Стефан Данаилов през 2015 г: На всички съм забранил да ме жалят!
Днес, на 9 декември 2022 година се навършват 80 години от рождението на Стефан Данаилов - Мастера, както го назоваха неговите студенти, които са подготвили огромна стратегия от събития в чест на своя идол.
Стефан Данаилов - Ламбо, както го назоваха пък приятелите и съпартийците му, обичаше празниците, обичаше срещата с другари. Лабмо предизвикваше обич и даряваше обич. Беше магнетична персона.
Имах опция неведнъж през годините да беседвам със Стефан Данаилов. Съкровени изповеди, трагични мемоари, болежка и възторзи - това е запечатал касетофонът ми.
Сега предлагам едно изявление от трагичен за него миг.
7 януари 2014
„ Преживях шока. Не ме чакайте да подвигам бялото знаме. Не ме изпращайте толкоз бързо. “
Това ми сподели Стефан Данаилов в трагична изповед за шока, който е претърпял, разбирайки, че е изправен пред ужасно тестване. Любимецът на няколко генерации българи описа искрено за борбата си с подлата болест, за първите признаци на лимфома, за приятелите, които са му помогнали в този миг. Затворен в хола, „ окупирал “ дивана, той потъваше постоянно в равносметката на живота си.
В няколко такива вечери имах опция да чуя жестоката самокритика на обичания на България артист.
− Стефане, макар заболяването ти продължаваш да снимаш. Знам, че целият екип на „ Фамилията “ работи с маски на лицето, с цел да те защищити от вируси, и през днешния ден си учиш следващия епизод. Чертаеш ли проекти за бъдещето?
− Да. Искам да продължа да бъда деен, да си довърша кино лентата, да изкарам до дъно курса със студентите си, а към този момент се видях и по трибуни за евроизборите през май.
− Искаш да водиш предизборна акция?
− Защо не? Нали ти споделих − излязох от шока. Пак се вълнувам от политиката. Аз съм водил толкоз борби, за които доста от лицата в политиката през днешния ден си нямат и хабер.
− Разказа ми с оскърбление по какъв начин и в този момент ти подвикват протестиращи „ червен отпадък “. Защо избуя тази експанзия?
− Тази тематика доста ме вълнува. Тя е обвързвана и с тези тягостни моменти, които усещах по улиците след изборите на 12 май. Бях сигурен, че и в този момент ние няма да заварим в положително финансово състояние държавната хазна, както бе и през 2005-а, когато поехме властта след царя. Тогава обаче имаше стопански напредък.
Питал съм Петър Димитров, който правеше икономическата стратегия: „ Откъде ще намерим парите за това, което обещаваме? “ „ Ами от остатъците, които ще намерим. “ Нищо не намерихме. Но ние в нашата партия сме царе на изхвърлянията. Сега виждам казуса, който се получава сред нас и Движение за права и свободи във връзка с плоския налог. Още по време на тройната коалиция, когато разбрах за този налог, нещо инстинктивно ме караше да не бъда склонен с него. Но тогава моята партия го прегърна. Сега имаме несъгласие с Движение за права и свободи. На мен доста ми се желае − не като член на Българска социалистическа партия и като „ мръсна алена маймуна “, кабинетът да осъществя в идващите месеци това, което сме оповестили. Министрите задоволително към този момент патинираха от шума на улицата.
Питал съм се бих ли издържал на този напън и ти признавам − не бих издържал. Може би не до образование, може би аз съм учил за друго, моята работа е друга, само че не мога да си показва да изляза на сцената и изпод да ме освиркат, и аз да остана. Махам се незабавно. Кабинетът би трябвало да покаже, че това, което е планувано, е за положителното за хората. А тази експанзия в обществото избуя през последните 4 години. Тази ненавист във всички сфери, в връзките ни като хора е нетърпима. Атмосферата в България е отровена.
− Лечението?
− Е, да не споделям, че би трябвало химиотерапия и каква ще е тя. Дали единствено изборите ще са задоволителни, дали би трябвало нова конституция.
− А за какво и артистите стачкуваха?
- Не знам какво ги задейства по този начин и моите другари студентите, миличките. Май месец имаше избори. Тогава никой не ме попита какво предлагаме, какво ще се случи, а в този момент станаха първи деятели. Как стана това оживление? Аз обичам моите студенти, пращал съм ги на стачки, само че мнозина първи се връщаха разочаровани от това, което се случва. И в случай че през 1997-а имаше някаква идея, очакване нещо да се случи, в този момент какво е? Бюджетът на културата ли ще стане повече занапред, или ремонтите на театрите ще се създадат?
− След като влезе в ритъма на заболяването, възвърна ли си равновесието? Мислиш ли си за следващата преграда, която би трябвало да прескочиш?
− Смяташ, че седейки тук, в това положение съм прехвърлял живота си, че съм правил преоценки − не! Дано не се неистина, само че това е индикация, че пътят не е надолу, а нагоре в положителния смисъл на думата.
