Никсън 2.0 или за това защо сближаването между Русия и САЩ все още е възможно
Днес можем с убеденост да кажем, че за последно двустранният разговор сред Русия и Съединени американски щати е бил на толкоз ниско равнище през първата половина на 50-те години. В Корея има война, в Америка бушува маккартизмът, Съединени американски щати в някакъв миг (след експулсирането на Дж. Кенан) останаха без дипломат в Съюз на съветските социалистически републики, а сюжетите за замяна на нуклеарни удари бяха съществено обсъждани от анализаторите и военните и в двете страни. Пагубността на сходно балансиране на ръба на пропастта скоро стана явна за водачите, както във Вашингтон, по този начин и в Москва.
Да, новите интервали на борба – както при започване на 60-те, по този начин и при „ ранния Рейгън “ – неведнъж ще ни припомнят за заплахите, които криеше биполярната борба. Но въпреки всичко прословутата „ светлина в края на тунела” остана, продължи, без да стопира даже в моменти на най-високо напрежение: преговорният развой за надзор на въоръженията, поддържането и развиването на контактите по културна, научна, спортна линии, не бяха отрязани и стопански връзки.
Залогът за мирното взаимно битие на двете системи се оправда. По-късно, построена върху наследството от този интервал, новата основа на двустранните връзки също направи допустимо, с условен триумф, превъзмогването на острата фаза на рецесиите към бомбардировките на НАТО против Югославия, нахлуването на Грузия в Южна Осетия, американската реакция на анексията на Крим и други Все отново разговорът продължаваше и помагаше да се надяваме на повече или по-малко предвидимо бъдеще. Сега всичко е радикално друго.
Сегашният опит на Съединени американски щати да изолират Москва по всички фронтове, несъмнено, е жертван на неуспех в международен мащаб. Русия не е районна (колкото и да желае да има вяра създателят на съответната теза Барак Обама), а международна мощ (и за разлика от, да речем, Иран, непрекъснат член на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации с право на вето).
И е в положение, въпреки и не безпроблемно, да преодолее западния „ протест “ посредством съдействие с други центрове на мощ. Постепенно в евроатлантическия лагер ще стартират да се появяват пукнатини, контурите на които към този момент стартират да се появяват. Да вземем да вземем за пример много гъвкавата позиция на Франция.
Но Съединените щати, които сами предизвикаха актуалната невиждана антируска акция, във всеки случай ще бъдат последните, които ще изоставен бойното поле на „ глобите “ – за Вашингтон това е въпрос на принцип.
Това положение на нещата, при цялата си глупост – въпреки всичко става дума за най-големите нуклеарни сили – може да продължи десетилетия. Както видяхме през последните седмици, на процедура няма фактори, способни да спрат „ свободното рухване “ на руско-американските връзки в техния пик.
В Съединени американски щати няма мощно и авторитетно проруско бизнес лоби (останките му бяха дефинитивно премахнати след началото на кризата), а целият политически хайлайф е идеологически килнат до пределна степен на нервност. В този подтекст могат да се напомнят най-малко последните речи на сенаторите Л. Греъм (призоваващи за физическото елиминиране на съветския президент) и Р. Скот (който предложи незабавно изпращане на американски войски в Украйна), които граничеха с патология.
В съпоставяне с тях, даже екипът на Джордж Байдън наподобява като въплъщение на умереността. Няколко законодатели, които са склонни към разговор (например някогашните конгресмени Д. Рорабахер и Т. Габард), бяха остракирани в медиите в продължение на години и в действителност бяха „ почистени “ от Капитолийския рид. Понякога наподобява, че оптимистите към този момент даже няма на какво да разчитат:
И по този начин, има ли сюжет, при който „ разрядка 2.0 “ ще дойде в „ Студена война 2.0 “ преди, да речем, стогодишнината от взаимната победа във Втората международна война?
Разбира се, да. Но с цел да се сбъдне, е нужна радикална смяна в манталитета на вашингтонския естаблишмънт. Дългогодишните очаквания за промяна на властта в Русия от вътрешната страна и идването на прозападни политици в управлението на страната ясно се въплъщават в актуалните наказания, които се трансфораха в част от мощна осведомителна и психическа война.
