Нито ще забравим, нито ще простим, червена чумо!
Днес е тъжна дата. Черна. А два пъти, не – 100 пъти по-тъжна и черна я прави фактът, че това, донесено от Червената чума в миналото, е още тук.
Впило зъби и нокти в плътта на България. И не мисли да се пуска. Напротив – получава все нови и нови сили, захранвано от непознати сътрудници и безграничната лакомия на продажни българи, подготвени да разчленят и сервират на поднос родината си – за няколко сребърника и снизходително потупване по въшливата глава.
Днес е Денят на благодарност и респект към жертвите на комунизма. Може би най-черната дата в историята на страната ни. Дата, която поставя началото на братоубийствен режим. В който българи унищожават българи. Поправка: по-скоро „ садистични човешки боклуци с българско поданство “ унищожават българи.
Дата, която поставя завършек на развиването на България. Слага завършек на фантазиите на генерации. Още сме в блатото и още генерации ще сме в него. Пропагандата се грижи да ни държи накиснати и да не ни пуска. Чекистите по-скоро ще се пукнат, само че няма да ни оставят намира.
На този ден през годините са излизали материали, публикации, изявления за садизма на алените предатели, за убийствата и терора им. Всички сме ги чели. Знаем по какъв начин се промени ходът на историята и по какъв начин към момента плащаме за алчността на руски сътрудници като Георги Димитров, прочут още като Гошо Тарабата.
Трябва да призная, че намирам за забавна и алегорична иронията, че през днешния ден, с изключение на Ден на благодарност и респект към жертвите на комунизма, е също по този начин и Трифон Зарезан – когато един народ би трябвало да си спомня, същият народ пие и се напива. Било е и ще бъде по този начин.
Аз ще сведа мащаба до по-малки и по-лични истории. Част от тези – милионите, които, като дребни тухли в стената, построяват цялата картина, сглобяват целия пъзел на садизма и ужаса.
Ето я първата, незнайна за необятната аудитория, споделяна единствено сред директните участници и техни близки:
Синът на военачалник Радко Димитриев се е казвал Михаил Димитриев и е бил почитан юрист в София. Да, същият военачалник Димитриев – участникът в Руско-турската война; Сръбско-българската; Балканската война; Междусъюзническата и Първата международна война.
Та, синът му – Михаил Димитриев, е живял със фамилията си – брачна половинка и синът му – Радко, кръстен на дядо си, в тяхна лична постройка на софийската улица „ Хан Крум “, на така наречен Малки пет кьошета.
Семейство Димитриеви са дарили постройката на страната, когато алените откраднали властта, подкрепени от окупаторската алена войска и руската власт. Оставили си единствено един апартамент, в който да живеят. Но страната решила, че и това не е задоволително. Не, алчността и удоволствието да се разпореждаш с нечий живот в никакъв случай не се засищат. Взели им и него. Насила.
Адвокат Димитриев доста постоянно по време на Царска България помагал, безплатно (обяснявам за четящите тук комунисти – това значи „ за без пари “) на съдени комунисти, тъй като ги съжалявал и имал някаква будна съвест и възприятие за правдивост и му се коствало, че някои от тия клетници са съдени незаслужено. От признателност, когато взели властта, алените пристигнали една нощ пред дома му. Извели го принудително, качили го в джипка и повече никой не го видял. Безследно липсващ.
Малко по-късно в жилището се появил, дружно с въоръжен полицай, другарят Русев (името е същинско, не е измислено – в случай че си жив, нека да четеш това, другарю Русев, вмирисано сходство на човек, или някой от наследниците ти…). Съобщили им, че апартаментът към този момент е негов. Точка. Радко и майка му били „ великодушно “ оставени да населяват една от стаите. Срещу наем. С течение на годините другарят се опитвал неведнъж да се възползва от вдовицата (знаете какво имам предвид); държал се свински; унижавал нея и и сина ѝ – внука на героя от няколко войни. Той – другарят – внукът на някой запарен цървул.
Радко Димитриев прекара целия си живот в нещо като постепенно самоубийство. Никога не претърпя обидата и гнета на аления ботуш. Умря самичък. Едно от паметните събития в живота му е визитата в село Радко Димитриево, където локалните го посрещат като воин. Абсолютно скрито от управляващите посещаване.
*
Моят прародител Гено също, по някаква причина, е помагал на комунисти по времето, когато хитлеровите войски са България и вятърът в България е бил ужасно антикомунистически. Червените са били преследвани и прародител ми им е помагал – криел ги е, хранил ги е, давал им е леговище. Заради това е изпратен от фашистите в Белене.
Вторият път е изпратен в Белене от комунистите – очевидно от признателност, откакто вземат властта. Причина? Не е желал да влезе в смрадливото им Трудово-кооперативно земеделско стопанство.
Друг мой прародител – Фьодор, е заставен да бяга от Русия, когато алените завладяват родината му. Принуден е да бяга чак във Франция, с цел да се избави.
Мой дядо – „ наследник на зложелател на народа “; писмото го преследва цялостен живот. Кое писмо ли? Онова, което, когато схванат къде се е скрил и се пробва да си откри работа, другарите изпращат на локалния комунистически бей; това, в което „ предизвестяват “, че „ при вас е дошъл зложелател на народа “ и след което към този момент няма място за него там. И по този начин – от парашутист става миньор.
