Днес, на 80 години, си отиде доайенът на българската журналистика

Днес, на 80 години, си отиде доайенът на българската публицистика Тошо Тошев!

Създал цяло потомство публицисти, бил основен редактор на най-влиятелния, влиятелен и тиражен вестик " Труд ", Тошо Тошев се трансформира в жива легенда на вестникарския поминък.

Тошев беше ръководител на Съюза на издателите в България от основаването му през 2000 до 2011 година - интервал, в който медиите имаха своя мощен глас, съблюдаваха Етичен кодекс, а публицистиката беше на фундамент.

През 2002 Тошев получи от президента Първанов и най-високия български медал „ Стара планина “, I степен.

Малко след продажбата на " Труд " през декември 2010 година Тошев бе заменен брутално от поста си на основен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския ръб на Медийна група „ България “ холдинг, само че напусна през август 2011 година поради противоречие с наложения жанр на ръководство от новите притежатели.

По-късно стартира да издава вестик - „ Преса “, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 година и стопира на 31 юли 2015 година по финансови аргументи.

Освен от публицистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „ Истина за персонално прилагане “ (1984), „ Времето за умиране стига “ (1988), „ Китай в годината на Дракона “ (1989) – пътепис, „ Страх “ (2001),

Най-известата му книга е трилогията „ Лъжата “ (2001-2004), в която от пръво лице е разкан българския преход и държанието на българските политици в този интервал.

В няколко следващи дни ще публикуваме фрагменти от политическата трилогия на Тошев - едно четиво, прелюбопитно и в днешни дни.

 

Отксък от трета книга на Л Ъ Ж А Т А

д о к у м е н т а л е н  р о м а н     

                    

 

Чувствах се празен и изтощен...

След като сложих точка на втората част от „ Лъжата ” (2004), бях изтощен не толкоз от стотиците изписани страници, колкото от тоновете мрак, попили из тях. И признавам си, мислех, че надали в миналото отново ще захвана друга неприлична за редакторското ми достойнство случка. Защото, апелирам, приятели писатели и други всякакви писачи, в продължение на две години дялках дума след дума ей така, сред трите всекидневни планьорки, десетки срещи, публикации, мнения и всевъзможни дописки, които всеки ден ми се случваха наложително. Всяка година по петстотин страници, апелирам! Колко могат да се похвалят със същото?

 

Но ето, пристигна 2011 година и внезапно един непредвиден въртоп по този начин засмука сърцето ми, та всичко, което бе мачкало до през днешния ден така и така неспокойния ми живот, ми се стори като някоя от детските заболявания, лекувани с мокра забрадка и аспирин. И с майчина мека ръка.

Останаха ми правилни само думите. Думите, от които десетки години съм правил тестото за моя си самун. За себе си, за децата си, а в случай че и още някой от другите съм нахранил, това би било берекет. Нали то в действителност е тайничката концепция на всеки драскач – някой да го чете и да засити душата си.

 

...Ще забележим. Да се намират точните думи, да се подреждат те в фрази, от които да идва и мисъл, а тази мисъл да е красива, даже в случай че е облечена в действителните дрипи на прашния ни живот, е една от божествените вълшебства...

Жестоко!

 

Мисля тази част от „ Лъжата ” да е отдадена и на бавната гибел на свободните вестници. На тези хартиени птици, довеяли на крилете си чувството за повече въздух, слънце и ведрина в душата на озлочестяваното дълги години  родно място. С всичките си недостатъци и непълнота, с боледуващия си прекомерно постоянно морал и с мизерни умения за напипване на точна мелодия по клавишите на словесната нотна стълбица, тези вестникарски знамения бяха не знак на независимост. Те бяха в действителност самата Свобода.

 

...Казвал съм нееднократно на имащи се за първенци сред политиците: Има ли неточности във вестниците? Има, несъмнено... В „ Труд ” всеки ден публикуваме над 200 заглавия. Абсурдно е най-малко в 5 % от тях да няма неправилност, неточност, а от време на време даже безсрамие... Докарайте своята работа до съпоставяне с нашата, допускайте единствено 5 процента  брак и неправилност... Паметник ще ви вдигнем...

 

Сега, когато стартирам тази трета част от „ Лъжата ”, е март 2011-а. И по тази причина евентуално тя може да ви замязя на помен, на панихида за свободния Вестник.

