Леда Милева: Не съм само „Зайченцето бяло“
Днес се навършват 100 години от рождението и 7 година от гибелта на Леда Милева. Нека си спомним за нея с изявлението, което тя даде в брой 9/2010 г. на Списание 8.
Леда Милева е една от най-известните български детски писателки. Автор е на стихове и пиеси за деца, на преводи от британски, съветски и френски. Дъщеря е на поета Гео Милев. След Втората международна война е началник на детско-юношеските излъчвания в радио „ София ", а за 4 година и общоприет шеф на Българска национална телевизия. Дългогодишен ръководител на българския център на интернационалния ПЕН клуб. Депутат е в VII Велико национално заседание. Автор на повече от 30 стихосбирки за деца, театрални и радиопиеси, превеждани на британски, френски, немски, съветски, полски и други
- Г-жо Милева, „ Светлини и сенки " се споделя последният том от събраните ви съчинения, този, ориентиран към възрастните. Кои са повече в живота – светлините или сенките?
- Вървят дружно. Както в природата не може да има единствено светлина или сенки, по този начин е и в живота. Има, несъмнено, по-светли и по-мрачни времена. Донякъде това зависи от характера на индивида, само че доста пъти - от събитията и публичните безредици. Ако живееш по време на война, е едно, а в мир – друго. В богато общество опциите са едни, а в бедна страна като нашата е друго. Но това не значи, че и тук не можеш да постигнеш нещо, в случай че имаш темперамент да се бориш и търсиш. Много небогати хора са станали известни и са помогнали в региона, в която са работили.
- Скоро празнувахте празник. Как можем да запазим детето в себе си и да не остаряваме духовно?
- По поръчка не става. Сигурно е влечение и стичане на събитията. Намираш наслада във възпитанието на децата и когато го правиш, и с признанието, което получаваш след време, и със сърце, получаваш доста огромно задоволство, виждаш резултат.
- Наследството на татко ви - Гео Милев, повече ви е пособие или ви е задължавало, като гледате през днешния ден, от хоризонта на годините?
- По-скоро ме е задължавало. Винаги съм се стремила от най-малка да бъда почтена за него. Ако би бил жив, да не се срами от мен – такова възприятие, умишлено или не, постоянно сме имали и двете със сестра ми. Неговият дух, неговото наличие в нашия дом на отсъстващ татко беше доста мощно.
- Тръгна ли и някой от вашите наследници по пътя на литературата?
- Всички са филолози - синът ми е учител в университета по български език и литература, щерка ми приключи британска лингвистика, само че е журналистка, целият є трудов стаж е минал в Българска телеграфна агенция. Всички се увличат по литературата, на практика нямаме други специалности.
- А насочи ли се някой към детската?
- Не... към този момент.
- Много постоянно огромните поети се появяват във времена на огромни промени. Сегашните години също са такива, само че май създателите ги няма. Защо е по този начин?
- Може би не става незабавно, може би още са дребни и порастват, надяваме се да се появят. Вярно е, че преломните времена дават сякаш повече тематики. Действат прочувствено на хората. Създават проблеми, които би трябвало да се преодоляват, неща, против които ти се желае да се бориш, други, към които се стремиш. Всичко това подхранва поезията. Не може да се възпява единствено любовта, тя е идентична, общо взето.
- Вие работите ли на компютър?
- За жал не, само че имам превъзходен асистент – сина ми, който отпътува с компютъра за морето и аз съм като без ръце. Трите си пишещи машини от дълго време съм свалила в мазето и не ми се слиза да ги качвам горе. Всеки ден се постанова нещо да се написа и го върша на ръка. Не може да се живее към този момент без компютър. Такъв стана животът – улеснява нещата, връзките сред хората. И за редактиране е по-лесно.
- Днес и децата, и възрастните четат много по-малко, в сравнение с преди десетилетия. На какво се дължи това и проблем ли е в действителност?