Да, чаках някакви черни мисли за света и за хората да ме обзет. Не! Вярвай ми, нито веднъж не съм протегнал ръка към чантичката, в която имам „ Ксанакс “, което е за нервната система. Дори и в тези 7 дни, в които чаках резултата от биопсията, си споделях: „ Няма да го вземам. Може да се наложи нещо още по-страшно, когато би трябвало в действителност да балансираш нервната система и да се съхраняваш. “
Мислех си обаче: „ Ами, в случай че това ми се беше случило, когато бях на 40 години, какво щях да претърпявам тогава? “ Сигурно доста по-лошо и по-страшно. Защото си млад, тъй като имаш още какво да вършиш. Сега аз съм приключил доста неща. Не се самосъжалявам и не виждам лековато, само че се пробвам да се държа бодро. И не тъй като ти си пристигнала тук, а тъй като по този начин го чувствам. Даже през днешния ден, когато бях на пазара, изпях на Мери песента „ Зеленчуци който не яде “. Излязох от шока, Валерия! И би трябвало да ти кажа, че бях по-песимистично надъхан при започване на този политически сезон, юни-юли бях напряко демотивиран.
− Защо? Тогава още не си знаел за заболяването?
− От крясъците по улиците на София. От експанзията пред Народното събрание. Не мога да кажа, че съм бил афектиран на това, че една група хора ми вика, че съм червен отпадък и изобщо отпадък. Никога не съм си разрешавал в моя речник, въпреки че той е много изострен и разнороден, да използвам думата „ отпадък “, с изключение на когато би трябвало да се изхвърли кофата за отпадък. Много твои сътрудници ме търсеха за коментар, отказвах на всички, воден от моя изгубен оптимизъм.
Но през днешния ден съм по-оптимистичен евентуално тъй като на мен ми следва нещо. Това е някакво ново положение. Винаги съм бил оптимист и това ме е водело в най-дивите ми юношески години, по-късно в първите години на прехода, когато отново крещяха след мен, и в този момент съм оптимист.
Дори утринните блокове на малките екрани, в които всеки ден обикалят някакви врачки и пророкуват някакви ужасии, които ще ни връхлетят, не могат да ме изплашен, не стигат до моето схващане. Не ме допират даже − дотам организмът е построил своя имунитет. Слушам ги и си споделям: „ А, бе, вие просто не знаете защо става въпрос! “ И се усмихвам. И би трябвало още веднъж да ти кажа − животът е прелестен!
- Кой ти " инжектираше " адреналина, с цел да оправиш със света в близост?
- Мери. Да, аз потеглих след Мери, само че тя ме избра. Жената е тази, която взема решение. Тя е по-силната. Аз пък отстоявах тази обич, аз съм се борил за нея. Знаеш ли какво е да се изправиш против Вили Цанков и да защитаваш любовта си с жена му? А след това да запазим с него другарството си до края на живота му! Последният човек, с който Вили приказва, преди да почине, бях аз. На мен ми се обади благият.
Аз имам интервали, в които ме е хващало грубо забавление, употребявал съм и алкохол повече, колкото и работа да съм имал, животът ми е бил немислим безпорядък, на който тя се съпротивляваше. И все пак създаваше към мен такава атмосфера, че в никакъв случай не ми е минавало през мозъка да кажа „ Дотук бяхме “ и да си взема куфарите. Защото тя беше права! И в края на краищата аз разказвах какво се е случило с мен. Може би и в това имам виновност, тъй като по този метод я наранявах. Тя просто боледуваше поради мен.
И където и да съм, каквото и да върша, аз знам, че тя ме чака у дома. Велика жена! Какво е било − тя си знае! Знам по какъв начин се е чувствала в такива моменти − тъй като е много низостно от моя страна. Никога тежка дума не е отронила, болката си остава у нея. И аз не мога да изчистя тази болежка. Това ме изтезава. Още повече че нашата обвързаност един към различен е доста мощна.
Знаеш, мъжът е лабилно създание, ранимо, уязвимо. Жената е по-силната. Тя е тази, която може да провежда обществото, да върти семейство. Жената е тази, която взема решение. Една жена може да даде доста на един мъж, само че може и да го срине. Да, аз потеглих след Мери, само че тя ме избра.
- Много те е подкрепяла и политически.
− Да, във всичко ме е подкрепяла. Мери е индивидът, който ме върна в президентската акция преди година. Аз изрично бях решил да се отдръпва. Един ден имахме с нея доста заплашителен диалог, в който тя просто ми изкрещя в очите: „ Щом ще ми седиш тука и ще гледаш в една точка, дай тогава да изпием по едно хапче и да ни няма! “ Защото аз интуитивно усещах, че ще имам кахъри с тази акция. Те потеглиха година преди този момент, през юни месец, когато ме удари дисковата херния. Това ме срина вътрешно, усещах, че идва поредност от неприятности. Тогава Мери ме подвигна.
− А ние си мислехме, че партията те подвигна, че тези десетки млади и остарели, които ти целуваха ръце и ти се молеха да се кандидатираш, са трансформирали решението ти.
