се навършват 14 години откогато трима българи изкачиха Еверест без О2 - Дойчин Боянов, Николай Петков и Христо Христов. Тя бяха в състава на втората юбилейна национална експедиция " Еверест - 2004 ", отдадена на първата българска експедиция в Хималаите и на изкачването на върха от Христо Проданов през 2984 година.
В двете експедиции общо трима българи не съумяха да се върнат при фамилиите си и остават за постоянно в планината - Христо Проданов, Христо Христов и Марияна Масларова.
Специално за предаването " Рано в неделя " Дойчин Боянов описа за 20 май 2004-та година
" Много пъти съм се прибирал към това нанагорнище, даже няма да сбъркам в случай че кажа, че това нанагорнище за мен е всекидневие. Изживявал съм го в най-различни аспекти. То на мен не ми е донесло някакви положителни усеща или страсти, какво остава изобщо за мемоари. Това беше една доста тежка експедиция - и в организационно отношение, и по метода, по който протече. Както е известно по време на това нанагорнище почина Христо Христов. Два дни по-късно се разделихме и с Мариана Проданова - Масларова. "
" Аз не мога да си припомням единствено за момента, в който съм бил до върха, а сякаш съм изгубил даже и чувството от него. Но по този начин или другояче на 20 май, в 9.20 аз съумях да изкача или да допълзя до върха, може би е по-точно. Помня един американец, който се хвърли да ме поздрави. Той ме прегърна, той ми направи фотосите на върха. Завързах знамето за едни други въженца, които висяха там на върха, оставих три икони, които брат ми ми беше дал да стоят в мен, аз ги оставих на върха... и, може би след не повече от 10 минути започнах не по-малко сложния път надолу. "
" За мен е доста парадоксално и до ден сегашен, че индивидът, който не се върна от върха, тогава изиска да ми помогне. Това е моят финален спомен от него. Помня, че по пътя на слизане непрекъснато си повтарях, че не би трябвало да направя нито една неточност, за което си говорех на глас и следих ръката ми, когато се хваща за нещо - дали в действителност се е хванала, и го ревизирах по всевъзможни способи - с глас, чувство и въпрос към мен си, дали това нещо се случва, тъй като на огромна височина на човек най-вече му страда мозъкът и от това пораждат най-вече произшествия. "
" Аз не се правя оценка като подобен воин за това, че съм тръгнал назад да диря Христо, просто нямаше кой различен да го направи. Може би в този миг щях да се веселя, в случай че някой можеше да го направи. Разбира се, доста ми е мъчно да кажа какво тъкмо съм си мислел тогава. Трябваше нещо да се направи и Методи ме помоли, в случай че имам опция да взема 2 бутилки О2 от лагера на индийците, който се намираше над нас и да изляза назад по маршрута. "
" След може би няколко часа стигнах до едно място, което е на 8 500 метра, където северо-източният маршрут, така наречен китайски маршрут излиза на източния гребен. Там открих едно скъсано въже. Там открих и едни счупени очила. Тези очила доста приличаха, те бяха едни и същи като очилата, които ние имахме. За мен това беше мястото, където Христо е умрял. Може би и там ми падна мотивацията да не преставам. "
" Винаги си представям какво се е случило с Христо. Мисля си, може би от позицията на времето могат да бъдат казани доста по-точни неща, в сравнение с тези, които в тези моменти се изрекоха за него и аз доста скърбя, че станахме очевидци - и ние, и жителите на едни теории, които мисля, че даже попречиха неговата памет да бъде почетена по един безусловно заслужен метод. Христо направи изкачването на този връх в един безусловно чист жанр, на какъвто той беше последовател. На Христо изискуем първата премиера на българи в Хималаите на връх Талай Сагар (р. б. алпинистите Христо Христов и Никола Леваков изкачват върха по нов, премиерен маршрут през 2003 година, който нарекоха „ Между светлината и сянката “ и мисля, че българският алпинизъм щеше да наподобява до различен метод, в случай че той имаше положителното стичане на събитията и опцията да бъде и през днешния ден измежду нас. "
" Не мисля, че организацията, която Федерацията тогава предприе, направи пропуски. По-скоро, може би самият жанр в асортимент на хората не беше верен, тъй като в тази експедиция в действителност влязоха доста огромни имена в българския алпинизъм, доста остри характери, само че един различен не познаващи се. Допускам, че част от грешките, които можем да си открием в днешно време, се дължаха точно на това, за разлика от идващите експедиции, които бяха клубни експедиции, другарски експедиции, където хората имаха щастието да са били дружно дълго време преди този момент в планината и да вървят в тази планина като доста положителни познати, изчезнали си един на различен, търсещи се един различен и споделяйки един с различен и доста други човешки неща, които са ни нужни в планината. Мисля, че този жанр за организация в бъдеще би трябвало да бъде следван. "
" Христо, с изключение на планинар беше и създател - той беше ваятел, а хората на изкуството имат друго осезание за нещата и друго отношение към близките и към света, друго осезание изобщо. Нещо, което аз не мога да го изразя с думи, може би един Ботев би могъл да го напише в стихотворение. Човек, който, можеш да стоиш в профил, да наблюдаваш и да му се възхищаваш. Такъв беше Христо. Когато кажа неговото име, аз персонално си представям планината Родопи. "
Цялото изявление с Дойчин Боянов можете да чуете в звуковия файл
В двете експедиции общо трима българи не съумяха да се върнат при фамилиите си и остават за постоянно в планината - Христо Проданов, Христо Христов и Марияна Масларова.