 

По принцип не съм печален човек, надживял съм голям брой разтърсвания. Вероятно и с Божия помощ. Веднъж в някакво изявление на въпрос имам вяра ли в Бог, отговорих, че аз, възпитаният в безбожие от Комсомола човек, съм в действителност един набожен в Господа безбожник.

Абсурдно, само че факт!

 

 

      КАТО НАЧАЛО – ПОСЛЕДСТВИЯТА

 

През януари 2011 година бях свален от основен редактор на „ Труд ”, откакто правих тази работа 20 години. Свалиха ме новите притежатели – Павлов, Донев и Грозев. Свалиха ме посредством издигане – създадоха ме вицепрезидент на Издателския ръб на Вестникарска група България. Звучи страховито, нали? Страховито на думкане, другояче кухо. Като блестяща тенекиена кутия за сирене, в която сирене няма.

 

– Ти си неуправляем – стимулира се на ухо господин Любо Павлов, прочут в обществото с прякора Пъпката. – Искам аз да споделям какво ще пишат МОИТЕ вестници. С теб това не може да стане...

Съобщавам този не чак толкоз галещ ухото прякор, тъй като без него мнозина няма да схванат за кой Любо става въпрос. Иначе най-малко десетина години той се хвалеше какъв брой огромен другар е с мен. А аз го дундурках като оня левент, дето бозаел от майка си, до момента в който му поникнали брада и мустаци.

 

От религия в другарството, от състрадание към детинските недостатъци на развиващия се хомо сапиенс.

Да завие човек от другарство!

 

 

             С В А Л Я Н Е Т О  К А Т О

              Л Ю Б О В Н О  О Б Я С Н Е Н И Е

 

 

Свалянето ми от основен редактор си беше самопризнание. Едно горчиво самопризнание, че в действителност съм много добър. Любовно наказване от специалността, не от хората около мен, с които неизбежно някой ден се разделяш. От специалността! Според приложената в тази ситуация формула – в неин интерес и за още по-бляскаво бъдеще.

 

Тук се постанова да сложа една от огромните скоби и да дам разяснение:

От петнайсетина години „ Труд ” беше номер едно – по четене, въздействие и всевъзможни измерители. И по печелене на пари в своята територия. Но това очевидно бе незадоволително за новите притежатели, закупили го от ВАЦ.

През април (2011) Огнян Донев, индивидът с действителните банкови сметки на „ ярко ” и прочут като производител на хапчета, прахчета и всевъзможни смазки – за пъпки, запек и прочие, почти отговори по този начин на въпрос на Росен Петров (Би Ти Ви) в неговото неделно предаване: Знаем, несъмнено, че нашите вестници са номер едно. Затова ги и купихме... Сменихме старите основни редактори, с цел да ги създадем по-добри. Искаме с моя съучастник Любо Павлов решителна, цялостна смяна.

 

К о м е н т а р  н а  а в т о р а: По-добър от това да си номер едно значи... какво значи? Ако се придвижиш напред, ще се сблъскаш с две или три, а, не дай си Боже, и с четири. Ако запълзиш в противоположна посока, ще се блъснеш пък в нулата... Може да не пълзиш, а да литнеш в която си искаш посока. Е, има го, несъмнено, в Ленинската доктрина и израстването на място, има го и в пазарната стопанска система. Но по този начин и не съумяха тия двама титани на вестникарството (Донев–Павлов) да пояснят дълбочинността на своята мисъл.

А сигурен съм, че могат!

Край на скобата.

 

Ето ви и малко нафукани разсъждения. И без това съм прочут с прословутите си плашливост и невзискателност. Ако не ви стигне самообладание да разберете по какъв начин тъкмо са се развили нещата, прелистете моето нескромно писание до главата „ Шут по кокалчето ”, прочетете я и отново се върнете, драги мои другари, неприятели и каквито сте си.

  

Махат ме не тъй като съм слаб, не разбирам нищо от вестници или съм презрян средняк. Не тъй като подбраните от мен кореспонденти, редактори и всякаква порода началници са хилави, безгръбначни и Господ знае още какви, недостойни за „ Труд ” същества.

 

Махат ме не тъй като съм мистър „ Съгласен ” с генералните секретари на политиката, не тъй като моят темперамент ме изпъва във войнишката поза „ За почит! ”.

 

Махат ме не тъй като с тъга нареждам фрази и съм в позиция „ сутерен ” пред думите, не тъй като ме е сдъвкала конкуренцията...

Махат ме, тъй като не съм всичко това!