− Никаква партия! Хората желаеха да се кандидатирам за президент и аз им обясних, че това няма да стане, тъй като аз си знам какъв брой мога да скоча. Но на 6 септември (2011 г.), когато видях по малкия екран по какъв начин Бойко (Борисов) показа настоящия ни президент в жанр: „ Ти иди в този момент за идващите 5 години на този пост, пък след това аз ще те сменя “, скочих и си споделих: „ Какво става, къде отиваме ние? “
Бях ошашавен от това показване, следих по какъв начин върви акцията на Ивайло (Калфин), виждах, че не се случват положителни неща за Българска социалистическа партия и изобщо за лявото, и диалогът с Мери ме върна в играта. Тя просто ме нахока и ме изправи на крайници. Това е необикновено − тя усеща какво става с мен и в най-критичния миг ми оказва помощ. Същото беше и през 1993-1994 година
− Тогава, по времето на Виденов, ти не смееше да вървиш по улиците, тъй като те заливаха с негативизъм.
− Да, тя ме пазеше. Виждаше, че започнах да заедно съм с каскети, с цел да си укривам лицето. И един ден ми викна: „ Какво се криеш? Ти си Стефан Данаилов! “ Коригира ми държанието. Защото в един миг от „ Ура “-то аз бях хвърлен на „ У-у-у “-то и бях решил да си променям специалността. Не можех да приема това преобразяване на българското общество, тази ненавист, която се изля против всичко, което е било до тогава. Чувствах се безусловно художествено изпразнен, усещах се некадърен от създалата се обстановка в театъра и към мен.
− Това ли беше най-голямата рецесия за теб?
− Не, най-голямата рецесия бе 1991–1992 година, когато си държах молбата за овакантяване на театъра. Тогава бях безусловно художествено изпразнен. Аз се усещах толкоз некадърен от обстановката, която бе основана в нашето общество, на улицата, в театъра и към мен, че тогава бях на път да приключа с моята креативна активност.
− Кой ти оказа помощ? Мария ли?
− Много неща ми помогнаха. Едно доста тежко събитие в нашето семейство, което се случи със сина на Мария − Росен, ме изправи на крайници. И най-много фактът, че попаднах в нова роля от режисура на Маргарита Младенова в Народния спектакъл през 1992 година Тогава нещо стана у мен. Върнах себе си, върнах увереността у себе си. Почистих вътрешно връзките си с тези, които ме нападнаха най-вече. И разбрах, че няма да им се дам! Независимо кои са на власт.
− Смяташ ли, че с цел да погледнем като народ в една посока, би трябвало водачите да седнат и да се схванат?
− Убеден съм. Какво има толкоз да делите бе, хора? Толкова ли е значим този пусти кокал. Седнете и се разберете по няколко съществени казуса за страната и да се опитаме да задвижим малко напред нещата. Но аз съм уверен, че обстановката ще принуди водачите да си проговорят. Важното за нас е да съумеем в идващите 6-7 месеца да се опитаме да осъществяваме по-голяма част от обещанията си.
− Звучиш оптимистично и си ухилен.
− Патосът, този възторг на несъгласието ме кара да се усмихвам през днешния ден. Имаме толкоз неща да свършим. Така че животът е пред нас...
- Студентите ти те зареждат, нали?
- Да. Вълнувам се от реакцията на публиката за тяхната игра. Но ме е боязън да вървя измежду хора. Чакам асистентите да ми кажат каква е оценката за постановката. Но аз знам, че студентите ми ще устоят. Готови са. Много са готини.
- И ти ще издържиш, няма различен метод!
- Много ми пристигна, Валерия. Кой ме прокле? Толкова несгоди ми се струпаха, какво съм направил? От третия месец след гибелта на Мери до ден сегашен съм в дупка, дупка, дупка, дупка! Край няма! Помниш, предходната година по това време бях в Париж за лимфома...Сега пък очите. Но дай да приказваме за татко ми.
- Тракийците приготвят честване на неговата 110-годишнина. Разкажи ни за него, какъв човек е бил?
- Татко е роден в с. Райково, в този момент квартал на Смолян, учи гимназия в Казанлък, където се възпламенява по концепциите на анархизма. Създател е на студентската организация БОНС в София, бил е укривател на Трънския отряд, а във войната взе участие като политофицер, доста непосредствен до ген. Стойчев. Заедно стигат до Унгария. После става полковник и преподава във Военната академия. Помня го с ей такава огромна коса. Партията го пращала на работа из цялата страна. Затуй аз съм юридически в Банско. Дядо ми пък, Данаил Костов, е бил богат човек, който е издигнал читалището в Райково.
- Какво ти е разказвал татко ти за тези години?
- След 9 септември 1944-та татко ми бил заместник-началник на политотдела на Българската национална войска. Подпукват го около разправата с Трайчо Костов, бяха го задържали 7-8 дни и по-късно военната му кариера рухна. Не можа да стане професор по политикономия, въпреки че е написал първата къса политикономия в България. С идването на Живков на власт обаче такива като баща потънаха. Дойдоха тези, които бяха приключили съветската академия и изтласкаха старите офицери.
Направиха татко ми шеф на Военноисторическия институт (не музей - б.а.), след което го пенсионираха. Но той в никакъв случай не е бил офицер по дух, дори не можеше да козирува. Междувременно стана ръководител на Тракийската организация и я оглавяваше повече от 10 години (от 1961 до 1972 г.).
