Днес повечето от съвременниците ни знаят може би две неща

Днес множеството от съвременниците ни знаят може би две неща за 3 март – първо, че това е денят на Освобождението на България и второ, че всяка година го означаваме като народен празник.

Има обаче и един различен взор за този ден – и той е, че това е датата, която бележи началото на новото. България получава опцията да стартира още веднъж и да се приближи до Европа.

Мнението е на декана на Историческия факултет на Софийския университет „ Св. Климент Охридски “ доцент Пламен Митев. Известният историк напомня, че фантазията на българина и преди двеста години, разказана в ръкопис на Софроний Врачански, е била „ и ние българите да бъдем като другите европейски нации “.

1. На 3 март Цар Освободител се възкачва престола

Подписването на Санстефанския предварителен контракт на 19 февруари/3 март 1878 година е осъществено като самобитен подарък от страна на съветската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 19 февруари 1855 година, а през 1861 година на същата дата подписва декрета за анулация на крепостното право. У нас той е прочут като Цар Освободител.Преговорите по сключването на контракта стартират на 1/13 февруари в основната квартира на съветската войска в Одрин, като от 12 февруари се водят в Сан Стефано. Русия е показана от Николай Игнатиев и Александър Нелидов, а Турция от Савфет паша и Садък паша. Заседанията се организират два пъти на ден, като всеки пункт, по който се реализира договаряне, е потвърждаван с подписите на двете страни. За основа на договарянията служи план, създаден от Н. Игнатиев, чиито съществени положения са утвърдени от императора Александър II. На бойците са раздадени по 100 патрона и всички чакат или да се разгласи краят на войната, или да се издаде заповед за нахлуване в Цариград. Напрежението нараства и след дълги часове на очакване едвам към 17 ч измежду формалните лица настава оживление, а над тълпата локални поданици, наблюдаващи с любознание протичащото се, се разнася вестта за подписания кротичък контракт.

2. В Сан Стефано стопират съветските войски

В къщата на фамилията на Симеоноглу в Сан Стефано е подписан мирният контракт. Сан Стефано през днешния ден е квартал в Истанбул, ситуиран е на Мраморно море, на към 10 километра западно от историческия център на турския мегаполис. До преди бързото разгръщане на Истанбул през 70-те години на ХХ в. Йешилкьой е малко рибарско населено място. Сан Стефано е обитаемият пункт, при който руснаците стопират настъплението си по време на Руско-турската война (1877-1878) и е мястото, където Русия и Османската империя подписват на 19 февруари (стар стил)/3 март (нов стил) Санстефанския кротичък контракт. През 1912 година, по време на Балканската война, хиляди бойци се разболяват от холера и са доведени в Сан Стефано. Около 3000 от тях умират и са заровени покрай гарата. В началото на ХХ век селото има най-вече християнско население – гърци и арменци, което се изселва в Гърция след Гръцко-турската война (1919-1922). Селото получава актуалното си име Йешилкьой (Зелено село) през 1926 година според тогавашното законодателство, изискващо всеки обитаем пункт в Турция да има турско име.

3. Ген. Обручев подготвил проекта на бойните дейности

Предварителният проект на съветското командване за войната против Турция е създаден от ген. Николай Обручев (1830-1904), който е представител на по-младото потомство висши офицери, подкрепящи промените на император Александър. През лятото на 1876 година по предписание на военния министър ген. Обручев изготвя 4 мемоари до императора, в които обосновава главните хрумвания за една бъдеща война с Турция. За да се избегнат продължителни и кръвопролитни сражения в региона на Североизточна България (където се намирали четирите най-мощни укрепителни уреди на турската защита – Силистра, Русе, Шумен и Варна), се предвиждало при започване на бойните дейности да се предприеме демонстративно нахлуване през Добруджа, което трябвало да заблуди турското командване, че съветската войска ще насочи ударите си към Източна България. Цялата акция, разчитаща на изненадата и бързото нахлуване, можела да приключи за към 3 до 4 месеца. За страдание княз Горчаков, който се колебаел и се опитвал да ограничи военните задължения на Русия, коригирал проекта на ген. Обручев, ограничавайки зоната на бойните дейности единствено до Стара планина, надявайки се, че след първите си неуспехи Портата бързо ще склони да договаря. В резултат на интриги пък самият ген. Обручев не получил предопределение като началник-щаб на Дунавската войска и до края на войната бил единствено всекидневен боен консултант на императора.