 

Махат ме, тъй като всякакви министри, губернатори и всичките им братовчеди от служебната стълбица търсят моята непосредственост на „ ти ”, пращат ми цветя за рождения ден и на драго сърце се снимат за спомен. С основния редактор на „ Труд ”.

 

Махат ме, тъй като даже когато шептя, моята дума се чува.

Махат ме, тъй като не мога да бъда дисциплиниран. Такова агрегатно положение на духа не ми е познато.

 

Махат ме, тъй като, по какъв начин ли стана по този начин – „ Труд ” не е вестник, а институция! Покрай него и основният му редактор! 

 

Махат ме с мисълта, че като седне някой на стола ми, ще прихване всичко това, ще затупка сърцето му с моята кръвоносна система и новото му свежо дихание ще освежи всичко в близост. Той или Тя ще са Аз. Повече дори. И това ще е решителната цялостна смяна.

 

Махат ме, като че ли щатната служба не е „ основен редактор ”, а, извинявайте – „ Тошо Тошев ”. Длъжността! Ето да вземем за пример дубликат от новата заповед в трудовия контракт на новия: „ Назначавам господин Любомир Донев във вестник „ Труд ” на служба „ Тошо Тошев ”.

И щастието е цялостно.

Да, но не!

 

Високомерно звучи, евентуално и нервира. Дори приятелите могат да са подразнени. Знаем си те, „ приятелю Тошо ”! (Така ме назовава шефът на Националната банка Иван Искров и за мене е чест.) Но... малко невзискателност няма да ти попречи, на това не те ли те учеха в Комсомола?

Високомерно, само че правилно. Скромните хора са ми били подозрителни – дали си надяват хрисима поза, с цел да наподобяват красиви, повярвали на изказванието, че скромността ни краси? Или някаква ловкост ги е бутнала към кьошето? Да изчакат, да вдигнат влажен показалец нагоре – от кое място иде вятърът?...

Много от скромните са в действителност посредствени.

 

     

          П Р И Я Т Е Л С Т В А  В С Я К А К В И

 

 

Дошъл е действителният момент, когато ще схванеш що е това нещо „ другарство ”.

И инцидентно ли тази дума звучи, фонетично някак си, като думичката „ изменничество ”?

Еднакъв е броят на сричките и в случай че ги намърдаш в мерена тирада, се римуват тъкмо и изцяло.

 

Обаждат се всевъзможни хора. От горното „ до ” на страната до тия, които вървят пешком и с трамвай.

И питат: в този момент накъде? От няколко места оферират пари. Много пари. До през вчерашния ден, дето се вика, не смееха да помислят на тази тематика пред мен – току-виж съм ги хванал посредством някоя хватка от телепатията. Милиони левове ми оферират. Ако желая да направя нов вестник. Ти, споделят ми, имаш екип. Само да свирнеш и целият „ Труд ” ще пристигна при теб.

Да, но не!

Сложно е, идиотски жалко и комплицирано.

Емоционално някак си хората може би в действителност са до теб. Към мелодрамите си падат и по-сериозните породи от тях. Но действителният живот не е сапунка по малкия екран – в тях положителните са красиви, неприятните – квазимодовци, а сюжетът се гъне по този начин, че положителното постоянно побеждава. В действителния живот не е тъкмо по този начин.

А по какъв начин е в действителното кино, ще схванеш, мой общителни приятелю, неприятелю, и всевъзможен, какъвто си ти, в случай че стигнеш до края на това сътворено от мене четмо.

 

Всъщност, киното не е доста действително, в нашия случай е фентъзи. Фантастично без „ научно ” начело.

Спомнете си по какъв начин изяснява дейностите си към цялостна смяна на „ Труд ” малко нагоре господин Донев. Той очевидно, с изключение на от правене и търговия с медикаменти (опитвам се да го изрека сериозно), където, уверен съм, е добър управител, та с изключение на в тази област е носил у себе си укривания дълго гений и на специалист по медийните въпроси и в частност – във вестникарството. Но, о, чудеса, единствено няколко дни преди диалога му с Росен Петров, господин Донев дава едно програмно изявление в авторитетния седмичник „ Шоу ”. Сериозен, достоверен и прочие. И там споделя:

– Едно от изискванията на задграничните ни съдружници беше незабавна промяна на старите основни редактори... тъй като те са свързани с комунистическата система!

Ха в този момент! Кое от двете е вярното?

