Георги Йорданов за Емилиян Станев: Един духовен гигант с брилянтен стил
Днес се навършват 115 години от рождението на Емилиян Станев - обичан създател на огромни и дребни, който ни среща по хубав и несравним метод с природата. Прави го в “Чернишка”, “Лакомото мече”, “През води и гори”, “Приятели”, “Палавницата”, “Гнездо в гнездо”, “Къщичка под снега”.
Емилиян Станев е мечтаел да стане ваятел и с изключение на с писане се е занимавал с рисуване; свирел и на цигулка. Може би това е още една причина по този начин увлекателно да разказва звуците на природата и да рисува естествените картини.
Емилиян Станев е един от класиците в българската прозаичност, модернист в жанровете на философския и историческия разказ, анималистичната прозаичност и обществената белетристика. Произведенията му са белязани с бездънен вътрешен драматизъм и осмислят битието като низ от конфликтни обстановки, поставящи индивида всеки момент пред честен избор.
Един от върховете в прозата му – и въобще в българската прозаичност – е новелата „ Крадецът на праскови “, в която се сблъскват любовта, пренебрегнала всички правила и условности, и лимитираният, догматично вцепенен социум, който прави тази обич невъзможна и предпоставя нейната гибелна развръзка.
Писан цели 14 година, романът „ Иван Кондарев “ се трансформира в събитие още при излизането си (1958) и поражда разногласия, които не са стихнали и до през днешния ден. Причината е неканоничното, диалогично и осъществено посредством конфликтни гледни точки епическо пресъздаване на един емблематичен за социализма, героизиран неведнъж исторически интервал – Септемврийското въстание от 1923 година Историята е осмислена освен като артикул на обществени нужди, само че и като конфликт на личностни показа и съдбовни избори, които могат да бъдат оценени само по устойчивостта на техните морални критерии. Никой от героите не е пощаден, нито въздигнат за сметка на другите – в това число и Иван Кондарев, чийто облик макар многото тенденциозни критически тълкувания ясно демонстрира утопичната визия, схоластичната природа и целта на идеологическата целенасоченост над моралните полезности у типичния за това време български болшевик.
Повестите „ Легенда за Сибин, преславския княз “ и „ Тихик и Назарий “ и романът „ Антихрист “ образуват самобитна трилогия, която се стреми да осмисли както историческите исблъсъци, предопределили националната ни орис, по този начин и споровете сред индивида и общността – и скритите под тях пристрастености на духовните търсения в остаряла България, богоборчеството и боготърсачеството, подтиквани от импулса на индивида да осмисля битието си освен в действителни и прагматични, само че и в трансцедентални и мистични категории. Исторически по тема и свързани с един граничен интервал от българската история, те недвусмислено са метафизичен произведения.
Специфичен дял от творчеството на Емилиян Станев съставляват приказките и разказите за деца, които той написа и издава през целия си живот. Основните негови произведения са превеждани неведнъж – на повече от 20 езика.
Емилиян Станев не е същинското му име, той въщност се споделя Никола. Променя го, с цел да не го бъркат с неговия съвременник – историкът Никола Станев. Напуска този свят на 15 март 1979 година, само че оставя след себе и с доста мъдрост.
Предлагаме ви фрагмент от книга I - „ Срещи “ от трилогията „ Притаени мигове “, 2012 година на
Георги ЙОРДАНОВ
Една от невероятните персони, които срещнах в живота си, е класикът на актуалната българска литература учен Емилиян Станев. За пръв път чух името му от нашата прогимназиална учителка по литература Мария Арнаудова. Тогава не знаех, че самичък е трансформирал рожденото си име Никола преди да разгласява описа „ Крадецът и кучето “ през 1932 година, с цел да се отличи от известния по това време историк и създател на учебници Никола Станев. Както ни четеше „ На браздата “ от Елин Пелин и „ Индже “ от „ Старопланински митове “ на Йордан Йовков, нашата учителка подвигна глава и сподели: „ Горе, на Ловния дом, е живял подобен публицист “. И ни предложи да прочетем негови, както се изрази, сладки разкази за птиците и природата. „ Ще се убедите, че хубостта на горите, които виждате всяка заран като се разсъните, е доста по-необхватна. “
В дребната читалищна библиотека открих „ През води и гори “, „ Лакомото мече “. Прочетох ги на един мирис. За пръв път срещах толкоз вълнуващи описания на птиците и животните, които обитават близката гора.
Интересът ми към писателя нарастваше с дни. Представях си го като колосален мъж, нарамил пушка, да се движи по хайдушките пътеки на родния Балкан. Бях запомнил едно изречение от изложение на Вазов за поета Христо Ботев: бил наедрял, с огромна брада и буйна черна коса. „ Ходеше разкривен. Гигант! “ Така мислех и за писателя, който две години е живял в познатия ми Ловен дом на лимита на прохода Твърдица – Елена.
След години прочетох и други негови чудесни творби: „ В тиха вечер “, „ Крадецът на праскови “, „ Когато скрежът се топи “, „ Чернишка “… Слушал съм и безкрайни разкази за ловните му подвизи, за занимателни случки с други писатели. Но визията ми за „ нашия публицист “, както си мислех за него, оставаше все такава – като за Гигант. Тогава нямаше телевизия, а от портрета му можеха да се запомнят единствено очилата, не и растежът.