В нашите персонални диалози (те не са били много) имаше един интервал, в който останахме единствено двамата, мама умря доста рано, тя бе на 52, а аз - в казармата. Тогава попитах баща за какво по този начин се случи с неговата кариера, за какво партията го отблъсна, какво и по кое време се промени? Питах го за какво не е станал партизанин, а е бил единствено укривател. Макар че е бил изтезаван, обичай, имаше пирони в тялото си.
Но тогава ми сподели: „ Виж какво, сине, комунизмът не е това, за което се борих. Не е това, което си мечтаех да се случи. “ Татко си отиде с отворени очи от тази настъпателност на комунизма, която се наложи във времето. Отиде си наскърбен от извращенията, уединен...
- На какъв брой години е умрял?
- На 72, играех в „ Юлия Вревска “. Аз от какво трептя - че на тия години, на които съм в този момент, си отиде татко ми. Беше доста ученолюбив. Много обичаше Родопите. Двамата с мама се залюбват като учители в Угърчин, взели участие са в читалищната активност. Татко даже режисирал „ Коварство и обич “, играел самия Милер, а майка ми била Луиза Милер. Когато аз играех тази пиеса във Военния спектакъл, взех решение една вечер да го поканя да гледа представлението.
След края на пиесата баща ме чакаше пред служебния вход на Военния спектакъл и ми споделя: „ Знаеш ли, Стьопа (той по този начин се обръщаше към мен), след толкоз години видях още веднъж Луиза, с която преди време играхме в Угърчин, виждаш ли какво нещо е ориста. “ Татко доста се интересуваше какво играя аз, беше убеден в това, че ще направя огромна кариера като артист.
Майка ми мечтаеше да стана или лекар гинеколог, или оперен артист. И когато баща разбра, че Иван Кондов (тогава брачен партньор на сестра ми Росица) ми внуши, че би трябвало да стана артист, а към този момент бях почнал да фотографирам с Рангел Вълчанов „ Инспекторът и нощта “, доста се зарадва. И преди да се явя на третия тур във ВИТИЗ, с цел да ме стимулира, баща стартира да ми рецитира Смирненски - знаеше го наизуст целия. Голям сладур беше. Страхотен меломан. Любима опера му бе „ Тоска “, арията на Каварадоси бе неговата фантазия. Беше си купил едно грамофонче от Съветския съюз, вечер присядаше на диванче в хола и си пускаше тази песен. И за майка ми беше събитие, когато отиваха на опера. Първото театрално представление за мен беше „ Борис Годунов “ на сцената на Народния спектакъл - тогава за първи път влязох в спектакъл.
- На кого от родителите си приличаш?
- Като характер в младите години приличах доста на майка си образно, а в този момент наподобявам на татко си. Станах мирен - нищо общо няма днешният Ламбо с оня Ламбо отпреди 10-15 години. Помня, когато баща умря, бях на фотоси и в сцената трябваше да се разплача, а не ми идва от вътрешната страна. Мери доста обичаше татко ми. Тя му затвори очите.
Помня, на погребението му на Централните гробища по едно време се чува едно маршируване. И внезапно до гроба му застава един човек: щрак-щрак - военачалник Стойчев с ботушите, брича и сако. Възрастен беше, само че пристигна и направи почит към полковник Ламби Данаилов. Няма да го не помни.
- Имало ли е нещо, за което татко ти да е бил неудовлетворен от теб?
- Не, беше доста спокоен. Когато с майка ми научиха, че пуша и почнаха да откриват цигари в моята куртка, баща взе да ми поставя по джобовете брошурки за Ленин, за социализма. После му споделях: „ Абе, баща бе, къде живееш ти бе, братче, какви брошурки ще ти чета? “ Много ми се разсърди, когато през 1971 година ми предложиха да вляза в партията и аз отхвърлих. Беше след сериала „ На всеки километър “. Бях публично поканен да стана член на партията, само че като прочетох устава и като видях какви условия има, които аз нямах желание да съблюдавам, отхвърлих. Татко, доста подтиснат, ме попита за какво съм отказал. Казах му почтено: „ Не считам, че мога да отговоря на условията на тази партия. И когато през 1976-а въпреки всичко влязох в партията, той беше доста удовлетворен, въпреки че към този момент беше почнал да търпи разочарования. Не завиждаше за власт, за никого неприятна дума не сподели, само че беше отчаян. Идваше у нас, ей тук седне и Мери му постави нещо да хапне. А той: „ Така доста обичам да пристигам при вас. “ И печален. Макар че не беше оставен самичък, постоянно ходехме с Мери при него, беше доста печален.
- Вярно е, Стефане, че Господ ти сервира доста тествания, само че ти ги преодоляваш всичките.
- Всичко е неповторимо при мен. Може ли да имам такова заболяване, което в България нашите офталмолози не знаят? Някакви гадости да ти ядат очите. Може ли лимфомът да ме сграбчи? Може ли Мери по този начин да си отиде, по този начин да я събори заболяването. Изпитания, тествания... Трябва да ги преодолея. Защото, нали ти споделих преди две години: „ Не ме чакайте да подвигам бял флаг! “
Пепелникът още веднъж се е напълнил. Телефоните звънят, Ламбо поглежда екраните им и ги захвърля.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Стефан Данаилов - Ламбо, както го назоваха пък приятелите и съпартийците му, обичаше празниците, обичаше срещата с другари. Лабмо предизвикваше обич и даряваше обич. Беше магнетична персона.