И какво общо има комунистическата система? То в случай че става по този начин, всички българи, родени преди 1989 година, би трябвало неотложно да се сменят. Ако пък ще се позволяват взаимни отстъпки, необходим си е значи явен метод. Ако е за връзки с обичаната партия Българска комунистическа партия, в нашия случай ще е някак си комплицирано.

(И апелирам чорбаджи Донев да не се крие зад гърбовете на някакви хора от Австрия: „ те упорствали ”, а той? По време на изтезанието той беше основният екзекутор. Той и Любо Павлов, който бе стиснал опашката на своята детинска мечта  – да командва, насочва и ръководи националната политика и скромните й жреци – депутати, министри и всевъзможни.)

 

Та кое му е комплицираното в нашия случай?

Тръгвам от Тошев, познавам го сносно и за всичко съм го разпитвал. Членувал е в родната партия, поканили са го още юноша, бил е добър кореспондент, не е бил избиран по разните комитети, само че някак си административно пораства... И твърди, че се гордее с това! Произходът му, Боже, е смут и потрес. Майката – безпартийна, само че бащата, бащата – търкал нарове в Белене, изселен след това от София и изобщо, не е за приказване.

Огнян – той се оказва съпартиец на Тошев. Израснал е в прогресивно за времето си семейство, въпреки и не колкото на Любо Павлов. Любчо е от остарял комунистически жанр, бащата – деен герой с почести всевъзможни...

Сега съществено: всичко това няма значение. Първо, одобрявам, без да съм ревизирал, че всички родители са били хубави хора. Забравям, че бащата на Любо Павлов е от тази страна, която е изпратила Никола Тошев Николов на превъзпитание в Белене. Без да е с понижено държание от учебно заведение, по този начин са го наставлявали, че за три години бе останал без зъби. Без зъби, поради назначения от Любовия татко невъздържан и правилен ментор. Назначен не в дословния смисъл, само че безспорна истина бе, че дейните борци бяха страшната армия на оня режим. И като при спечелилите още от античните времена завзетата територия ставаше тяхна. Не с огън и меч, а посредством закони и привилегии, които сами си гласоподаваха.

 

 Но апелирам ви, приятели и господа, даже в онез времена, мрачната Държавна сигурност не ми попречи да стана основен редактор в малкия екран и зам. основен редактор на „ Труд ”. А ето, видите ли в този момент, когато е сякаш народна власт, някой пробутва хватки от времето на живия Сталин... Ако ви звучи по-европейско – на Гестапо и Мюлер.

 

Точка! Без думи...

 

 

Р е п л и к а

 

12 май 2011 година Вечерта, малко преди да си потегли, минава да ме види Георги Фотев. Стар мой приятел и другар, професор, създател на книги, дълги години беше шеф на Института по социология при Българска академия на науките, беше и министър в държавното управление на Димитър Попов (1990–1991). Едно фамозно държавно управление, съдружно по своята същина – предизвестявам по-младите си читатели, че изречението ми до края е с число „ 18 ”, неразрешено за изтънчени нерви. Та този Димитър Попов бе министър председател на съдружно държавно управление сред Българска социалистическа партия и Съюз на демократичните сили. Абсурдно, нали! И то в ония, страховитите времена.

 

Професор Фотев бе от синята квота. Освен това той е един от най-големите фенове на „ Труд ”. Преди близо четирийсет години е бил за малко и публицист в него.

 

Десетки години всеки ден първото, което върша, казвал ми е нееднократно той, е да си купя „ Труд ”. Покрай твоя вестник стопирах да си закупувам другите – в него намирах всичко: и вести, и разбори, срещахте ме с забавни хора. С всевъзможни, освен от тия, които основният редактор харесва.

Седим в кабинета ми един против различен, сипал съм му малко уиски и си приказваме... Приказваме си за всякакви неща... По едно време Георги ме пита:

– Знаеш ли какво е определението на „ ЖИВО ”?

И без да ме чака, самичък дава отговор:

– Според Ницше „ живо е, което мърда ”. Знаеш ли, от известно време стопирах да си закупувам „ Труд ”. Не от взаимност с теб, а тъй като вестникът спря да мърда. Той просто си пада. Пада...

 

 

         ЗА ТОДОРОВДЕН, НОВИЯ ПРЕЗИДЕНТ

         И САМИЯ БОЙКО БОРИСОВ

 

 

През март (2011) за четири дни съм в Париж – професор Бускари би трябвало да каже в каква степен на непосредственост съм с излекувания си, дай Боже, лимфом. Онова шибано заболяване, което ме цапардоса в края на 2009 година, та някои от по-тиражните седмичници на бърза ръка  откриха хвалебствени думи за мен. Както се вика – „ благодаря ”, не искам да ви се връща, само че френският професор ме стискаше крепко и не можах да литна нагоре. Макар че, аха, бях размахал крила.