Когато през 60-те години се срещнах от близко с Емилиян Станев, дано бъда прям, претърпях първата изненада: колосът се оказа под междинен растеж. Всичко у него беше придвижване. Зад очилата гледаха две неспокойни очи, които като че ли те пронизват. Георги Джагаров, който говореше със суперлативи за творчеството на Емилиян Станев, ме заинтригува с новината, че писателят работи по нова творба. „ Султански лов “ – по този начин ще се споделя повестта. Събитията протичали в нашия край – в земите сред Сливен и Карнобат. Канех писателя да пристигна за по-дълго в Сливен, само че той отсичаше: „ При вас е тълпа. Като пристигна ловният сезон, ще видим… “
Не пожела да бъде в групата на писателите, които гостуваха всяка година през май на културните празници „ Сливенски огньове “. Отговаряше: „ Нали са там Багряна, Фурнаджиев, Дора, Джагаров, Младен, Ефрем… Стигат ви. Аз ще дойда на лов… “
На лов по този начин и не пристигна. Обичам старопланинското било от Хайдушкото кладенче под връх Чумерна до Пчена! По него е бродил с пушка на рамо ловният надзорник Емилиян Станев. Когато работех в Сливен, постоянно обикалях тия места. Тръгвахме от изворите на р. Камчия и именитата Агликина поляна. Веднъж демонстрирах на Тодор Живков „ резиденцията “ на Ем. Станев – дребна двустайна хижичка с балконче и дървен парапет начело. Той надникна вътре. Съзря дребна печка „ циганска обич “, остаряло желязно легло, дървена маса с два елементарни стола…
„ А видяхте ли чешмичката в края на поляната под вековните буки? – попита ме по-късно бай Емилиян. – Никъде няма такава хладна и вкусна вода. А какви зими съм карал! Виелици – не се вижда на две крачки. Блъскам цепеници в кюмбето и надзървам през замреженото прозорче за вълци и лисици. Мярнат ли се, подвигам пушката и ги оставям на снега… “
Обеща ми да пристигна при идващото посещаване на „ шефа “, т.е. на Тодор Живков. Казах му, че ще вървим и до Котел. Там ще се разгласи постановлението на Министерския съвет за развиването на Котленския край. Ще се открият публично първото в Европа учебно заведение за национална музика, новата текстилна фабрика „ Възраждане “ и други промишлени предприятия. Ще отидем на лов и по неговите места в Твърдишката Стара планина.
„ Ще дойда! “, отсече той.
Посрещнах групата на летище „ Безмер “. Бай Емилиян не слезе от самолета. „ Не бил добре “, сподели военачалник Кашев. След дни „ болният “ ми показа: „ Ами, нищо ми няма. Как в този момент да мина по тия места? Тогава тичах като млад кон. Досрамя ме… “
От началото на 70-те години, когато прекосих на работа в София, имах щастливата опция да бъда десетки пъти със сладкодумеца. Били сме дружно на фамилни и юбилейни празници на негови приятели писатели, в къщата му на ул. „ Юрий Венелин “ и във вилата в Бояна, която му бе предоставена да населява. На срещите постоянно участваха Петър Динеков, Ангел Балевски, Младен Исаев, Елисавета Багряна, Йордан Радичков, Стоян Каролев и други Емилиян Станев беше естествено център на компанията. Очевидно бе, че разглеждаше множеството от нас като негови слушатели; мислите му – колкото истински, толкоз и красиви. Жестовете, с които придружаваше думите си, ме караха дълго да премислям. И да диря литература, с цел да се уверя дали това са негови прочувствени прояви или са плод на премислени систематизирания, на дълбоки знания. Нали Емилиян Станев беше почетен с най-високото научно звание академик…
По доста тематики, по които мислех, че липсва опция, той разпалено и уверено не даваше да му се опонира. Акад. Петър Динеков: „ Ама чакай бе, Емилияне, не е чак тъй… “ А той продължаваше да убеждава и нас, и себе си, че това, за което приказва, не може да бъде оспорвано. Така да вземем за пример, когато навлизаше в дебрите на историческата ни орис, непрекъснато твърдеше, че княз Борис I трябвало да одобри католицизма, а не източното православие. „ А за какво в „ Антихрист “ извайваш облици на свещенослужители, които рядко се срещат в историческите описания? “ „ Това е друга работа – литература… Ако бяхме католици “, продължаваше разпалено да приказва бай Емилиян, „ щеше да е както стана с Унгария след борбата при Виена. Турците нямаше да ни колят пет века. “
През 70-те години доста се говореше за мир. Но бай Емилиян: „ От време на време народите би трябвало да се опомнят от лакомията или да се освободят. Войните са оздравявали страни, макар жертвите. Какво е българската история без войните на хан Тервел, хан Крум, цар Симеон, цар Иван Асен II… “
Станеше ли дума за богомилите, той незабавно реагираше: „ Да, но те са разяждали страната. А който е против страната, не заслужава да бъде възвеличаван. Добре е, че техните еретични проповеди са разклащали Европа. Но е неприятно, че поради тях нашата страна става лесна плячка и на византийци, и по-късно на турци. Който е против страната, той е против народа. Не го почитам и не се интересувам какъв брой книги са написани за него… “ Беше безмилостен в оценките си за цар Фердинанд и за виновниците за българските национални произшествия и загубата на Македония.
След двудневната среща на Тодор Живков с първите секретари на окръжните комитети на Българска комунистическа партия в Благоевград на 25 и 26 юни 1978 година дружно със брачната половинка ми посетихме бай Емилиян Станев. Още от вратата на вилата се развика: „ Кой ви е дал право да казвате, че нямаме териториални искания? Какво е българската земя без Царибродско и Босилеградско, без Македония? “ „ Бай Емилияне, не се гневи “ – пробвах се да го успокоя. „ Лошо ли е в случай че интернационална анкетна комисия откри, че в Пиринска България няма македонци? Къде по света ги има тогава? “ „ Това добре... това добре... “, притихваше той. Тая сцена е разказана и в спомените на Надежда Станева.
Усмихвах се. Знаех, че по този метод той показва противоречие с онази част от речта на стадиона в Благоевград, в която Тодор Живков декларира, че нямаме териториални искания към СФРЮ. Както е бивало и различен път, разбирах, че гневните прояви на бай Емилиян имат прецизен адрес. Той като че ли ми внушаваше да кажа и на Тодор Живков, че никой не е акредитиран да се отхвърля от това, което е българско свещено право… Очевидно бе: другарството му с Димитър Талев го е въоръжило с непоклатими обстоятелства за българската същина на македонската земя.
След това се успокояваше, махаше с ръка, с цел да се скара на брачната половинка си Надя, която му забраняваше да пуши. Дълго, дълго ни приказва за събития и за хора… Тези диалози постоянно бяха пронизани от истинските му съждения за трагичната българска национална орис.