- Едно време главното нещо, което е запълвало свободното време, най-малко на културните хора, е било четенето. Достъп до света, до поезията – всичко е било посредством книгата. Сега медиите са доста и съставляват сериозна конкуренция, изключително за по-малко културните хора и за по-младите, които не са привикнали на книгата, не са усетили сладостта на четенето. А това е доста тъпо като събитие и наклонност, тъй като четенето не може да бъде заместено, като нещо, което обогатява душевността, влиза в теб, оставя трайна диря, основава усет и така нататък Още повече, като имаме поради какъв брой нискокачествени са огромна част от тези по този начин привлекателни в този момент медии, изключително малкия екран. Много е значимо родители и учители да основат на децата от дребни усет към книгата, след това ще бъде късно.
Малките по-лесно контактуват с хубавата книга, в сравнение с с бързо движещите се фигури на екрана. Обичат да се вглеждат в детайлите, на драго сърце се връщат към страниците. Ако умеем да доставим на децата хубави книги, мисля, че няма защо да се тревожим.
- Има ли и през днешния ден положителни български създатели на детска литература?
- Това е различен проблем, въпрос на финансова рецесия, която се отразява доста зле на книгоиздаването. Имам директни усещания от огромни издателства, които не са се трансформирали напълно в комерсиални разпространители на долнокачествена, кичозна литература. Положението им е доста мъчно и колкото и да желаят да издават хубави книги, не може да става в такива размери и качество, както в минали години. За възнаграждения и дума не може да става, пък и ние не желаеме. Повечето създатели се радват да видят това, над което са работили дълго, в ръцете на читателя.
- Но и самите писатели не се насочват към детската литература. Затруднявам се да кажа някой прочут български създател от по-младото потомство...
- За страдание и аз се озорвам. Причината е, че създателят също би трябвало да се отглежда, както и читателят. Младите хора, които имат влечение към писането, желаят по-бързо да станат фамозни и се обръщат към жанрове, които се считат за по-престижни. Едно време имаше условия, имаше детски списания, които помагаха на младите създатели, насърчаваха ги... За жал в този момент има единствено 1-2 списания, с комикси и не разчитат на млади писатели.
Аз съм имала щастието като дете в нашето учебно заведение да гостуват Ран Босилек, Ангел Каралийчев, а след това да работя с тях в една редакция. Ран Босилек дълги години беше редактор на списание „ Дружинка ". А в млада възраст е почнал с „ Детска наслада ", което има огромна заслуга за основаването на детски създатели. По негова покана моят татко е написал едно от първите си стихотворения за деца.
- Малко прочут факт е, че някои от началните стихове на татко ви са за по-малките.
- В нашето семейство уважението към децата и към книгата е огромно. На тази концепция бе отдаден животът на моя дядо Мильо Касабов, книгоиздател, книжар. Той праща 3 от своите 4 дъщери да следват нещо ново, за първи път появяващо се в България – предучилищно образование. Когато татко ми е студент в Германия, вижда, че там има доста хубави книги за деца и предлага на татко си да поръча албумчета с цветни картинки. Така се появяват тези няколко албумчета „ Детски живот ", в които Гео Милев е написал едни от своите ранни творби.
- А вие по какъв начин се насочихте към тази област?
- Когато приключих Американския лицей, взех решение, че ще бъде влиятелно да последвам право. Но не ми се видя забавно. Леля ми Пенка Касабова по това време към този момент беше шеф на института за детски учителки и ме прилъга – сподели: „ Ти си следваш право, само че нищо не пречи да посещаваш и нашия институт. Всяка жена би трябвало да знае нещо за възпитанието на децата. " Аз се съгласих. Тя умееше да трансформира учението в нещо забавно, канеше дейци на културата... И още нещо - издаваше списание „ Първи стъпки " за родители и учители. Привлече ме да вървя при детските писатели, да ги поканвам да пишат, а и да пиша по нещичко. Това бе моят натурален път към детската литература.
- „ Зайченцето бяло " е най-известното ви произведение...
- Да, за жал... Това е едно от първите ми стихотворения, написано инцидентно. В печатницата, когато правех „ Първи стъпки ", половин страничка остана празна. Трябваше бързо да измисля нещо и на коляното си написах това стихотворение. Не го уважавах изключително, тъй като ми беше напълно инцидентно донесено от вятъра. А стана толкоз известно... само че, не толкоз поради своите качества, а тъй като Петър Ступел написа доста хубава мелодия.