Имах опция неведнъж през годините да беседвам със Стефан Данаилов. Съкровени изповеди, трагични мемоари, болежка и възторзи - това е запечатал касетофонът ми.
Сега предлагам едно изявление от трагичен за него миг.
7 януари 2014
„ Преживях шока. Не ме чакайте да подвигам бялото знаме. Не ме изпращайте толкоз бързо. “
Това ми сподели Стефан Данаилов в трагична изповед за шока, който е претърпял, разбирайки, че е изправен пред ужасно тестване. Любимецът на няколко генерации българи описа искрено за борбата си с подлата болест, за първите признаци на лимфома, за приятелите, които са му помогнали в този миг. Затворен в хола, „ окупирал “ дивана, той потъваше постоянно в равносметката на живота си.
В няколко такива вечери имах опция да чуя жестоката самокритика на обичания на България артист.
− Стефане, макар заболяването ти продължаваш да снимаш. Знам, че целият екип на „ Фамилията “ работи с маски на лицето, с цел да те защищити от вируси, и през днешния ден си учиш следващия епизод. Чертаеш ли проекти за бъдещето?
− Да. Искам да продължа да бъда деен, да си довърша кино лентата, да изкарам до дъно курса със студентите си, а към този момент се видях и по трибуни за евроизборите през май.
− Искаш да водиш предизборна акция?
− Защо не? Нали ти споделих − излязох от шока. Пак се вълнувам от политиката. Аз съм водил толкоз борби, за които доста от лицата в политиката през днешния ден си нямат и хабер.
− Разказа ми с оскърбление по какъв начин и в този момент ти подвикват протестиращи „ червен отпадък “. Защо избуя тази експанзия?
− Тази тематика доста ме вълнува. Тя е обвързвана и с тези тягостни моменти, които усещах по улиците след изборите на 12 май. Бях сигурен, че и в този момент ние няма да заварим в положително финансово състояние държавната хазна, както бе и през 2005-а, когато поехме властта след царя. Тогава обаче имаше стопански напредък.
Питал съм Петър Димитров, който правеше икономическата стратегия: „ Откъде ще намерим парите за това, което обещаваме? “ „ Ами от остатъците, които ще намерим. “ Нищо не намерихме. Но ние в нашата партия сме царе на изхвърлянията. Сега виждам казуса, който се получава сред нас и Движение за права и свободи във връзка с плоския налог. Още по време на тройната коалиция, когато разбрах за този налог, нещо инстинктивно ме караше да не бъда склонен с него. Но тогава моята партия го прегърна. Сега имаме несъгласие с Движение за права и свободи. На мен доста ми се желае − не като член на Българска социалистическа партия и като „ мръсна алена маймуна “, кабинетът да осъществя в идващите месеци това, което сме оповестили. Министрите задоволително към този момент патинираха от шума на улицата.
Питал съм се бих ли издържал на този напън и ти признавам − не бих издържал. Може би не до образование, може би аз съм учил за друго, моята работа е друга, само че не мога да си показва да изляза на сцената и изпод да ме освиркат, и аз да остана. Махам се незабавно. Кабинетът би трябвало да покаже, че това, което е планувано, е за положителното за хората. А тази експанзия в обществото избуя през последните 4 години. Тази ненавист във всички сфери, в връзките ни като хора е нетърпима. Атмосферата в България е отровена.
− Лечението?
− Е, да не споделям, че би трябвало химиотерапия и каква ще е тя. Дали единствено изборите ще са задоволителни, дали би трябвало нова конституция.
− А за какво и артистите стачкуваха?
- Не знам какво ги задейства по този начин и моите другари студентите, миличките. Май месец имаше избори. Тогава никой не ме попита какво предлагаме, какво ще се случи, а в този момент станаха първи деятели. Как стана това оживление? Аз обичам моите студенти, пращал съм ги на стачки, само че мнозина първи се връщаха разочаровани от това, което се случва. И в случай че през 1997-а имаше някаква идея, очакване нещо да се случи, в този момент какво е? Бюджетът на културата ли ще стане повече занапред, или ремонтите на театрите ще се създадат?
− След като влезе в ритъма на заболяването, възвърна ли си равновесието? Мислиш ли си за следващата преграда, която би трябвало да прескочиш?
− Смяташ, че седейки тук, в това положение съм прехвърлял живота си, че съм правил преоценки − не! Дано не се неистина, само че това е индикация, че пътят не е надолу, а нагоре в положителния смисъл на думата.