4. Как Румъния получи Северна Добруджа

В Руско-турската освободителна война вземат участие пет страни: Русия, Турция, Румъния, Черна гора и Сърбия. Преговорите за вероятно съдействие сред Петербург и Букурещ приключват на 4/16 април 1877 година с подписването на две конвенции. Първата уреждала свободното прекосяване на съветските войски през територията на Румъния, против което Русия се задължавала да съблюдава териториалната целокупност на Румъния. По-късно Петербург не спазил тази спогодба и лишил от Букурещ Бесарабия, предоставяйки като отплата Северна Добруджа. За окончателното решение на Букурещ да подпише конвенциите съдействала и забележителната безплатна помощ, която румънците получили от Русия – към 1 млн. златни рубли, 25 хиляди пушки, 20 тежки оръдия, снаряди, патрони, барут, коне. Първата вноска по предоставените на Румъния пари (36 788 фунта стерлинги) била даже трансферирана през британски банки на Евлоги Георгиев, който след това ги предал на Йон Брътиану. Черна гора влиза във войната с Турция още през април 1877 година единствено с към 25 хиляди бойци с 20 планински оръдия. Белград взема решение да се причисли едвам след рухването на Плевен (28 ноември 1877 г.) и то след 8 поредно отправяни от съветската дипломация молби за интервенция. Петербург дава и на Сърбия забележителна финансова помощ от 1 млн. сребърни рубли.

5. Паренсов шпионин № 1 на короната

Полковник Пьотър Паренсов (1843-1914) е един от ръководителите на съветското военно разузнаване на Балканите по време на Освободителната война. През есента на 1876 година е изпратен с разследваща задача на Балканите. Основната му задача била да събере информация за положението на турските замъци в Северна България и да приготви агентурна мрежа от доверени лица всред локалното население. Преоблечен като граждански и с непознат паспорт, Паренсов съумял да се промъкне в русенската цитадела и да получи скъпи сведения за отбранителните уреди на града. По-късно благодарение на Евлоги Георгиев основал незаконни канали за набиране и прекачване на разследващи данни за дислокацията на турските елементи. Сред една от най-успешните интервенции на съветското разузнаване е и въвеждането в илюзия на турското командване за мястото, където съветската войска предвиждала да реализира форсирането на р. Дунав. След Освобождението той става боен министър на Княжество България в държавните управления на Тодор Бурмов и на митрополит Климент. Има сериозен принос за организирането на българската армия в постоянна войска, а не в милиция, както плануват клаузите на Берлинския контракт. Полага грижи за попълването на армията с опитни фрагменти, за нейното въоръжаване и за подготовката на млади български офицери.

6. Пръв подвига Самарското знаме ген. Столетов

Добре знае се, че Самарското знаме (превърнало се в един от знаците на българското опълчение и на българската бойна слава) е направено по самодейност на жителите на гр. Самара като израз на тяхната морална поддръжка за справедливата битка на българите. То е трицветно (червено, бяло и синьо), като алената и синята линия са необятни по 40 см, а бялата (средната) – 60 см. И от двете страни в средата са вшити златни кръстове. На лицевата страна е избродиран обликът на Иверската света Богородица, а на противоположната страна се намират ликовете на светите Кирил и Методий. Бродерията на знамето е дело на монахини от Самарския манастир, а живописните работи са изпълнени от художника Симаков. Към дръжката на знамето са прикачени две червени и две сини ленти, като на едната алена лента е изписано: „ Самара – Болгарскому народу вь 1876 году “. Върху една от сините ленти има надпис: „ Да воскреснеть Богь и разтучаться враги его “. Тържественото връчване на знамето става на специфична гала на 6 май 1877 година в лагера на българското опълчение. Знамето е издигнато от ген. Столетов и е връчено на унтерофицер Антон Марченко от ІІІ опълченска тайфа.