Ядосвам се, тъй като доста хора точно с него ме свързват. В никакъв случай не считам, че това е най-хубавото, което съм написала. Преди години ми се обади една поетеса и сподели – тук съм с една художничка, тя има концепция да направи брошура по „ Зайченцето бяло ". Казах: „ Стига сте ме занимавали с това зайченце ". Така ни се пресякоха пътищата с художничката, с която доста години работим дружно – Маглена Константинова. Няма да ви изненадам – оня ден бях в издателство, което прави брошура от 90 страници с определени мои стихове за дребните деца. И споделиха: „ Извинявайте, само че ще го назовем „ Зайченцето бяло ". Това е най-предизвикателно, най-лесно ще се продаде и ще стигне до доста деца ".
- Чела ли сте книгите, които в този момент се харесват от деца и юноши – „ Хари Потър ", „ Здрач "?
- Чела съм първия том на „ Хари Потър ". Едва ли без тази гигантска, международна реклама, би имал този голям триумф. Не считам, че това е книгата на века или събитие като приказките на Андерсен или „ Макс и Мориц " на Вилхелм Буш.
- Били сте шеф на Българска национална телевизия. Може ли малкия екран да бъде изкуство?
- Може, когато се прави добре, от интелигентни хора. Но в този момент чалгата е на всички места – освен в музиката, само че и в кръчмата, в киното и в малкия екран. Преди години, когато бях в малкия екран, това беше нейният сантиментален интервал. Много малко механически благоприятни условия, единствено една стратегия. Още нямахме цветна телевизия. Но създадохме една миниатюра с спектакъл на сенките по музика на Сен-Санс – „ Карнавал на животните ". Стана толкоз хубава! Спечели втора премия - „ Сребърната роза ", на най-големия фестивал за занимателни стратегии в Швейцария. Докато бях в малкия екран, тази роза стоеше зад тила ми, на полица. Не знам дали още е там, нека, тъй като е нещо, с което можем да се гордеем. Трябва да попитам новия общоприет шеф дали пазят тази лента. Понякога могат да бъдат показвани тези малко награди, които сме получили.
Леда Милева е една от най-известните български детски писателки. Автор е на стихове и пиеси за деца, на преводи от британски, съветски и френски. Дъщеря е на поета Гео Милев. След Втората международна война е началник на детско-юношеските излъчвания в радио „ София ", а за 4 година и общоприет шеф на Българска национална телевизия. Дългогодишен ръководител на българския център на интернационалния ПЕН клуб. Депутат е в VII Велико национално заседание. Автор на повече от 30 стихосбирки за деца, театрални и радиопиеси, превеждани на британски, френски, немски, съветски, полски и други
- Г-жо Милева, „ Светлини и сенки " се споделя последният том от събраните ви съчинения, този, ориентиран към възрастните. Кои са повече в живота – светлините или сенките?
- Вървят дружно. Както в природата не може да има единствено светлина или сенки, по този начин е и в живота. Има, несъмнено, по-светли и по-мрачни времена. Донякъде това зависи от характера на индивида, само че доста пъти - от събитията и публичните безредици. Ако живееш по време на война, е едно, а в мир – друго. В богато общество опциите са едни, а в бедна страна като нашата е друго. Но това не значи, че и тук не можеш да постигнеш нещо, в случай че имаш темперамент да се бориш и търсиш. Много небогати хора са станали известни и са помогнали в региона, в която са работили.
- Скоро празнувахте празник. Как можем да запазим детето в себе си и да не остаряваме духовно?
- По поръчка не става. Сигурно е влечение и стичане на събитията. Намираш наслада във възпитанието на децата и когато го правиш, и с признанието, което получаваш след време, и със сърце, получаваш доста огромно задоволство, виждаш резултат.
- Наследството на татко ви - Гео Милев, повече ви е пособие или ви е задължавало, като гледате през днешния ден, от хоризонта на годините?
