Днес почитаме паметта на Христо Ботев и на загиналите за

Днес почитаме паметта на Христо Ботев и на починалите за свободата и независимостта на България. Както споделя дядо Вазов още през 1920 г. „ не са чели всички книгата на Захарий Стоянов “, а през днешния ден, 103 години по-късно, евентуално това „ не всички “ се е трансформирало в " доста малко "... Няма по-описателни, изчерпателни и сърдечни редове в българската литературна история за личността на огнения стихотворец и воин от тези, написани от Захари Стоянов в „ Христо Ботйов. Опит за биография “. Убедете се сами. И дано тези редове ни накарт да извадим прашасалите томове от библиотеките на родителите ни, с цел да си напомним, какво и кого честваме през днешния ден. А на своите наследници да пратим линк към тази безконечна книга...За да не се не помни подвигът, с цел да е жива историята българска. За да знаем от кое място сме пристигнали и накъде отиваме.

Нашият воин, с името на който озаглавихме актуалната си книга, Христо Ботйов, е бил човек, роден и предопределен от необяснимите стихии да бъде огромен човек, да води подире си тълпите, да заповяда и да прави столетия. Нещастен той, дваж по-нещастен неговият роден град, триж по-злочест народът, на който е бил наследник, а четири и пет пъти била пуста и суха епохата на неговия человечески живот! Ако той беше наследник на Италия щеше да бъде в случай че не Гарибалди и Мацини, то най-малко тяхната дясна ръка. Ако беше французин, съвременник на Юлската гражданска война или на Луи Наполеона, то първата укрепление на града Париж щеше да се назовава „ Ботйова “. 

Не сме виновати, в случай че и да допуснем това или това съмнение, тъй като ние нямаме работа с човек, който да е живял живот човечески, който да е бил най-малко един ден естествен, който да се е огризил, варил и калил към този момент в публичния развой, който не да е не знаял по какъв начин ще да осъмне и що ще да вечеря, само че да е прокобявал своето житейско съществувание за няколко години. Ние градим и сътворяваме основи върху морските стихии, ще да се основем на обстоятелствата и делата единствено, които са най-вярното и същинското огледало на душата и живота на всекиго. 

Нямало е за него живот в България, а успокоение и занимание вън от нея. Всичко тъмно и черно за него, всичко би трябвало да се събори и унищожи. Неговото състояние било такова, като че да е бил паднал в такава една страна, гдето хората му не схващат от езика и той от техния, гдето слънцето се смятало за болест, гдето всичко се вършело срещу човеческата природа. Той си избрал тоя път, към който го влечало неговото сърце и душа. Той подал ръка, съединил се и отишел да разделя наслада и тъга с ония, които съвсем цялостен народ смятал, че са изметът на България. Тях той намерил най-подходящ детайл, с тях той бил уверен, че може да се направи нещо за в бъдеще, че те са хората, които ще да схващат най-лесно неговите идеали. Тия хора били всички недоволни от реда и господствующите понятия в България по тая или оная причина — за него било все едно, — всеки протестующи неблагодарни, доста пъти от единствено себе си, всички, които се били дали прошка към този момент с мирния и охолния живот, които живеели през днешния ден за през днешния ден, които били наклонни да събарят и унищожават, със завист и възмездие. Тия хора били: хайдутите, хъшовете и гладниците, които лягали и ставали на места по кьошетата и мизерните от най-долно състояние механи. Той бил във удивление от тях, легнали му на сърцето, а хайдутите, тия епически пилета от Стара планина, просто обожавал. 

Например представете си, че откакто се освободи България, Ботйов беше жив и има достойнството волею и неволею да се предложения да сформира министерство и да подрежда новото ръководство на страната? Всеки ще да се съгласи с нас, че в тая фаза на неговата политическа предприемчивост той не би се обърнал отново към своите обичани хайдути и хъшлаци, на които деятелността и ролята бяха изиграни към този момент.

Източници за съставяние на сегашния опит ние сме имали следующите:
Първо, вестниците на Ботйова „ Дума, «Будилник», «Знаме»«; стихотворенията му и другите литературни работи. Каквото и да е написал той, както и да е споделил, душата му всецяло е участвувала в думите му, в рева му, в смеха му. Бъдещите нови биографи и историци, зад тила на които ще да остане епохата, в която е живял, единствено по едно негово стихотворение ще бъдат в положение и него да характеризират, и епохата да дефинират, в която е живял.

Да се не съпоставяме ние с Ботйова, който е от невероятните хора, какъвто България рядко ражда. Онова, което е липсувало в него като на елементарен човек, допълняло се е от гений и способности, прерогативи, с които природата се прекалено много скъпи. Хората като Ботйова, с неговите идеали и усеща, не са подсъдими на елементарните за всекиго съдилища. Тях съди историята и потомството. Между епохата, в която живял и работил той, и епохата днешна съпоставяне е невероятно. На своето време той бил и цар, и закон, и национална воля, и заем, и бюджет, и всичко. Пет милиона същества, които се казвали българска парадайса, били неми, вързани, стадо от животни. Техните премеждия, рабските им вериги, от една страна, и бъдещето им, от друга, докарвали великата душа до лудост. За да не би да стане затлъстял човек, да не му влязат в ръката благосъстояния и други богатства, т.е. с цел да не би да стане нему добре, той спял с кучетата по пустите воденици, не ял по три деня, помагал на всички презрени, само че не и на себе си. Той търсел такова ужасно средство, с което да унищожи всички ония тирани, които мъчат народите, най-вече неговото родно място. Смешно е да се съпоставяме с сходни хора, а е безсъвестно да ги осъждаме, че за великата задача, за положителното на милионите лишили едного да няма хиляда, а единствено петстотин.
Из „ Христо Ботйов. Опит за биография “, Захари Стоянов, 1888 г.