Да, чаках някакви черни мисли за света и за хората да ме обзет. Не! Вярвай ми, нито веднъж не съм протегнал ръка към чантичката, в която имам „ Ксанакс “, което е за нервната система. Дори и в тези 7 дни, в които чаках резултата от биопсията, си споделях: „ Няма да го вземам. Може да се наложи нещо още по-страшно, когато би трябвало в действителност да балансираш нервната система и да се съхраняваш. “
Мислех си обаче: „ Ами, в случай че това ми се беше случило, когато бях на 40 години, какво щях да претърпявам тогава? “ Сигурно доста по-лошо и по-страшно. Защото си млад, тъй като имаш още какво да вършиш. Сега аз съм приключил доста неща. Не се самосъжалявам и не виждам лековато, само че се пробвам да се държа бодро. И не тъй като ти си пристигнала тук, а тъй като по този начин го чувствам. Даже през днешния ден, когато бях на пазара, изпях на Мери песента „ Зеленчуци който не яде “. Излязох от шока, Валерия! И би трябвало да ти кажа, че бях по-песимистично надъхан при започване на този политически сезон, юни-юли бях напряко демотивиран.
− Защо? Тогава още не си знаел за заболяването?
− От крясъците по улиците на София. От експанзията пред Народното събрание. Не мога да кажа, че съм бил афектиран на това, че една група хора ми вика, че съм червен отпадък и изобщо отпадък. Никога не съм си разрешавал в моя речник, въпреки че той е много изострен и разнороден, да използвам думата „ отпадък “, с изключение на когато би трябвало да се изхвърли кофата за отпадък. Много твои сътрудници ме търсеха за коментар, отказвах на всички, воден от моя изгубен оптимизъм.
Но през днешния ден съм по-оптимистичен евентуално тъй като на мен ми следва нещо. Това е някакво ново положение. Винаги съм бил оптимист и това ме е водело в най-дивите ми юношески години, по-късно в първите години на прехода, когато отново крещяха след мен, и в този момент съм оптимист.
Дори утринните блокове на малките екрани, в които всеки ден обикалят някакви врачки и пророкуват някакви ужасии, които ще ни връхлетят, не могат да ме изплашен, не стигат до моето схващане. Не ме допират даже − дотам организмът е построил своя имунитет. Слушам ги и си споделям: „ А, бе, вие просто не знаете защо става въпрос! “ И се усмихвам. И би трябвало още веднъж да ти кажа − животът е прелестен!
- Кой ти " инжектираше " адреналина, с цел да оправиш със света в близост?
- Мери. Да, аз потеглих след Мери, само че тя ме избра. Жената е тази, която взема решение. Тя е по-силната. Аз пък отстоявах тази обич, аз съм се борил за нея. Знаеш ли какво е да се изправиш против Вили Цанков и да защитаваш любовта си с жена му? А след това да запазим с него другарството си до края на живота му! Последният човек, с който Вили приказва, преди да почине, бях аз. На мен ми се обади благият.
Аз имам интервали, в които ме е хващало грубо забавление, употребявал съм и алкохол повече, колкото и работа да съм имал, животът ми е бил немислим безпорядък, на който тя се съпротивляваше. И все пак създаваше към мен такава атмосфера, че в никакъв случай не ми е минавало през мозъка да кажа „ Дотук бяхме “ и да си взема куфарите. Защото тя беше права! И в края на краищата аз разказвах какво се е случило с мен. Може би и в това имам виновност, тъй като по този метод я наранявах. Тя просто боледуваше поради мен.
И където и да съм, каквото и да върша, аз знам, че тя ме чака у дома. Велика жена! Какво е било − тя си знае! Знам по какъв начин се е чувствала в такива моменти − тъй като е много низостно от моя страна. Никога тежка дума не е отронила, болката си остава у нея. И аз не мога да изчистя тази болежка. Това ме изтезава. Още повече че нашата обвързаност един към различен е доста мощна.
Знаеш, мъжът е лабилно създание, ранимо, уязвимо. Жената е по-силната. Тя е тази, която може да провежда обществото, да върти семейство. Жената е тази, която взема решение. Една жена може да даде доста на един мъж, само че може и да го срине. Да, аз потеглих след Мери, само че тя ме избра.
- Много те е подкрепяла и политически.
− Да, във всичко ме е подкрепяла. Мери е индивидът, който ме върна в президентската акция преди година. Аз изрично бях решил да се отдръпва. Един ден имахме с нея доста заплашителен диалог, в който тя просто ми изкрещя в очите: „ Щом ще ми седиш тука и ще гледаш в една точка, дай тогава да изпием по едно хапче и да ни няма! “ Защото аз интуитивно усещах, че ще имам кахъри с тази акция. Те потеглиха година преди този момент, през юни месец, когато ме удари дисковата херния. Това ме срина вътрешно, усещах, че идва поредност от неприятности. Тогава Мери ме подвигна.
− А ние си мислехме, че партията те подвигна, че тези десетки млади и остарели, които ти целуваха ръце и ти се молеха да се кандидатираш, са трансформирали решението ти.