 

12 март, Тодоровден, следобяд, въпреки че е събота, ми е срещата с Бускари, а рано, непристойно рано даже, ми звъни Светлин Русев:

– Честит имен ден, повелителю на словото и печата...

По такъв  метод, представете си, този мъж се майтапи от време на време с мен.

А аз не знаех, че през днешния ден е денят на моя светец.

 

И стартира едно надзвъняване, като че ли нищо не бе ми се случило и което е необичайно – звъняха освен персонални другари, само че и другари, както се вика, по работа. Но когато в някакъв момент ми звъни и Бойко Борисов, не мога да се сдържа и му споделям:

– Ти пък за какво ми звъниш? Нали знаеш, че към този момент не съм основен редактор.

Аз в действителност съм изумен за какво се товари с това излишно изпитание? Доколкото знам, а и то си е очевидно, новите повелители на печата стоят против него като хора с дискова херния, за която медикаменти няма открити, няма открити! Стои значи целият „ Труд ”, извит от неестетичната болест.

– Виж в този момент, ние всички сме краткотрайно някъде, вършим по нещо и си отиваме... Ти си безконечен – майтапи се в жанр Светлин Русев той. И прецизира: –  Нали сме другари. Никой не може да те уволни от името ти.

 

 Два месеца по-късно. Идват президентските избори, партиите сортират свои претенденти за кметове, общински съветници, а някои от тях – и за президент. Носят се приказки всевъзможни, проучванията летят, галят ушите на някого, а в други пищят. Най-големите партии (ГЕРБ и БСП) с шансове за президентски триумф шумно мълчат. Българска социалистическа партия се заканва посредством гневна рецензия на всичко, което мърда в страната и се изживява като идеща обективна метла. ГЕРБ, т.е. Бойко Борисов, ги засипва с бързи крошета – бум-бум по боксовия чувал, наименуван Тройната коалиция.

 

Кои ще са техните претенденти? Въпросът е дали Бойко Борисов ще реши да поръча плакатите със своето име?

Всички социолози, леви, десни и някакви аналитици, политолози и всевъзможни „ лози ” изливат варели с мастило, тонове думи в митове и разсъждения кой има шансове и кой – не? Коя партия по какъв начин би трябвало да взема завоите по идното тежко рали и какви рози или единствено тръни от тях може да й връчи Финалът. Разбира се, ГЕРБ е в центъра на вниманието... Не би трябвало претендентът за президент да се споделя Цветанов, не трябва и Цачева, ГЕРБ-ът мълчи и не споделя. Най не трябва да е Бойко Борисов, тъй като от действителната власт ще се топне във синекурата, ще се разпадне и партията, а може би и страната. Ще се разпадне и Той!

Аз пък мисля тъкмо противоположното и вземам решение да го кажа на Бойко. Звъня му, не ми дава отговор, само че след това-онова, както постоянно си е ставало, ми звънва Б. Б. (така го демонстрира екранът на телефона ми).

 

Срещаме се на другия ден, 11 часа, резиденцията в Бояна. Бойко е разместил някакви срещи, с цел да имаме време. Както постоянно, ме посреща момче от защитата, не ме пребарва, отново както постоянно, за пищов, бомби и прочие, на входа на къщата чака Борисов. Не е в премиерски доспехи, а с спортен екип и маратонки. Единият му крачол е вдигнат съвсем до коляното. Всичко това би трябвало да подчертае неофициалния, другарски темперамент на срещата.

 

Сядаме в неособено просторния хол. От стените ни гледат изцъклените очи на всякакви рогати и зурлести същества – препарирани, несъразмерни за това помещение...

– Подаръци... – прецизира домакинът и поръчва кафе, което по-късно ще донесе отново момче от защитата. /Ходил съм нееднократно и в резиденцията на Георги Първанов – на кафе и на приказки. И без значение от другарството, всякога съм си задавал въпроса – за какво въпреки всичко той персонално отива да прави кафето и го сервира  на особата ми с чаша вода? Толкова ли не може да позвъни на някакво прикрито звънче, нали е въпреки всичко президент, хайде де!?)