На съвещание на Народното събрание бях до него и до акад. Георги Караславов. Гласуваше се някакъв закон, не си припомням какъв. Механично всички вдигнахме ръка. Председателят Владимир Бонев попита има ли „ срещу “, отговори си самичък, че няма. Има ли въздържали се? Емилиян Станев единствен подвигна ръка. Размаха високо десницата си, с цел да го види цялата зала. Едни се сбърчиха, тъй като беше необичайно; други се засмяха. Започна да ни изяснява, че надали не трябвало да гласоподава „ срещу “, само че показал великодушие…
Подготвяха се листите за претенденти за народни представители в идващия парламент. От Централен комитет на Българска комунистическа партия ми оповестиха, че акад. Емилиян Станев изрично възразява да го оферират в листата на Търновски окръг. Отидох в дома му. „ Ще те кандидатираме в столицата. “ „ Не ща “, сподели той. „ Аз не мога да бъда потребен на хората. Те чакат да им направя някаква доброта и никак не се радват на сладките приказки, които им приказваме. “ Така обичаше да извърта фразата: сякаш приказва за себе си, а в действителност отправяше упрек към партийното и държавното управление. „ Ти не се засягай! Но им кажи там горе… “
Подбираше своя другарски кръг. От младите писатели се отнасяше с огромно почитание към Йордан Радичков и Дончо Цончев. Заедно ловуваха, даже съм съдействал за някои техни излети. Но това не му пречеше да насочва и забележки към свои другари. Така на една Нова година в следобеда отново го посетихме на вилата. Той ме подхвана: „ Йордан ли е писал тия думи, които се изнасяха нощес в програмата ви по малкия екран? Някаква духова музика ли беше, какво беше?... Аз ще му кажа и на него “.
През 70-те години учредихме Голямата премия на София за литература. Естествено един от първите лауреати беше акад. Емилиян Станев. Високото отличие връчвахме в зала „ Георги Кирков “ на Партийния дом с богата художествена стратегия и трогателен обред. С Николай Хайтов – ръководител на Столичния съвет за просвета, посетихме лауреата Емилиян Станев, с цел да съгласуваме програмата. Благодари и сподели, че това го радва, макар че има всевъзможни награди. И поде диалог с Н. Хайтов за някои от неговите „ Диви разкази “. Възпламени се.
„ Добре си ги описал тия мъжаги, дето крадат момичето! Момата избира мощния мъж, не оня мухльо… И е подготвена да легне с него – със смелчагата, който я носи на тил през реката. Туй са българските характери. И онуй момче, дето се качило на бъчвата, с цел да потвърди, че е занаятчия и я пуска през урвата в бента. Бъчвата остава цяла целеничка. Признали го за баш занаятчия. Хубаво, хубаво си го описал!... “
И продължава: „ Браво на българката! Тя ни е избавила. След кланета и кървясъл налог ражда, ражда племето ни да не се затрие “. При всеки диалог писателят учен произнася все красиви, хвалебствени думи за мощни българи, за работни и красиви българки, за националния ни дух, който ще обезпечи безкрайност на страната.
Неговият жанр е брилянтен. Очевидно това се дължи и на голямата му ученолюбивост, и на устрема му към съвършенство. Има приключено единствено гимназиално обучение. Следва по малко в Художествената академия и Свободния университет. Ала познанията му са на нивото на учени – историци, литератори, лесовъди, музиканти. Да, и на музиканти! Изненадвал ме е да вземем за пример с вярната си оценка за творби на класическата и на актуалната музика.
Според мен и той се учи от литературни първенци, въпреки че отхвърля. Впечатляваща е да вземем за пример приликата в държанието на Елисавета от „ Крадецът на праскови “ с героини на Лев Толстой, Антон Чехов. И на госпожа дьо Ревал от „ Червено и черно “ на Стендал, която твърди обичания си Жюлиен Сорел, че техните усеща са неподвластни на лицемерни правила за публично възпитание. Ето: „ Всеки следобяд тя чакаше пленника до липата с притихнал мирис и отмалели колене… Нямаше към този момент тия мъчителни пристъпи на съвест, които се показваха при започване на техните срещи, нямаше ги страха, съмнението и нерешителността. Чувствата ставаха все по-пълни и все по-силни и тя му се отдаваше с готовността на влюбена жена, познала възраждащата магия на любовта… “
Добре е известно, че Емилиян Станев е бил другар с Димитър Талев. Не скриваше възхитата си от творчеството на своя огромен книжовен другар. Тачеше, надълбоко почиташе Димитър Димов. Едва ли е желал да се съизмерва с тях. Но романът „ Иван Кондарев “ без подозрение е съпоставим с „ Железният светилник “ на Д. Талев, с „ Тютюн “ на Д. Димов, с „ Обикновени хора “ – I част на Георги Караславов. Това изяснява креативната самовзискателност, с която до края на дните си се отнасяше към своята забележителна творба.
След неговата кончина – бяхме в дома им дружно с учените Ангел Балевски и Петър Динеков и Надя ни сподели едно от последните издания на „ Иван Кондарев “: книгата беше изпъстрена с бележки с молив. Продължил да нанася ремонти, да заменя думи, да изхвърля епитети.
Емилиян Станев се отнасяше с изключителна придирчивост към екранизацията и драматизацията на свои произведения. Режисьорът Въло Радев ми е разказвал, че с часове е спорел с създателя за обособени пасажи в разговора, даже за второстепенни режисьорски решения в „ Крадецът на праскови “. След прожекцията на кино лентата и блестящата игра на Невена Коканова и Раде Маркович и огромния режисьорски триумф на Въло Радев бай Емилиян отново не се възторгва. Когато хвалехме кино лентата, той клатеше глава: „ Да, да. Можеше и иначе, но карай… “
След гибелта на писателя, в символ на надълбоко почитание към него, Въло Радев, основател и на вълнуващия филм „ Търновската кралица “, ни показа план за музей „ Емилиян Станев “ в Самоводската чаршия в центъра на Търново. За пръв път със модерни аудиовизуални средства режисьорът-оператор пресъздаде извънредно забавния витален път на своя обичан създател. Сигурен съм, че в случай че Емилиян Станев имаше опция да види и тая реализация, отново щеше да каже: „ Добре, добре… “, само че няма да отрони думи на възхита.