− Никаква партия! Хората желаеха да се кандидатирам за президент и аз им обясних, че това няма да стане, тъй като аз си знам какъв брой мога да скоча. Но на 6 септември (2011 г.), когато видях по малкия екран по какъв начин Бойко (Борисов) показа настоящия ни президент в жанр: „ Ти иди в този момент за идващите 5 години на този пост, пък след това аз ще те сменя “, скочих и си споделих: „ Какво става, къде отиваме ние? “
Бях ошашавен от това показване, следих по какъв начин върви акцията на Ивайло (Калфин), виждах, че не се случват положителни неща за Българска социалистическа партия и изобщо за лявото, и диалогът с Мери ме върна в играта. Тя просто ме нахока и ме изправи на крайници. Това е необикновено − тя усеща какво става с мен и в най-критичния миг ми оказва помощ. Същото беше и през 1993-1994 година
− Тогава, по времето на Виденов, ти не смееше да вървиш по улиците, тъй като те заливаха с негативизъм.
− Да, тя ме пазеше. Виждаше, че започнах да заедно съм с каскети, с цел да си укривам лицето. И един ден ми викна: „ Какво се криеш? Ти си Стефан Данаилов! “ Коригира ми държанието. Защото в един миг от „ Ура “-то аз бях хвърлен на „ У-у-у “-то и бях решил да си променям специалността. Не можех да приема това преобразяване на българското общество, тази ненавист, която се изля против всичко, което е било до тогава. Чувствах се безусловно художествено изпразнен, усещах се некадърен от създалата се обстановка в театъра и към мен.
− Това ли беше най-голямата рецесия за теб?
− Не, най-голямата рецесия бе 1991–1992 година, когато си държах молбата за овакантяване на театъра. Тогава бях безусловно художествено изпразнен. Аз се усещах толкоз некадърен от обстановката, която бе основана в нашето общество, на улицата, в театъра и към мен, че тогава бях на път да приключа с моята креативна активност.
− Кой ти оказа помощ? Мария ли?
− Много неща ми помогнаха. Едно доста тежко събитие в нашето семейство, което се случи със сина на Мария − Росен, ме изправи на крайници. И най-много фактът, че попаднах в нова роля от режисура на Маргарита Младенова в Народния спектакъл през 1992 година Тогава нещо стана у мен. Върнах себе си, върнах увереността у себе си. Почистих вътрешно връзките си с тези, които ме нападнаха най-вече. И разбрах, че няма да им се дам! Независимо кои са на власт.
− Смяташ ли, че с цел да погледнем като народ в една посока, би трябвало водачите да седнат и да се схванат?
− Убеден съм. Какво има толкоз да делите бе, хора? Толкова ли е значим този пусти кокал. Седнете и се разберете по няколко съществени казуса за страната и да се опитаме да задвижим малко напред нещата. Но аз съм уверен, че обстановката ще принуди водачите да си проговорят. Важното за нас е да съумеем в идващите 6-7 месеца да се опитаме да осъществяваме по-голяма част от обещанията си.
− Звучиш оптимистично и си ухилен.
− Патосът, този възторг на несъгласието ме кара да се усмихвам през днешния ден. Имаме толкоз неща да свършим. Така че животът е пред нас...
- Студентите ти те зареждат, нали?
- Да. Вълнувам се от реакцията на публиката за тяхната игра. Но ме е боязън да вървя измежду хора. Чакам асистентите да ми кажат каква е оценката за постановката. Но аз знам, че студентите ми ще устоят. Готови са. Много са готини.
- И ти ще издържиш, няма различен метод!
- Много ми пристигна, Валерия. Кой ме прокле? Толкова несгоди ми се струпаха, какво съм направил? От третия месец след гибелта на Мери до ден сегашен съм в дупка, дупка, дупка, дупка! Край няма! Помниш, предходната година по това време бях в Париж за лимфома...Сега пък очите. Но дай да приказваме за татко ми.
- Тракийците приготвят честване на неговата 110-годишнина. Разкажи ни за него, какъв човек е бил?
- Татко е роден в с. Райково, в този момент квартал на Смолян, учи гимназия в Казанлък, където се възпламенява по концепциите на анархизма. Създател е на студентската организация БОНС в София, бил е укривател на Трънския отряд, а във войната взе участие като политофицер, доста непосредствен до ген. Стойчев. Заедно стигат до Унгария. После става полковник и преподава във Военната академия. Помня го с ей такава огромна коса. Партията го пращала на работа из цялата страна. Затуй аз съм юридически в Банско. Дядо ми пък, Данаил Костов, е бил богат човек, който е издигнал читалището в Райково.
- Какво ти е разказвал татко ти за тези години?
- След 9 септември 1944-та татко ми бил заместник-началник на политотдела на Българската национална войска. Подпукват го около разправата с Трайчо Костов, бяха го задържали 7-8 дни и по-късно военната му кариера рухна. Не можа да стане професор по политикономия, въпреки че е написал първата къса политикономия в България. С идването на Живков на власт обаче такива като баща потънаха. Дойдоха тези, които бяха приключили съветската академия и изтласкаха старите офицери.
Направиха татко ми шеф на Военноисторическия институт (не музей - б.а.), след което го пенсионираха. Но той в никакъв случай не е бил офицер по дух, дори не можеше да козирува. Междувременно стана ръководител на Тракийската организация и я оглавяваше повече от 10 години (от 1961 до 1972 г.).