- По-скоро ме е задължавало. Винаги съм се стремила от най-малка да бъда почтена за него. Ако би бил жив, да не се срами от мен – такова възприятие, умишлено или не, постоянно сме имали и двете със сестра ми. Неговият дух, неговото наличие в нашия дом на отсъстващ татко беше доста мощно.
- Тръгна ли и някой от вашите наследници по пътя на литературата?
- Всички са филолози - синът ми е учител в университета по български език и литература, щерка ми приключи британска лингвистика, само че е журналистка, целият є трудов стаж е минал в Българска телеграфна агенция. Всички се увличат по литературата, на практика нямаме други специалности.
- А насочи ли се някой към детската?
- Не... към този момент.
- Много постоянно огромните поети се появяват във времена на огромни промени. Сегашните години също са такива, само че май създателите ги няма. Защо е по този начин?
- Може би не става незабавно, може би още са дребни и порастват, надяваме се да се появят. Вярно е, че преломните времена дават сякаш повече тематики. Действат прочувствено на хората. Създават проблеми, които би трябвало да се преодоляват, неща, против които ти се желае да се бориш, други, към които се стремиш. Всичко това подхранва поезията. Не може да се възпява единствено любовта, тя е идентична, общо взето.
- Вие работите ли на компютър?
- За жал не, само че имам превъзходен асистент – сина ми, който отпътува с компютъра за морето и аз съм като без ръце. Трите си пишещи машини от дълго време съм свалила в мазето и не ми се слиза да ги качвам горе. Всеки ден се постанова нещо да се написа и го върша на ръка. Не може да се живее към този момент без компютър. Такъв стана животът – улеснява нещата, връзките сред хората. И за редактиране е по-лесно.
- Днес и децата, и възрастните четат много по-малко, в сравнение с преди десетилетия. На какво се дължи това и проблем ли е в действителност?
- Едно време главното нещо, което е запълвало свободното време, най-малко на културните хора, е било четенето. Достъп до света, до поезията – всичко е било посредством книгата. Сега медиите са доста и съставляват сериозна конкуренция, изключително за по-малко културните хора и за по-младите, които не са привикнали на книгата, не са усетили сладостта на четенето. А това е доста тъпо като събитие и наклонност, тъй като четенето не може да бъде заместено, като нещо, което обогатява душевността, влиза в теб, оставя трайна диря, основава усет и така нататък Още повече, като имаме поради какъв брой нискокачествени са огромна част от тези по този начин привлекателни в този момент медии, изключително малкия екран. Много е значимо родители и учители да основат на децата от дребни усет към книгата, след това ще бъде късно.
Малките по-лесно контактуват с хубавата книга, в сравнение с с бързо движещите се фигури на екрана. Обичат да се вглеждат в детайлите, на драго сърце се връщат към страниците. Ако умеем да доставим на децата хубави книги, мисля, че няма защо да се тревожим.
- Има ли и през днешния ден положителни български създатели на детска литература?
- Това е различен проблем, въпрос на финансова рецесия, която се отразява доста зле на книгоиздаването. Имам директни усещания от огромни издателства, които не са се трансформирали напълно в комерсиални разпространители на долнокачествена, кичозна литература. Положението им е доста мъчно и колкото и да желаят да издават хубави книги, не може да става в такива размери и качество, както в минали години. За възнаграждения и дума не може да става, пък и ние не желаеме. Повечето създатели се радват да видят това, над което са работили дълго, в ръцете на читателя.
- Но и самите писатели не се насочват към детската литература. Затруднявам се да кажа някой прочут български създател от по-младото потомство...
- За страдание и аз се озорвам. Причината е, че създателят също би трябвало да се отглежда, както и читателят. Младите хора, които имат влечение към писането, желаят по-бързо да станат фамозни и се обръщат към жанрове, които се считат за по-престижни. Едно време имаше условия, имаше детски списания, които помагаха на младите създатели, насърчаваха ги... За жал в този момент има единствено 1-2 списания, с комикси и не разчитат на млади писатели.
Аз съм имала щастието като дете в нашето учебно заведение да гостуват Ран Босилек, Ангел Каралийчев, а след това да работя с тях в една редакция. Ран Босилек дълги години беше редактор на списание „ Дружинка ". А в млада възраст е почнал с „ Детска наслада ", което има огромна заслуга за основаването на детски създатели. По негова покана моят татко е написал едно от първите си стихотворения за деца.