В края на живота си стартира да написа нова пиеса. Героите му бяха жители на дом за психологично заболели. Тогава с огромен триумф в спектакъл „ Сълза и смях “ се играеше „ Полет над кукувиче гнездо “. Убедих бай Емилиян да види спектакъла. За пръв път го чух да показва цялостно утвърждение: „ Майсторска работа. Трябва и аз да помисля за моите герои… “ За страдание не можа да пресътвори новите си метафизичен замисли, които, както във всичките му произведения, сигурно щяха да провокират екстаз и на театралната сцена, и на екрана.
Заболя тежко. Трудно дишаше. Не му позволиха да пие повече от чаша вино. Наредиха му изрично да се раздели с обичаните цигари, които, както самичък споделяше, пуфкал една от друга… Посетих го в Правителствената болница. Знаех, че това са последните му дни. Надя едвам скриваше сълзите си. Седнах до него. Той се подпря на възглавницата и още веднъж, все едно че е здрав и непокътнат, поде някои от своите тематики. Открито и самоуверено споделяше: „ И да не се съгласявате с всичко! Да вземете да кажете на Тодор… “
Бивал е нееднократно на лов с Тодор Живков, от време на време и аз съм участвал. Възхищавах се от смелостта, с която бай Емилиян пази своите разсъждения по значими политически въпроси. Постоянно парадираше със своите ловни подвизи. Показваше пушките си, а те в действителност бяха вълшебни. И още веднъж се впускаше в безкрайни разкази за умеенето тъкмо да стреля, добито още като е бил ловджийски надзорник в стопанство „ Буковец “. Винаги оттова започваха горските му мемоари. И не спираше да се хвали: „ Веднъж един от твоите земляци, ей там – от Шивачево… “ Възразявам му: „ Нали знаеш, че съм роден в Твърдица “.
А той: „ Тъй де, тъй… Та пристигнаха да желаят двете пушки, които им бях иззел, тъй като ги улових да бракониерстват. Излязох на терасата и виждам – на поляната се наредили пет-шест едри мъже. Повърнах се, взех мартината (представям си го като алфатарския цар в „ Боряна “ на Йовков!) и споделих: „ Елате, елате да си ги вземете… “ Те се стъписаха, започнаха да се умилкват. Казвам им: „ Друг път да не сте припарили тук! “ Повече не се появиха в моя регион. “
Художникът Иван Радев, който е бил комшия на огромния художник Илия Петров, ми е разказвал по какъв начин Емилиян Станев със сладки приказки омаял и завладял дамата на своя другар. Илия Петров – необработен човек със западно образование, не изразявал намерено огорчението си. Очевидно е разбирал, че красивата учителка по литература е ослушала сърцето си, като е тръгнала след невероятния сладкодумец; въпреки че стърчеше малко над него…
Бай Емилиян постоянно повтаряше, че харесва едри, цялостни дами. „ Жената би трябвало да е налята. Какви са тези ревюта, които вършиме? Коя ще навлече такива дрехи… “ Надя ми е споделяла, че се усеща горда – обичали са я двама доста огромни български създатели – Илия Петров и Емилиян Станев.
Животът на известния публицист е изпълнен с безчет любопитни епизоди; от време на време се надсмивал над слабостите на свои близки. Братовчедка от Елена все го питала какъв брой пари има. И той един път стартира да я лъже: „ Имам хиляди долари, само че са в Париж в една банка. Мързи ме да ида да ги изтегля… “ Роднината почнала да го увещава: „ Бате Емилияне, в случай че не ти се върви самичък, някои от нас, твоите близки, ще те придружим. “ А той със сериозен звук: „ Нека стоят там, няма да изгният я! “
Разказвал ми е, че при едно от визитите в Съветския съюз му поискали изявление за вестник „ Правда “, което дал в хотел „ Украйна “. И вмъкнал по едно време свои разсъждения за неналичието на мярка. „ Всички ви знаят, че сте огромни, но какви са тия стаи с по няколко метра над височината на индивида! Аз се смалих в тях. Не утвърждавам и туй, дето, като се напие вашият Иван, разрешава на Агафия да го бие. Жената би трябвало да стои спокойно пред мъжа. Пиян, залян – това си е негова работа. “ Интервюто така и не излязло.
А с хонорарите, които му платили за преведени книги, тогава не давали да се изнасят рубли, накупил пушки и туй-онуй. „ Разбрах, че въпреки да сме братя, те не рачат да им споделяме истини. Империята си е империя… “
Днес се описват и пишат митове за изключителното съществуване и творчество на учен Емилиян Станев. Ала колцина от младите познават литературните му шедьоври? Полуинтелигентни люде изхвърлиха от учебниците и негови произведения. А те, преведени на десетки езици, биха правили чест на всяка литература. Колосалното му творчество – четири романа, 12 повести и сборници с разкази, го подрежда измежду първенците на българската литература. Разбира се, тук количествената мярка е единствено за информация. Главното е високото художествено, философско-психологическо ниво на неговите творби. Такава е оценката на авторитетни критици у нас и в чужбина.
Проф. Чавдар Добрев да вземем за пример разкрива в романа „ Иван Кондарев “ неподозирани изразни средства, комплицирана комбинация, крилато въображение, изтънчено изложение. Питам се: белким е допустимо да се образува живописен усет и историческа оценка на събитията след Първата международна война – бездънен цивилен конфликт, който люлее страната в продължение на десетилетия, без да се познава забележителният разказ „ Иван Кондарев “? Или без младите да са прочели брилянтния разказ „ Антихрист “ – богат извор на мъдрост, на най-сложен психически разбор на човешкия дух, обладан от фантазии и стремления за хубост, за съвършенство. Обикновеният национален наследник Еньо, жаден за божествената истина, зарязва дом и близки, с цел да преживее като духовник Теофил душевни вулкани, разкриващи същността на конфликта сред положителното и злочестието, любовта и омразата, истината и лъжата, фалша и чистотата. Дълбоките психически гърмежи на героя го опълчват на кумири и полубожества, водейки го при еретици, сродявайки го даже с античовешки действия.