Администрацията на Джон Байдън намерено споделя, че към жителите на Русия се изпраща сигнал: „ Променете курса на вашето управление или понесете отговорност за дейностите му посредством битови и финансови усложнения “. В Съединените щати обичайно се счита, че сходен способ на „ камшика “ сигурно ще накара „ нашибаните “ да се надигнат като един, с цел да доближат до обещания „ морков “. Това обаче е груба неточност.
„ Килимни бомбардировки дружно със наказания “, крещящи в своята неправда и безсистемност, единствено ще усилят мобилизацията на съветското общество и маргинализацията на така и така дребното поддръжници на прозападния курс. Ненарушимостта на „ Кримския консенсус “ към този момент се потвърждава от социологическите изследвания на ВЦИОМ и ФОМ.
Ннаред с това ново потомство съветски мениджъри ще се образува в изискванията на съвсем цялостно неявяване на контакти с груповия Запад – отрязани по западна самодейност – и ускорена ориентировка към Изтока.
След края на специфичната военна интервенция в Украйна, която неизбежно ще докара до дълготрайна милитаризация на публичното схващане, заявяването на различна позиция за Донбас (да не приказваме за Крим) на мейнстрийма ще се трансформира в електорално самоубийство за всеки сериозен политик в страната. Пред очите ни се образува освежен, още по-антизападен и праволинеен публичен консенсус – за което глобите единствено оказват помощ.
Веднага откакто Вашингтон се раздели с илюзиите и изостави желанието си да чака „ нова перестройка “ в Русия, прагматиците неизбежно ще излязат на напред във времето в американската външна политика, които ще стартират, не без неуспехи и периодически провали, да генерират нов дневен ред за двустранни (и многостранни) връзки, оставяйки в последна сметка украинския въпрос отвън скобките на уравнението.
Много, несъмнено, ще зависи и от динамичността на промяната на поколенията в американската система. Настоящият политически живот в Съединените щати се характеризира с доминирането на ветерани от тежка категория (да не произнасяме думата „ геронтокрация “), като самият Дж. Байдън (79 г.), водачът на републиканците в Сената М. Макконъл (80 г.), председателката на Камарата на представителите Н. Пелоси (на 81 години) и доста други, чийто нрав се е формирал по време на Студената война.
Те могат откровено да имат вяра че повторението на сюжета от края на 80-те е действително – лишава единствено малко време повече напън – и Русия ще се поддаде на този напън или ще рухне под бремето на вътрешни фактори. Това неправилно разбиране произтича от персонален опит по време на разпадането на Съюз на съветските социалистически републики. Мантрата „ можем да повторим” дефинитивно подчини мозъците на доста очевидци и участници в тези събития от американска страна.
Но техните евентуални наследници, които се стремят към власт, са фигури от радикално друга групировка, също така те пристигнаха в политиката по времето на нейната невиждана вътрешна поляризация, достигнала исторически връх при Д. Тръмп и Дж. Байдън.
Американското население се интересува доста повече от стопански въпроси, в сравнение с от правилата на евроатлантическата взаимност. Според изследвания на публичното мнение през февруари 2022 година Само 2% от интервюираните считат „ обстановката с Русия “ (формулировката е на Галъп) за главен проблем за страната. И това макар дългогодишната „ обработка “ на публичното мнение от медиите и от двете партии! Когато актуалната вълна от несъразмерна идеологизация и носталгия по еднополюсността стихне, ново потомство прагматици ще зададе тона на външната политика на Съединени американски щати.
По време на Първата студена война страхът от „ алената опасност “ постоянно позволяваше на „ ястребите “ да манипулират благосклонностите на гласоподавателите и да наелектризират осведомителния дневен ред. Конфликтът в Украйна няма подобен идеологически съставен елемент. Ако пренебрегнем претенциозните изказвания на Байдън и назначените от него лица, това не е въпрос на живот и гибел за елементарните жители на Съединени американски щати, а районна рецесия, която няма нищо общо с всекидневието им.