- Малко прочут факт е, че някои от началните стихове на татко ви са за по-малките.
- В нашето семейство уважението към децата и към книгата е огромно. На тази концепция бе отдаден животът на моя дядо Мильо Касабов, книгоиздател, книжар. Той праща 3 от своите 4 дъщери да следват нещо ново, за първи път появяващо се в България – предучилищно образование. Когато татко ми е студент в Германия, вижда, че там има доста хубави книги за деца и предлага на татко си да поръча албумчета с цветни картинки. Така се появяват тези няколко албумчета „ Детски живот ", в които Гео Милев е написал едни от своите ранни творби.
- А вие по какъв начин се насочихте към тази област?
- Когато приключих Американския лицей, взех решение, че ще бъде влиятелно да последвам право. Но не ми се видя забавно. Леля ми Пенка Касабова по това време към този момент беше шеф на института за детски учителки и ме прилъга – сподели: „ Ти си следваш право, само че нищо не пречи да посещаваш и нашия институт. Всяка жена би трябвало да знае нещо за възпитанието на децата. " Аз се съгласих. Тя умееше да трансформира учението в нещо забавно, канеше дейци на културата... И още нещо - издаваше списание „ Първи стъпки " за родители и учители. Привлече ме да вървя при детските писатели, да ги поканвам да пишат, а и да пиша по нещичко. Това бе моят натурален път към детската литература.
- „ Зайченцето бяло " е най-известното ви произведение...
- Да, за жал... Това е едно от първите ми стихотворения, написано инцидентно. В печатницата, когато правех „ Първи стъпки ", половин страничка остана празна. Трябваше бързо да измисля нещо и на коляното си написах това стихотворение. Не го уважавах изключително, тъй като ми беше напълно инцидентно донесено от вятъра. А стана толкоз известно... само че, не толкоз поради своите качества, а тъй като Петър Ступел написа доста хубава мелодия.
Ядосвам се, тъй като доста хора точно с него ме свързват. В никакъв случай не считам, че това е най-хубавото, което съм написала. Преди години ми се обади една поетеса и сподели – тук съм с една художничка, тя има концепция да направи брошура по „ Зайченцето бяло ". Казах: „ Стига сте ме занимавали с това зайченце ". Така ни се пресякоха пътищата с художничката, с която доста години работим дружно – Маглена Константинова. Няма да ви изненадам – оня ден бях в издателство, което прави брошура от 90 страници с определени мои стихове за дребните деца. И споделиха: „ Извинявайте, само че ще го назовем „ Зайченцето бяло ". Това е най-предизвикателно, най-лесно ще се продаде и ще стигне до доста деца ".
- Чела ли сте книгите, които в този момент се харесват от деца и юноши – „ Хари Потър ", „ Здрач "?
- Чела съм първия том на „ Хари Потър ". Едва ли без тази гигантска, международна реклама, би имал този голям триумф. Не считам, че това е книгата на века или събитие като приказките на Андерсен или „ Макс и Мориц " на Вилхелм Буш.
- Били сте шеф на Българска национална телевизия. Може ли малкия екран да бъде изкуство?
- Може, когато се прави добре, от интелигентни хора. Но в този момент чалгата е на всички места – освен в музиката, само че и в кръчмата, в киното и в малкия екран. Преди години, когато бях в малкия екран, това беше нейният сантиментален интервал. Много малко механически благоприятни условия, единствено една стратегия. Още нямахме цветна телевизия. Но създадохме една миниатюра с спектакъл на сенките по музика на Сен-Санс – „ Карнавал на животните ". Стана толкоз хубава! Спечели втора премия - „ Сребърната роза ", на най-големия фестивал за занимателни стратегии в Швейцария. Докато бях в малкия екран, тази роза стоеше зад тила ми, на полица. Не знам дали още е там, нека, тъй като е нещо, с което можем да се гордеем. Трябва да попитам новия общоприет шеф дали пазят тази лента. Понякога могат да бъдат показвани тези малко награди, които сме получили.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