Може би съм доверчив идеалист, но съм изпълнен с вяра, че творчеството на учен Емилиян Станев ще одухотворява стремежите, фантазиите и на бъдни генерации за нравствена непорочност и положителни каузи в името на отечеството.
Емилиян Станев е мечтаел да стане ваятел и с изключение на с писане се е занимавал с рисуване; свирел и на цигулка. Може би това е още една причина по този начин увлекателно да разказва звуците на природата и да рисува естествените картини.
Емилиян Станев е един от класиците в българската прозаичност, модернист в жанровете на философския и историческия разказ, анималистичната прозаичност и обществената белетристика. Произведенията му са белязани с бездънен вътрешен драматизъм и осмислят битието като низ от конфликтни обстановки, поставящи индивида всеки момент пред честен избор.
Един от върховете в прозата му – и въобще в българската прозаичност – е новелата „ Крадецът на праскови “, в която се сблъскват любовта, пренебрегнала всички правила и условности, и лимитираният, догматично вцепенен социум, който прави тази обич невъзможна и предпоставя нейната гибелна развръзка.
Писан цели 14 година, романът „ Иван Кондарев “ се трансформира в събитие още при излизането си (1958) и поражда разногласия, които не са стихнали и до през днешния ден. Причината е неканоничното, диалогично и осъществено посредством конфликтни гледни точки епическо пресъздаване на един емблематичен за социализма, героизиран неведнъж исторически интервал – Септемврийското въстание от 1923 година Историята е осмислена освен като артикул на обществени нужди, само че и като конфликт на личностни показа и съдбовни избори, които могат да бъдат оценени само по устойчивостта на техните морални критерии. Никой от героите не е пощаден, нито въздигнат за сметка на другите – в това число и Иван Кондарев, чийто облик макар многото тенденциозни критически тълкувания ясно демонстрира утопичната визия, схоластичната природа и целта на идеологическата целенасоченост над моралните полезности у типичния за това време български болшевик.
Повестите „ Легенда за Сибин, преславския княз “ и „ Тихик и Назарий “ и романът „ Антихрист “ образуват самобитна трилогия, която се стреми да осмисли както историческите исблъсъци, предопределили националната ни орис, по този начин и споровете сред индивида и общността – и скритите под тях пристрастености на духовните търсения в остаряла България, богоборчеството и боготърсачеството, подтиквани от импулса на индивида да осмисля битието си освен в действителни и прагматични, само че и в трансцедентални и мистични категории. Исторически по тема и свързани с един граничен интервал от българската история, те недвусмислено са метафизичен произведения.
Специфичен дял от творчеството на Емилиян Станев съставляват приказките и разказите за деца, които той написа и издава през целия си живот. Основните негови произведения са превеждани неведнъж – на повече от 20 езика.
Емилиян Станев не е същинското му име, той въщност се споделя Никола. Променя го, с цел да не го бъркат с неговия съвременник – историкът Никола Станев. Напуска този свят на 15 март 1979 година, само че оставя след себе и с доста мъдрост.
Предлагаме ви фрагмент от книга I - „ Срещи “ от трилогията „ Притаени мигове “, 2012 година на
Георги ЙОРДАНОВ
Една от невероятните персони, които срещнах в живота си, е класикът на актуалната българска литература учен Емилиян Станев. За пръв път чух името му от нашата прогимназиална учителка по литература Мария Арнаудова. Тогава не знаех, че самичък е трансформирал рожденото си име Никола преди да разгласява описа „ Крадецът и кучето “ през 1932 година, с цел да се отличи от известния по това време историк и създател на учебници Никола Станев. Както ни четеше „ На браздата “ от Елин Пелин и „ Индже “ от „ Старопланински митове “ на Йордан Йовков, нашата учителка подвигна глава и сподели: „ Горе, на Ловния дом, е живял подобен публицист “. И ни предложи да прочетем негови, както се изрази, сладки разкази за птиците и природата. „ Ще се убедите, че хубостта на горите, които виждате всяка заран като се разсъните, е доста по-необхватна. “
В дребната читалищна библиотека открих „ През води и гори “, „ Лакомото мече “. Прочетох ги на един мирис. За пръв път срещах толкоз вълнуващи описания на птиците и животните, които обитават близката гора.
Интересът ми към писателя нарастваше с дни. Представях си го като колосален мъж, нарамил пушка, да се движи по хайдушките пътеки на родния Балкан. Бях запомнил едно изречение от изложение на Вазов за поета Христо Ботев: бил наедрял, с огромна брада и буйна черна коса. „ Ходеше разкривен. Гигант! “ Така мислех и за писателя, който две години е живял в познатия ми Ловен дом на лимита на прохода Твърдица – Елена.
След години прочетох и други негови чудесни творби: „ В тиха вечер “, „ Крадецът на праскови “, „ Когато скрежът се топи “, „ Чернишка “… Слушал съм и безкрайни разкази за ловните му подвизи, за занимателни случки с други писатели. Но визията ми за „ нашия публицист “, както си мислех за него, оставаше все такава – като за Гигант. Тогава нямаше телевизия, а от портрета му можеха да се запомнят единствено очилата, не и растежът.