Ще има и възходящо схващане за обстоятелството, че Съединените щати, които бяха главният бенефициент на глобализацията, посредством безогледно използване на наказания сами унищожават тази система, разделят я на блокове и предизвикат обособени страни, в това число Китай, да построяват различни модели. На междудържавните стопански връзки.
Ерозията на обичайните вериги за доставки, неизбежните енергийни рецесии и възходящите цени на силата, както и желанието на разрастващите се страни (в частност, членовете на БРИКС) да понижат зависимостта от американския бизнес и $, ще подтикват идната плеяда политици в Съединените щати.
Щатите, както отляво, по този начин и отдясно, търсят ексцентрични способи да излязат от задънената улица, основана от техните прародители. В този миг те неизбежно ще се извърнат към първопричината за идните проблеми, които, несъмнено, ще бъдат икономическата война против Русия, стартирана с каубойско безсрамие.
И тук още веднъж е невероятно да не се обърнем към историята. По едно време, с цел да разреже Гордиевия възел, основан в зората на Студената война и в това време да позволи вътрешните проблеми в страна, която минава през невиждано разединение, Р. Никсън се отхвърли от идеологическите клишета и престъпи през многогодишни правила, прибягвайки до видимо немислимото възобновяване на връзките с Китай – и промени всички правила на играта в интернационалните връзки.
И това беше същият този Никсън, който в припадък на битка против комунистите при започване на 50-те години, е оплаквал „ загубата на Китай “ и е взел участие интензивно в лова на вещици на Маккарти.
Възможно е измежду днешните Вашингтонски политици, които до момента чинно следват генералната линия, към този момент да стартират да мислят за нейните вероятности, за самобитния Никсън на бъдещето, което с повишаването на вътрешноамериканската рецесия (а няма предпоставки за изглаждане на ситуацията), ще се осмели да протегне ръката на другарството към съветските си сътрудници. Да се надяваме, че този път упованието за отрезвяване на Съединени американски щати ще продължи по-кратък интервал.
Разбира се, както писа A. Солженицин, „ бих желал да доживея и да схвана с какво ще свърши всичко това “. Ще доживеем. Определено ще доживеем. И там ще отпразнуваме дружно стогодишнината от Великата победа.
Превод: ЕС
Да, новите интервали на борба – както при започване на 60-те, по този начин и при „ ранния Рейгън “ – неведнъж ще ни припомнят за заплахите, които криеше биполярната борба. Но въпреки всичко прословутата „ светлина в края на тунела” остана, продължи, без да стопира даже в моменти на най-високо напрежение: преговорният развой за надзор на въоръженията, поддържането и развиването на контактите по културна, научна, спортна линии, не бяха отрязани и стопански връзки.
Залогът за мирното взаимно битие на двете системи се оправда. По-късно, построена върху наследството от този интервал, новата основа на двустранните връзки също направи допустимо, с условен триумф, превъзмогването на острата фаза на рецесиите към бомбардировките на НАТО против Югославия, нахлуването на Грузия в Южна Осетия, американската реакция на анексията на Крим и други Все отново разговорът продължаваше и помагаше да се надяваме на повече или по-малко предвидимо бъдеще. Сега всичко е радикално друго.
Сегашният опит на Съединени американски щати да изолират Москва по всички фронтове, несъмнено, е жертван на неуспех в международен мащаб. Русия не е районна (колкото и да желае да има вяра създателят на съответната теза Барак Обама), а международна мощ (и за разлика от, да речем, Иран, непрекъснат член на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации с право на вето).
И е в положение, въпреки и не безпроблемно, да преодолее западния „ протест “ посредством съдействие с други центрове на мощ. Постепенно в евроатлантическия лагер ще стартират да се появяват пукнатини, контурите на които към този момент стартират да се появяват. Да вземем да вземем за пример много гъвкавата позиция на Франция.