Специално за предаването " Рано в неделя " Дойчин Боянов описа за 20 май 2004-та година
" Много пъти съм се прибирал към това нанагорнище, даже няма да сбъркам в случай че кажа, че това нанагорнище за мен е всекидневие. Изживявал съм го в най-различни аспекти. То на мен не ми е донесло някакви положителни усеща или страсти, какво остава изобщо за мемоари. Това беше една доста тежка експедиция - и в организационно отношение, и по метода, по който протече. Както е известно по време на това нанагорнище почина Христо Христов. Два дни по-късно се разделихме и с Мариана Проданова - Масларова. "
" Аз не мога да си припомням единствено за момента, в който съм бил до върха, а сякаш съм изгубил даже и чувството от него. Но по този начин или другояче на 20 май, в 9.20 аз съумях да изкача или да допълзя до върха, може би е по-точно. Помня един американец, който се хвърли да ме поздрави. Той ме прегърна, той ми направи фотосите на върха. Завързах знамето за едни други въженца, които висяха там на върха, оставих три икони, които брат ми ми беше дал да стоят в мен, аз ги оставих на върха... и, може би след не повече от 10 минути започнах не по-малко сложния път надолу. "
" За мен е доста парадоксално и до ден сегашен, че индивидът, който не се върна от върха, тогава изиска да ми помогне. Това е моят финален спомен от него. Помня, че по пътя на слизане непрекъснато си повтарях, че не би трябвало да направя нито една неточност, за което си говорех на глас и следих ръката ми, когато се хваща за нещо - дали в действителност се е хванала, и го ревизирах по всевъзможни способи - с глас, чувство и въпрос към мен си, дали това нещо се случва, тъй като на огромна височина на човек най-вече му страда мозъкът и от това пораждат най-вече произшествия. "
" Аз не се правя оценка като подобен воин за това, че съм тръгнал назад да диря Христо, просто нямаше кой различен да го направи. Може би в този миг щях да се веселя, в случай че някой можеше да го направи. Разбира се, доста ми е мъчно да кажа какво тъкмо съм си мислел тогава. Трябваше нещо да се направи и Методи ме помоли, в случай че имам опция да взема 2 бутилки О2 от лагера на индийците, който се намираше над нас и да изляза назад по маршрута. "
" След може би няколко часа стигнах до едно място, което е на 8 500 метра, където северо-източният маршрут, така наречен китайски маршрут излиза на източния гребен. Там открих едно скъсано въже. Там открих и едни счупени очила. Тези очила доста приличаха, те бяха едни и същи като очилата, които ние имахме. За мен това беше мястото, където Христо е умрял. Може би и там ми падна мотивацията да не преставам. "
" Винаги си представям какво се е случило с Христо. Мисля си, може би от позицията на времето могат да бъдат казани доста по-точни неща, в сравнение с тези, които в тези моменти се изрекоха за него и аз доста скърбя, че станахме очевидци - и ние, и жителите на едни теории, които мисля, че даже попречиха неговата памет да бъде почетена по един безусловно заслужен метод. Христо направи изкачването на този връх в един безусловно чист жанр, на какъвто той беше последовател. На Христо изискуем първата премиера на българи в Хималаите на връх Талай Сагар (р. б. алпинистите Христо Христов и Никола Леваков изкачват върха по нов, премиерен маршрут през 2003 година, който нарекоха „ Между светлината и сянката “ и мисля, че българският алпинизъм щеше да наподобява до различен метод, в случай че той имаше положителното стичане на събитията и опцията да бъде и през днешния ден измежду нас. "
" Не мисля, че организацията, която Федерацията тогава предприе, направи пропуски. По-скоро, може би самият жанр в асортимент на хората не беше верен, тъй като в тази експедиция в действителност влязоха доста огромни имена в българския алпинизъм, доста остри характери, само че един различен не познаващи се. Допускам, че част от грешките, които можем да си открием в днешно време, се дължаха точно на това, за разлика от идващите експедиции, които бяха клубни експедиции, другарски експедиции, където хората имаха щастието да са били дружно дълго време преди този момент в планината и да вървят в тази планина като доста положителни познати, изчезнали си един на различен, търсещи се един различен и споделяйки един с различен и доста други човешки неща, които са ни нужни в планината. Мисля, че този жанр за организация в бъдеще би трябвало да бъде следван. "
" Христо, с изключение на планинар беше и създател - той беше ваятел, а хората на изкуството имат друго осезание за нещата и друго отношение към близките и към света, друго осезание изобщо. Нещо, което аз не мога да го изразя с думи, може би един Ботев би могъл да го напише в стихотворение. Човек, който, можеш да стоиш в профил, да наблюдаваш и да му се възхищаваш. Такъв беше Христо. Когато кажа неговото име, аз персонално си представям планината Родопи. "
Цялото изявление с Дойчин Боянов можете да чуете в звуковия файл
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