Когато през 60-те години се срещнах от близко с Емилиян Станев, дано бъда прям, претърпях първата изненада: колосът се оказа под междинен растеж. Всичко у него беше придвижване. Зад очилата гледаха две неспокойни очи, които като че ли те пронизват. Георги Джагаров, който говореше със суперлативи за творчеството на Емилиян Станев, ме заинтригува с новината, че писателят работи по нова творба. „ Султански лов “ – по този начин ще се споделя повестта. Събитията протичали в нашия край – в земите сред Сливен и Карнобат. Канех писателя да пристигна за по-дълго в Сливен, само че той отсичаше: „ При вас е тълпа. Като пристигна ловният сезон, ще видим… “
Не пожела да бъде в групата на писателите, които гостуваха всяка година през май на културните празници „ Сливенски огньове “. Отговаряше: „ Нали са там Багряна, Фурнаджиев, Дора, Джагаров, Младен, Ефрем… Стигат ви. Аз ще дойда на лов… “
На лов по този начин и не пристигна. Обичам старопланинското било от Хайдушкото кладенче под връх Чумерна до Пчена! По него е бродил с пушка на рамо ловният надзорник Емилиян Станев. Когато работех в Сливен, постоянно обикалях тия места. Тръгвахме от изворите на р. Камчия и именитата Агликина поляна. Веднъж демонстрирах на Тодор Живков „ резиденцията “ на Ем. Станев – дребна двустайна хижичка с балконче и дървен парапет начело. Той надникна вътре. Съзря дребна печка „ циганска обич “, остаряло желязно легло, дървена маса с два елементарни стола…
„ А видяхте ли чешмичката в края на поляната под вековните буки? – попита ме по-късно бай Емилиян. – Никъде няма такава хладна и вкусна вода. А какви зими съм карал! Виелици – не се вижда на две крачки. Блъскам цепеници в кюмбето и надзървам през замреженото прозорче за вълци и лисици. Мярнат ли се, подвигам пушката и ги оставям на снега… “
Обеща ми да пристигна при идващото посещаване на „ шефа “, т.е. на Тодор Живков. Казах му, че ще вървим и до Котел. Там ще се разгласи постановлението на Министерския съвет за развиването на Котленския край. Ще се открият публично първото в Европа учебно заведение за национална музика, новата текстилна фабрика „ Възраждане “ и други промишлени предприятия. Ще отидем на лов и по неговите места в Твърдишката Стара планина.
„ Ще дойда! “, отсече той.
Посрещнах групата на летище „ Безмер “. Бай Емилиян не слезе от самолета. „ Не бил добре “, сподели военачалник Кашев. След дни „ болният “ ми показа: „ Ами, нищо ми няма. Как в този момент да мина по тия места? Тогава тичах като млад кон. Досрамя ме… “
От началото на 70-те години, когато прекосих на работа в София, имах щастливата опция да бъда десетки пъти със сладкодумеца. Били сме дружно на фамилни и юбилейни празници на негови приятели писатели, в къщата му на ул. „ Юрий Венелин “ и във вилата в Бояна, която му бе предоставена да населява. На срещите постоянно участваха Петър Динеков, Ангел Балевски, Младен Исаев, Елисавета Багряна, Йордан Радичков, Стоян Каролев и други Емилиян Станев беше естествено център на компанията. Очевидно бе, че разглеждаше множеството от нас като негови слушатели; мислите му – колкото истински, толкоз и красиви. Жестовете, с които придружаваше думите си, ме караха дълго да премислям. И да диря литература, с цел да се уверя дали това са негови прочувствени прояви или са плод на премислени систематизирания, на дълбоки знания. Нали Емилиян Станев беше почетен с най-високото научно звание академик…
По доста тематики, по които мислех, че липсва опция, той разпалено и уверено не даваше да му се опонира. Акад. Петър Динеков: „ Ама чакай бе, Емилияне, не е чак тъй… “ А той продължаваше да убеждава и нас, и себе си, че това, за което приказва, не може да бъде оспорвано. Така да вземем за пример, когато навлизаше в дебрите на историческата ни орис, непрекъснато твърдеше, че княз Борис I трябвало да одобри католицизма, а не източното православие. „ А за какво в „ Антихрист “ извайваш облици на свещенослужители, които рядко се срещат в историческите описания? “ „ Това е друга работа – литература… Ако бяхме католици “, продължаваше разпалено да приказва бай Емилиян, „ щеше да е както стана с Унгария след борбата при Виена. Турците нямаше да ни колят пет века. “
През 70-те години доста се говореше за мир. Но бай Емилиян: „ От време на време народите би трябвало да се опомнят от лакомията или да се освободят. Войните са оздравявали страни, макар жертвите. Какво е българската история без войните на хан Тервел, хан Крум, цар Симеон, цар Иван Асен II… “
Станеше ли дума за богомилите, той незабавно реагираше: „ Да, но те са разяждали страната. А който е против страната, не заслужава да бъде възвеличаван. Добре е, че техните еретични проповеди са разклащали Европа. Но е неприятно, че поради тях нашата страна става лесна плячка и на византийци, и по-късно на турци. Който е против страната, той е против народа. Не го почитам и не се интересувам какъв брой книги са написани за него… “ Беше безмилостен в оценките си за цар Фердинанд и за виновниците за българските национални произшествия и загубата на Македония.
След двудневната среща на Тодор Живков с първите секретари на окръжните комитети на Българска комунистическа партия в Благоевград на 25 и 26 юни 1978 година дружно със брачната половинка ми посетихме бай Емилиян Станев. Още от вратата на вилата се развика: „ Кой ви е дал право да казвате, че нямаме териториални искания? Какво е българската земя без Царибродско и Босилеградско, без Македония? “ „ Бай Емилияне, не се гневи “ – пробвах се да го успокоя. „ Лошо ли е в случай че интернационална анкетна комисия откри, че в Пиринска България няма македонци? Къде по света ги има тогава? “ „ Това добре... това добре... “, притихваше той. Тая сцена е разказана и в спомените на Надежда Станева.
Усмихвах се. Знаех, че по този метод той показва противоречие с онази част от речта на стадиона в Благоевград, в която Тодор Живков декларира, че нямаме териториални искания към СФРЮ. Както е бивало и различен път, разбирах, че гневните прояви на бай Емилиян имат прецизен адрес. Той като че ли ми внушаваше да кажа и на Тодор Живков, че никой не е акредитиран да се отхвърля от това, което е българско свещено право… Очевидно бе: другарството му с Димитър Талев го е въоръжило с непоклатими обстоятелства за българската същина на македонската земя.
След това се успокояваше, махаше с ръка, с цел да се скара на брачната половинка си Надя, която му забраняваше да пуши. Дълго, дълго ни приказва за събития и за хора… Тези диалози постоянно бяха пронизани от истинските му съждения за трагичната българска национална орис.