 

И стартирам – нямам проект от кое място, само че то някак си става. Главното в тезата ми е ясно на всички – сериозният късмет ГЕРБ да завоюва президентските избори е, в случай че се гласоподава за Бойко. Но персонално за него, не за името му, както ставаше на парламентарните избори преди две години. Не за Цветанов, за който нямам доверие да бъде повдигнат, не за спряганото в медиите име на Цецка Цачева...

– А, по какъв начин Цачева? – споделя Бойко и слуша. Мълчи, дърпа от пурата си, която непрекъснато му гасне, поглежда към мен, само че основно гледа малко настрана, пуснал в придвижване сметачната си машина... („ Бях ги отказал преди няколко месеца, сочи към „ кубинката ” той, само че поради тебе възпламених... ”)

Всъщност, в случай че си президент, за първи път и макар Конституцията, ще имаме президентско ръководство. Премиерът, който ти ще си показал и „ назначил ”, ще ти е всъщност зависещ, тъй като ГЕРБ ще бъде официално управляван отново от индивида, посочен от теб. Той може да бъде и отвън изпълнителната власт. Ти, прикрито въпреки, ще продължиш да си водач. А в случай че след две години на парламентарните избори ГЕРБ изгуби властта, ще имаш още три президентски години.

– А за кметските избори? Какво мислиш за тях? – пита ме Бойко.

– И там ще е мъчно. Победител ще бъде... – стартирам аз, само че той ме прекъсва. 

– Победител ще бъде, който завоюва огромните градове. Един Плевнелиев да вземем за пример ще издуха всички противници в София...

Минава повече от час, пристигнали са хора и за идната му среща, аз ставам да си ходя, Бойко, несъмнено, ме изпраща. Прави сме до вратата, когато той споделя:

– Помниш ли предните президентски избори? Тогава ти настоя да не се кандидатирам. Можеше в този момент аз да съм президент.

– Но нямаше да си министър председател.

– Тия дни се виждахме с Първанов... (За които не знаят – двете резиденции са в един залесен парк, сред тях няма ограда – б.а.) Поддържаме си връзките... Та на предните избори аз те послушах...

Довиждане.

 

На другия ден Цветан Цветанов, който е шефът на предизборния ГЕРБ-ерски щаб, разгласи пред медиите, че  мислят сега за трима възможни претенденти. Единият е Бойко Борисов.

Как хубаво мислят, нали? И основното – вярно. Без изобщо да се допитват до Бойко!

 

...През юни атмосферата става не доста добра освен за жълти, турскосини и с мирис на рози цветя, само че и за стилните ГЕРБ-ери: суша, суша, пък киша! Потъват в калища кокетните им лехи, изчезват цели плантации. Провисват гордите им  глави като изчезнало геройство на изхабени мъже. Намалял е сериозно политическият тестостерон.

Намалял е той и на основния градинар.

Мойта доктрина, изложена на срещата с Бойко, към този момент не е задоволително вярна. Защо?

Продължавам да мисля, че все пак той е най-хубавият кандидат-президент на своята партия. Просто по този начин е направил нещата. Има, несъмнено, изключения – да вземем за пример министърът на градежите Плевнелиев. Но закъде по-напред – автомагистрали ли да строи, през дупките на София ли да скача, или да скочи за президент?

Ако зависи от мен, бих споделил за София!

А Бойко, наподобява, тъкмо е сметнал – че възможностите му да бъде определен за държавен глава са на сериозно равнище. И може да понижават. Затова в един от юнските дни сопнато споделя: „ Не ме питайте повече за това, ще изкарам този мандат и половината от идващия и на изборите през 2016 година ще стана президент ”. (Обърнете внимание – сигурен е освен за този, само че че ще завоюва и идващия – т.е. ще повтори триумфа си от парламентарните избори!)

Прекрасно е, когато министър председателят ти е толкоз корав и убеден. От тази убеденост блика и мощ, и светлина!

 

...Краят на ноември 2011 година.

Изборите отминаха.

Президент стана посоченият от Бойко претендент Росен Плевнелиев. Може да се каже решително съгласно мен, че множеството от хората гласоподаваха в действителност за към момента обичания си национален шериф.

 

По същия метод бе определен и кметът на София – още веднъж Йорданка Фандъкова.

 

Всъщност изборната канонада на ГЕРБ бе още по-яростна – ударени бяха в десетката всички от огромните градове. В центъра на пробитата им цел зейнаха дупки с портретите на ГЕРБ-ерски кметове.

 

Няма неприятно в това – народът си ги избра. А знае се, апелирам, че всеки народ си заслужава управата.