В нашите персонални диалози (те не са били много) имаше един интервал, в който останахме единствено двамата, мама умря доста рано, тя бе на 52, а аз - в казармата. Тогава попитах баща за какво по този начин се случи с неговата кариера, за какво партията го отблъсна, какво и по кое време се промени? Питах го за какво не е станал партизанин, а е бил единствено укривател. Макар че е бил изтезаван, обичай, имаше пирони в тялото си.
Но тогава ми сподели: „ Виж какво, сине, комунизмът не е това, за което се борих. Не е това, което си мечтаех да се случи. “ Татко си отиде с отворени очи от тази настъпателност на комунизма, която се наложи във времето. Отиде си наскърбен от извращенията, уединен...
- На какъв брой години е умрял?
- На 72, играех в „ Юлия Вревска “. Аз от какво трептя - че на тия години, на които съм в този момент, си отиде татко ми. Беше доста ученолюбив. Много обичаше Родопите. Двамата с мама се залюбват като учители в Угърчин, взели участие са в читалищната активност. Татко даже режисирал „ Коварство и обич “, играел самия Милер, а майка ми била Луиза Милер. Когато аз играех тази пиеса във Военния спектакъл, взех решение една вечер да го поканя да гледа представлението.
След края на пиесата баща ме чакаше пред служебния вход на Военния спектакъл и ми споделя: „ Знаеш ли, Стьопа (той по този начин се обръщаше към мен), след толкоз години видях още веднъж Луиза, с която преди време играхме в Угърчин, виждаш ли какво нещо е ориста. “ Татко доста се интересуваше какво играя аз, беше убеден в това, че ще направя огромна кариера като артист.
Майка ми мечтаеше да стана или лекар гинеколог, или оперен артист. И когато баща разбра, че Иван Кондов (тогава брачен партньор на сестра ми Росица) ми внуши, че би трябвало да стана артист, а към този момент бях почнал да фотографирам с Рангел Вълчанов „ Инспекторът и нощта “, доста се зарадва. И преди да се явя на третия тур във ВИТИЗ, с цел да ме стимулира, баща стартира да ми рецитира Смирненски - знаеше го наизуст целия. Голям сладур беше. Страхотен меломан. Любима опера му бе „ Тоска “, арията на Каварадоси бе неговата фантазия. Беше си купил едно грамофонче от Съветския съюз, вечер присядаше на диванче в хола и си пускаше тази песен. И за майка ми беше събитие, когато отиваха на опера. Първото театрално представление за мен беше „ Борис Годунов “ на сцената на Народния спектакъл - тогава за първи път влязох в спектакъл.
- На кого от родителите си приличаш?
- Като характер в младите години приличах доста на майка си образно, а в този момент наподобявам на татко си. Станах мирен - нищо общо няма днешният Ламбо с оня Ламбо отпреди 10-15 години. Помня, когато баща умря, бях на фотоси и в сцената трябваше да се разплача, а не ми идва от вътрешната страна. Мери доста обичаше татко ми. Тя му затвори очите.
Помня, на погребението му на Централните гробища по едно време се чува едно маршируване. И внезапно до гроба му застава един човек: щрак-щрак - военачалник Стойчев с ботушите, брича и сако. Възрастен беше, само че пристигна и направи почит към полковник Ламби Данаилов. Няма да го не помни.
- Имало ли е нещо, за което татко ти да е бил неудовлетворен от теб?
- Не, беше доста спокоен. Когато с майка ми научиха, че пуша и почнаха да откриват цигари в моята куртка, баща взе да ми поставя по джобовете брошурки за Ленин, за социализма. После му споделях: „ Абе, баща бе, къде живееш ти бе, братче, какви брошурки ще ти чета? “ Много ми се разсърди, когато през 1971 година ми предложиха да вляза в партията и аз отхвърлих. Беше след сериала „ На всеки километър “. Бях публично поканен да стана член на партията, само че като прочетох устава и като видях какви условия има, които аз нямах желание да съблюдавам, отхвърлих. Татко, доста подтиснат, ме попита за какво съм отказал. Казах му почтено: „ Не считам, че мога да отговоря на условията на тази партия. И когато през 1976-а въпреки всичко влязох в партията, той беше доста удовлетворен, въпреки че към този момент беше почнал да търпи разочарования. Не завиждаше за власт, за никого неприятна дума не сподели, само че беше отчаян. Идваше у нас, ей тук седне и Мери му постави нещо да хапне. А той: „ Така доста обичам да пристигам при вас. “ И печален. Макар че не беше оставен самичък, постоянно ходехме с Мери при него, беше доста печален.
- Вярно е, Стефане, че Господ ти сервира доста тествания, само че ти ги преодоляваш всичките.
- Всичко е неповторимо при мен. Може ли да имам такова заболяване, което в България нашите офталмолози не знаят? Някакви гадости да ти ядат очите. Може ли лимфомът да ме сграбчи? Може ли Мери по този начин да си отиде, по този начин да я събори заболяването. Изпитания, тествания... Трябва да ги преодолея. Защото, нали ти споделих преди две години: „ Не ме чакайте да подвигам бял флаг! “
Пепелникът още веднъж се е напълнил. Телефоните звънят, Ламбо поглежда екраните им и ги захвърля.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