На съвещание на Народното събрание бях до него и до акад. Георги Караславов. Гласуваше се някакъв закон, не си припомням какъв. Механично всички вдигнахме ръка. Председателят Владимир Бонев попита има ли „ срещу “, отговори си самичък, че няма. Има ли въздържали се? Емилиян Станев единствен подвигна ръка. Размаха високо десницата си, с цел да го види цялата зала. Едни се сбърчиха, тъй като беше необичайно; други се засмяха. Започна да ни изяснява, че надали не трябвало да гласоподава „ срещу “, само че показал великодушие…
Подготвяха се листите за претенденти за народни представители в идващия парламент. От Централен комитет на Българска комунистическа партия ми оповестиха, че акад. Емилиян Станев изрично възразява да го оферират в листата на Търновски окръг. Отидох в дома му. „ Ще те кандидатираме в столицата. “ „ Не ща “, сподели той. „ Аз не мога да бъда потребен на хората. Те чакат да им направя някаква доброта и никак не се радват на сладките приказки, които им приказваме. “ Така обичаше да извърта фразата: сякаш приказва за себе си, а в действителност отправяше упрек към партийното и държавното управление. „ Ти не се засягай! Но им кажи там горе… “
Подбираше своя другарски кръг. От младите писатели се отнасяше с огромно почитание към Йордан Радичков и Дончо Цончев. Заедно ловуваха, даже съм съдействал за някои техни излети. Но това не му пречеше да насочва и забележки към свои другари. Така на една Нова година в следобеда отново го посетихме на вилата. Той ме подхвана: „ Йордан ли е писал тия думи, които се изнасяха нощес в програмата ви по малкия екран? Някаква духова музика ли беше, какво беше?... Аз ще му кажа и на него “.
През 70-те години учредихме Голямата премия на София за литература. Естествено един от първите лауреати беше акад. Емилиян Станев. Високото отличие връчвахме в зала „ Георги Кирков “ на Партийния дом с богата художествена стратегия и трогателен обред. С Николай Хайтов – ръководител на Столичния съвет за просвета, посетихме лауреата Емилиян Станев, с цел да съгласуваме програмата. Благодари и сподели, че това го радва, макар че има всевъзможни награди. И поде диалог с Н. Хайтов за някои от неговите „ Диви разкази “. Възпламени се.
„ Добре си ги описал тия мъжаги, дето крадат момичето! Момата избира мощния мъж, не оня мухльо… И е подготвена да легне с него – със смелчагата, който я носи на тил през реката. Туй са българските характери. И онуй момче, дето се качило на бъчвата, с цел да потвърди, че е занаятчия и я пуска през урвата в бента. Бъчвата остава цяла целеничка. Признали го за баш занаятчия. Хубаво, хубаво си го описал!... “
И продължава: „ Браво на българката! Тя ни е избавила. След кланета и кървясъл налог ражда, ражда племето ни да не се затрие “. При всеки диалог писателят учен произнася все красиви, хвалебствени думи за мощни българи, за работни и красиви българки, за националния ни дух, който ще обезпечи безкрайност на страната.
Неговият жанр е брилянтен. Очевидно това се дължи и на голямата му ученолюбивост, и на устрема му към съвършенство. Има приключено единствено гимназиално обучение. Следва по малко в Художествената академия и Свободния университет. Ала познанията му са на нивото на учени – историци, литератори, лесовъди, музиканти. Да, и на музиканти! Изненадвал ме е да вземем за пример с вярната си оценка за творби на класическата и на актуалната музика.
Според мен и той се учи от литературни първенци, въпреки че отхвърля. Впечатляваща е да вземем за пример приликата в държанието на Елисавета от „ Крадецът на праскови “ с героини на Лев Толстой, Антон Чехов. И на госпожа дьо Ревал от „ Червено и черно “ на Стендал, която твърди обичания си Жюлиен Сорел, че техните усеща са неподвластни на лицемерни правила за публично възпитание. Ето: „ Всеки следобяд тя чакаше пленника до липата с притихнал мирис и отмалели колене… Нямаше към този момент тия мъчителни пристъпи на съвест, които се показваха при започване на техните срещи, нямаше ги страха, съмнението и нерешителността. Чувствата ставаха все по-пълни и все по-силни и тя му се отдаваше с готовността на влюбена жена, познала възраждащата магия на любовта… “
Добре е известно, че Емилиян Станев е бил другар с Димитър Талев. Не скриваше възхитата си от творчеството на своя огромен книжовен другар. Тачеше, надълбоко почиташе Димитър Димов. Едва ли е желал да се съизмерва с тях. Но романът „ Иван Кондарев “ без подозрение е съпоставим с „ Железният светилник “ на Д. Талев, с „ Тютюн “ на Д. Димов, с „ Обикновени хора “ – I част на Георги Караславов. Това изяснява креативната самовзискателност, с която до края на дните си се отнасяше към своята забележителна творба.
След неговата кончина – бяхме в дома им дружно с учените Ангел Балевски и Петър Динеков и Надя ни сподели едно от последните издания на „ Иван Кондарев “: книгата беше изпъстрена с бележки с молив. Продължил да нанася ремонти, да заменя думи, да изхвърля епитети.
Емилиян Станев се отнасяше с изключителна придирчивост към екранизацията и драматизацията на свои произведения. Режисьорът Въло Радев ми е разказвал, че с часове е спорел с създателя за обособени пасажи в разговора, даже за второстепенни режисьорски решения в „ Крадецът на праскови “. След прожекцията на кино лентата и блестящата игра на Невена Коканова и Раде Маркович и огромния режисьорски триумф на Въло Радев бай Емилиян отново не се възторгва. Когато хвалехме кино лентата, той клатеше глава: „ Да, да. Можеше и иначе, но карай… “
След гибелта на писателя, в символ на надълбоко почитание към него, Въло Радев, основател и на вълнуващия филм „ Търновската кралица “, ни показа план за музей „ Емилиян Станев “ в Самоводската чаршия в центъра на Търново. За пръв път със модерни аудиовизуални средства режисьорът-оператор пресъздаде извънредно забавния витален път на своя обичан създател. Сигурен съм, че в случай че Емилиян Станев имаше опция да види и тая реализация, отново щеше да каже: „ Добре, добре… “, само че няма да отрони думи на възхита.