Но Съединените щати, които сами предизвикаха актуалната невиждана антируска акция, във всеки случай ще бъдат последните, които ще изоставен бойното поле на „ глобите “ – за Вашингтон това е въпрос на принцип.
Това положение на нещата, при цялата си глупост – въпреки всичко става дума за най-големите нуклеарни сили – може да продължи десетилетия. Както видяхме през последните седмици, на процедура няма фактори, способни да спрат „ свободното рухване “ на руско-американските връзки в техния пик.
В Съединени американски щати няма мощно и авторитетно проруско бизнес лоби (останките му бяха дефинитивно премахнати след началото на кризата), а целият политически хайлайф е идеологически килнат до пределна степен на нервност. В този подтекст могат да се напомнят най-малко последните речи на сенаторите Л. Греъм (призоваващи за физическото елиминиране на съветския президент) и Р. Скот (който предложи незабавно изпращане на американски войски в Украйна), които граничеха с патология.
В съпоставяне с тях, даже екипът на Джордж Байдън наподобява като въплъщение на умереността. Няколко законодатели, които са склонни към разговор (например някогашните конгресмени Д. Рорабахер и Т. Габард), бяха остракирани в медиите в продължение на години и в действителност бяха „ почистени “ от Капитолийския рид. Понякога наподобява, че оптимистите към този момент даже няма на какво да разчитат:
И по този начин, има ли сюжет, при който „ разрядка 2.0 “ ще дойде в „ Студена война 2.0 “ преди, да речем, стогодишнината от взаимната победа във Втората международна война?
Разбира се, да. Но с цел да се сбъдне, е нужна радикална смяна в манталитета на вашингтонския естаблишмънт. Дългогодишните очаквания за промяна на властта в Русия от вътрешната страна и идването на прозападни политици в управлението на страната ясно се въплъщават в актуалните наказания, които се трансфораха в част от мощна осведомителна и психическа война.
Администрацията на Джон Байдън намерено споделя, че към жителите на Русия се изпраща сигнал: „ Променете курса на вашето управление или понесете отговорност за дейностите му посредством битови и финансови усложнения “. В Съединените щати обичайно се счита, че сходен способ на „ камшика “ сигурно ще накара „ нашибаните “ да се надигнат като един, с цел да доближат до обещания „ морков “. Това обаче е груба неточност.
„ Килимни бомбардировки дружно със наказания “, крещящи в своята неправда и безсистемност, единствено ще усилят мобилизацията на съветското общество и маргинализацията на така и така дребното поддръжници на прозападния курс. Ненарушимостта на „ Кримския консенсус “ към този момент се потвърждава от социологическите изследвания на ВЦИОМ и ФОМ.
Ннаред с това ново потомство съветски мениджъри ще се образува в изискванията на съвсем цялостно неявяване на контакти с груповия Запад – отрязани по западна самодейност – и ускорена ориентировка към Изтока.
След края на специфичната военна интервенция в Украйна, която неизбежно ще докара до дълготрайна милитаризация на публичното схващане, заявяването на различна позиция за Донбас (да не приказваме за Крим) на мейнстрийма ще се трансформира в електорално самоубийство за всеки сериозен политик в страната. Пред очите ни се образува освежен, още по-антизападен и праволинеен публичен консенсус – за което глобите единствено оказват помощ.
Веднага откакто Вашингтон се раздели с илюзиите и изостави желанието си да чака „ нова перестройка “ в Русия, прагматиците неизбежно ще излязат на напред във времето в американската външна политика, които ще стартират, не без неуспехи и периодически провали, да генерират нов дневен ред за двустранни (и многостранни) връзки, оставяйки в последна сметка украинския въпрос отвън скобките на уравнението.
Много, несъмнено, ще зависи и от динамичността на промяната на поколенията в американската система. Настоящият политически живот в Съединените щати се характеризира с доминирането на ветерани от тежка категория (да не произнасяме думата „ геронтокрация “), като самият Дж. Байдън (79 г.), водачът на републиканците в Сената М. Макконъл (80 г.), председателката на Камарата на представителите Н. Пелоси (на 81 години) и доста други, чийто нрав се е формирал по време на Студената война.