7. Плевенската епопея

С името на град Ловеч са свързани едни от най-драматичните събития в хода на Освободителната война. На 5/17 юли 1877 година войскова част, командвана от полк. Жеребков, съумява да влезе в Ловеч и да изтласка намиращите се там турски подразделения. Неуспехът на първата съветска офанзива на Плевен (8/20 юли) обаче трансформира Ловеч във значим за турците стратегически пункт, защото през града елементарно можело да се обезпечи по този начин нужната за Осман паша връзка с Южна България и със София, а и да се заплаши тилът на Западния съветски отряд. Ето за какво на 15/27 юли мощна армия атакува Ловеч и го завладява. Едва в навечерието на Третата офанзива против Плевен съветското командване подхваща ново нахлуване към Ловеч. На 21 август командирът на турския гарнизон в Ловеч Рифат паша осведоми Осман паша за съсредоточаването на обилни съветски сили и моли за помощ. На 22 август/3 септември 1877 година Ловеч е наново завзет, а оживелите българи най-сетне съумяват да се зарадват на свободата си.

8. Цветя в Одрин за Белия военачалник

Генерал-майор Михаил Скобелев (1843-1882) е измежду най-популярните герои на Руско-турската освободителна война. През март 1877 година е притеглен на предписание на главнокомандващия на Дунавската войска великия княз Николай Николаевич. Включва се интензивно в борбата за Плевен, когато си печели и прозвището Белия военачалник. Ръководените от него елементи способстват значително за сполучливата блокада на Плевен, в боевете при Шипка-Шейново, както и за устремното нахлуване към Одрин и Цариград. Освен безспорните си качества на пълководец ген. Михаил Скобелев имал и умеенето да печели доверието на своите бойци и подчинени, поради което бил измежду най-обичаните съветски генерали. Военният сътрудник В. Немирович-Данченко споделя по какъв начин при напредването на отряда на ген. Скобелев от Одрин към Чаталджа в едно село по пътя свитата му била спряна от група дами, които му поднесли „ невиждано прекрасен букет от свежи цветя, каквито в покрайнините нямало “, тъй като войските запазили достойнството им.

9. Капитан Петко челник

Капитан Петко Киряков (1844-1900) е един от многото български войводи, работили в тила на турската войска и дали своя принос за окончателната победа над Високата врата. Първата си чета Петко челник събира още през 1861 година През 1866 година е в Италия, където се среща с Гарибалди. Участва в Критското въстание (1866-1869 г.), по-късно основава тайфа, отпред на която работи в Източните Родопи и Беломорска Тракия. Дружината на Петко челник има най-голямата заслуга при потушаване на метежа, проведен от британския наемник Сенклер (февр.-март 1878 г.). След паническото бягство на Сюлейман паша от Одрин останки от неговата разрушена войска са привлечени от Сенклер за обособяването на Родопите като независима област отвън рамките на бъдещото българско княжество. В знак на признателност за оказаната помощ съветското държавно управление награждава през 1879 година Петко Киряков с офицерски чин (капитан) и с огромно имение в Киевска губерния, което той продава, с цел да се завърне в родината. Включва се в отбраната на Съединението (1885 г.), само че по-късно става жертва на политическите битки в Княжеството.

10. На Берлинския конгрес решенията се взимат без България

Решенията на свикания в Берлин интернационален конгрес (1/13 юни-1/13 юли 1878 г.) се вземат само от шестте велики сили: Англия, Австро-Унгария, Германия, Италия, Русия и Франция. Както е известно, съвещанията се управляват от немския канцлер Ото декор Бисмарк. Любопитно е да се означи, че екзарх Антим (свален от поста си и заточен в Мала Азия по решение на Високата врата още на 14 април 1877 г.) още преди началото на конгреса насочва молба към съветското държавно управление за изпращане в Берлин и на български пратеник, само че персонално канцлерът княз Горчаков отхвърля тази молба, заради което в немската столица има представители на Румъния, Гърция, Черна гора и Сърбия. Така България остава без представител на този предопределен конгрес.