В края на живота си стартира да написа нова пиеса. Героите му бяха жители на дом за психологично заболели. Тогава с огромен триумф в спектакъл „ Сълза и смях “ се играеше „ Полет над кукувиче гнездо “. Убедих бай Емилиян да види спектакъла. За пръв път го чух да показва цялостно утвърждение: „ Майсторска работа. Трябва и аз да помисля за моите герои… “ За страдание не можа да пресътвори новите си метафизичен замисли, които, както във всичките му произведения, сигурно щяха да провокират екстаз и на театралната сцена, и на екрана.
Заболя тежко. Трудно дишаше. Не му позволиха да пие повече от чаша вино. Наредиха му изрично да се раздели с обичаните цигари, които, както самичък споделяше, пуфкал една от друга… Посетих го в Правителствената болница. Знаех, че това са последните му дни. Надя едвам скриваше сълзите си. Седнах до него. Той се подпря на възглавницата и още веднъж, все едно че е здрав и непокътнат, поде някои от своите тематики. Открито и самоуверено споделяше: „ И да не се съгласявате с всичко! Да вземете да кажете на Тодор… “
Бивал е нееднократно на лов с Тодор Живков, от време на време и аз съм участвал. Възхищавах се от смелостта, с която бай Емилиян пази своите разсъждения по значими политически въпроси. Постоянно парадираше със своите ловни подвизи. Показваше пушките си, а те в действителност бяха вълшебни. И още веднъж се впускаше в безкрайни разкази за умеенето тъкмо да стреля, добито още като е бил ловджийски надзорник в стопанство „ Буковец “. Винаги оттова започваха горските му мемоари. И не спираше да се хвали: „ Веднъж един от твоите земляци, ей там – от Шивачево… “ Възразявам му: „ Нали знаеш, че съм роден в Твърдица “.
А той: „ Тъй де, тъй… Та пристигнаха да желаят двете пушки, които им бях иззел, тъй като ги улових да бракониерстват. Излязох на терасата и виждам – на поляната се наредили пет-шест едри мъже. Повърнах се, взех мартината (представям си го като алфатарския цар в „ Боряна “ на Йовков!) и споделих: „ Елате, елате да си ги вземете… “ Те се стъписаха, започнаха да се умилкват. Казвам им: „ Друг път да не сте припарили тук! “ Повече не се появиха в моя регион. “
Художникът Иван Радев, който е бил комшия на огромния художник Илия Петров, ми е разказвал по какъв начин Емилиян Станев със сладки приказки омаял и завладял дамата на своя другар. Илия Петров – необработен човек със западно образование, не изразявал намерено огорчението си. Очевидно е разбирал, че красивата учителка по литература е ослушала сърцето си, като е тръгнала след невероятния сладкодумец; въпреки че стърчеше малко над него…
Бай Емилиян постоянно повтаряше, че харесва едри, цялостни дами. „ Жената би трябвало да е налята. Какви са тези ревюта, които вършиме? Коя ще навлече такива дрехи… “ Надя ми е споделяла, че се усеща горда – обичали са я двама доста огромни български създатели – Илия Петров и Емилиян Станев.
Животът на известния публицист е изпълнен с безчет любопитни епизоди; от време на време се надсмивал над слабостите на свои близки. Братовчедка от Елена все го питала какъв брой пари има. И той един път стартира да я лъже: „ Имам хиляди долари, само че са в Париж в една банка. Мързи ме да ида да ги изтегля… “ Роднината почнала да го увещава: „ Бате Емилияне, в случай че не ти се върви самичък, някои от нас, твоите близки, ще те придружим. “ А той със сериозен звук: „ Нека стоят там, няма да изгният я! “
Разказвал ми е, че при едно от визитите в Съветския съюз му поискали изявление за вестник „ Правда “, което дал в хотел „ Украйна “. И вмъкнал по едно време свои разсъждения за неналичието на мярка. „ Всички ви знаят, че сте огромни, но какви са тия стаи с по няколко метра над височината на индивида! Аз се смалих в тях. Не утвърждавам и туй, дето, като се напие вашият Иван, разрешава на Агафия да го бие. Жената би трябвало да стои спокойно пред мъжа. Пиян, залян – това си е негова работа. “ Интервюто така и не излязло.
А с хонорарите, които му платили за преведени книги, тогава не давали да се изнасят рубли, накупил пушки и туй-онуй. „ Разбрах, че въпреки да сме братя, те не рачат да им споделяме истини. Империята си е империя… “
Днес се описват и пишат митове за изключителното съществуване и творчество на учен Емилиян Станев. Ала колцина от младите познават литературните му шедьоври? Полуинтелигентни люде изхвърлиха от учебниците и негови произведения. А те, преведени на десетки езици, биха правили чест на всяка литература. Колосалното му творчество – четири романа, 12 повести и сборници с разкази, го подрежда измежду първенците на българската литература. Разбира се, тук количествената мярка е единствено за информация. Главното е високото художествено, философско-психологическо ниво на неговите творби. Такава е оценката на авторитетни критици у нас и в чужбина.
Проф. Чавдар Добрев да вземем за пример разкрива в романа „ Иван Кондарев “ неподозирани изразни средства, комплицирана комбинация, крилато въображение, изтънчено изложение. Питам се: белким е допустимо да се образува живописен усет и историческа оценка на събитията след Първата международна война – бездънен цивилен конфликт, който люлее страната в продължение на десетилетия, без да се познава забележителният разказ „ Иван Кондарев “? Или без младите да са прочели брилянтния разказ „ Антихрист “ – богат извор на мъдрост, на най-сложен психически разбор на човешкия дух, обладан от фантазии и стремления за хубост, за съвършенство. Обикновеният национален наследник Еньо, жаден за божествената истина, зарязва дом и близки, с цел да преживее като духовник Теофил душевни вулкани, разкриващи същността на конфликта сред положителното и злочестието, любовта и омразата, истината и лъжата, фалша и чистотата. Дълбоките психически гърмежи на героя го опълчват на кумири и полубожества, водейки го при еретици, сродявайки го даже с античовешки действия.
Може би съм доверчив идеалист, но съм изпълнен с вяра, че творчеството на учен Емилиян Станев ще одухотворява стремежите, фантазиите и на бъдни генерации за нравствена непорочност и положителни каузи в името на отечеството.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