Те могат откровено да имат вяра че повторението на сюжета от края на 80-те е действително – лишава единствено малко време повече напън – и Русия ще се поддаде на този напън или ще рухне под бремето на вътрешни фактори. Това неправилно разбиране произтича от персонален опит по време на разпадането на Съюз на съветските социалистически републики. Мантрата „ можем да повторим” дефинитивно подчини мозъците на доста очевидци и участници в тези събития от американска страна.
Но техните евентуални наследници, които се стремят към власт, са фигури от радикално друга групировка, също така те пристигнаха в политиката по времето на нейната невиждана вътрешна поляризация, достигнала исторически връх при Д. Тръмп и Дж. Байдън.
Американското население се интересува доста повече от стопански въпроси, в сравнение с от правилата на евроатлантическата взаимност. Според изследвания на публичното мнение през февруари 2022 година Само 2% от интервюираните считат „ обстановката с Русия “ (формулировката е на Галъп) за главен проблем за страната. И това макар дългогодишната „ обработка “ на публичното мнение от медиите и от двете партии! Когато актуалната вълна от несъразмерна идеологизация и носталгия по еднополюсността стихне, ново потомство прагматици ще зададе тона на външната политика на Съединени американски щати.
По време на Първата студена война страхът от „ алената опасност “ постоянно позволяваше на „ ястребите “ да манипулират благосклонностите на гласоподавателите и да наелектризират осведомителния дневен ред. Конфликтът в Украйна няма подобен идеологически съставен елемент. Ако пренебрегнем претенциозните изказвания на Байдън и назначените от него лица, това не е въпрос на живот и гибел за елементарните жители на Съединени американски щати, а районна рецесия, която няма нищо общо с всекидневието им.
Ще има и възходящо схващане за обстоятелството, че Съединените щати, които бяха главният бенефициент на глобализацията, посредством безогледно използване на наказания сами унищожават тази система, разделят я на блокове и предизвикат обособени страни, в това число Китай, да построяват различни модели. На междудържавните стопански връзки.
Ерозията на обичайните вериги за доставки, неизбежните енергийни рецесии и възходящите цени на силата, както и желанието на разрастващите се страни (в частност, членовете на БРИКС) да понижат зависимостта от американския бизнес и $, ще подтикват идната плеяда политици в Съединените щати.
Щатите, както отляво, по този начин и отдясно, търсят ексцентрични способи да излязат от задънената улица, основана от техните прародители. В този миг те неизбежно ще се извърнат към първопричината за идните проблеми, които, несъмнено, ще бъдат икономическата война против Русия, стартирана с каубойско безсрамие.
И тук още веднъж е невероятно да не се обърнем към историята. По едно време, с цел да разреже Гордиевия възел, основан в зората на Студената война и в това време да позволи вътрешните проблеми в страна, която минава през невиждано разединение, Р. Никсън се отхвърли от идеологическите клишета и престъпи през многогодишни правила, прибягвайки до видимо немислимото възобновяване на връзките с Китай – и промени всички правила на играта в интернационалните връзки.
И това беше същият този Никсън, който в припадък на битка против комунистите при започване на 50-те години, е оплаквал „ загубата на Китай “ и е взел участие интензивно в лова на вещици на Маккарти.
Възможно е измежду днешните Вашингтонски политици, които до момента чинно следват генералната линия, към този момент да стартират да мислят за нейните вероятности, за самобитния Никсън на бъдещето, което с повишаването на вътрешноамериканската рецесия (а няма предпоставки за изглаждане на ситуацията), ще се осмели да протегне ръката на другарството към съветските си сътрудници. Да се надяваме, че този път упованието за отрезвяване на Съединени американски щати ще продължи по-кратък интервал.
Разбира се, както писа A. Солженицин, „ бих желал да доживея и да схвана с какво ще свърши всичко това “. Ще доживеем. Определено ще доживеем. И там ще отпразнуваме дружно стогодишнината от Великата победа.
Превод: ЕС
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