Другият ми дядо – депутат, опитвал на няколко пъти да се застъпва за хората и потребностите им (колко наивно); разрешил си няколко пъти да пита „ приятели, за това ли се борихме? “
Резултат – изпъден, живот – зачеркнат.
Мога да не преставам с персоналните истории, само че не желая да трансформирам това в автобиографична информация. Просто желаех да знаете, че не „ изстрелвам слепешката “, чел нещо, чул нещо. От първа ръка е, да знаете! И не, нито ще не помни, нито ще простя.
*
Александър Николов, прочут като Сашо Сладура. Роден 1917 година в Плевен. Баща му е един от основателите на Борисовата градина. Завършва италианско учебно заведение в Пловдив, френския лицей в
Пловдив, а по-късно учи в консерваторията в Прага.
Викали му Сладура, тъй като бил душата на компанията, образован, обичащ живота, занимателен. Обичал да споделя вицове против властта. Тоест против скотовете, комлексирани, които един анекдот за себе си не могат да изтърпят; необразованите вмирисани селяндури, поставени на върха на една псевдо-държава, дарени с опцията да се разпореждат с живота на милиони за свое забавление.
Сашо Сладура е пратен в лагера в Ловеч, където след няколко дни на изтезания е погубен.
*
Унизително е мемориалът на избитите от алената сбирщина да е едно джудже спрямо към момента стоящия монумент на руската песен – знак на поробителя. И си го бранят товарищшите, не дават да се пипне, че чак и денонощна защита му лепнаха, тъй като полицията ни също очевидно би трябвало да работи за тях.
Това не е случайност – пасмината не пропуща да подсети на робите кой е господарят им.
А най-лошото е, че робите си милеят по поробителя. Цветя му носят и песни му пеят. С наслада му дават и последните си стотинки за смешни планове и други обири. И не дават дума да се продума против него. Това не е Стокхолмски синдром. Това е… не знам какво е това. Тази чутовна нелепост към момента няма име. Български синдром да го нарекат би трябвало. Държава, в която Бай Тошо Тиквата и руския сътрудник Гошо Тарабата (Г. Димитров) – предателите на България, са тачени и хора си спомнят за тях с „ трогване “, а хора като Георги Марков са преследвани и след гибелта им и заклеймявани.
Може би е правилно, че всеки народ си заслужава ориста.
Но не постоянно сме били такива. Преди да пристигна алената чума и да смачка всичко, България и българите са имали дух. Имали са просвета, а не хумореска с мирис на соцреализъм и чесън. Дори „ вярващите “ комунисти Смирненски и Вапцаров са имали полета за изява – периодически издания, които са ги разгласили. Те самите… комунистите, щяха да са първите заврени в миша дупка от властта след 9 септември, с цел да не задават въпроса „ приятели, за това ли се борихме? “
И в този момент, сега има някой, който чете това и газ пикае от гняв, че в България към този момент има нещо като независимост на словото и някой му наскърбява обичаната партия и диктатори. Едните са осребрили към този момент „ любовта “ си към партията – в този момент са предприемачи, другите са елементарни тъпа… елементарни заблудени хора, цялостни със завист и с добре промити мозъци. Спокойно, приятели, аз единствено си пиша, сипете си една водчица и замезете с краставичка, ще ви мине.
Армията ни е била формирана от хора с военен дух, подготвени да умрат за родината. След това – цялостна с отрепки и некадърници, дебелаци с пагони, неставащи за нищо друго, поставени там с връзки.
Всички подвизи, с които в този момент някой се гордее, идват от армията ни преди комунизма.
А ето ви и една информация, която инцидентно открих. Предоставена от Войните на България (@bgwars):
„ Ако в миналото се запитате, къде са изчезнали известните родове на революционери и будители от нашето Възраждане, ще намерите един печален отговор.
Четиримата сина на Райна Княгиня, за която на 20 април всички се надпреварват да пеят "Кой уши байряка " са или убити незабавно след 9-ти септември или умират в лагерите.
Внукът на Бачо Киро - героят от април 1876 година, генералът от пехотата Теодоси Даскалов е наказан от тъй наречените Народен съд и разстрелян на 1 февруари 1945 година
Племенникът на Иван Вазов - доктор Иван Кирков Вазов е наказан на гибел от тъй наречените Народен съд и разстрелян на 1 февруари 1945 година
Генерал Владимир Вазов е репресиран и издъхва на 25 май 1945 година в Тетевен, а гробът му е премахнат. Двама от синовете на генерала също са репресирани.
Внучката на баба Тонка е разстреляна със брачна половинка си 2 против 3 ноември 1944 година край Русе “.
*
Обидно е, че никой болшевик до момента не се е извинил за безчинствата, убийствата и садизма, в противен случай – носят цветя на паметника на Тошо Тиквата в Правец и се снимат горди там – наследниците от Българска социалистическа партия. Капка позор няма в тях… какво приказвам пък и аз – болшевик и срам…
Зам.-председател на Парламента – Валери Жаблянов, говорейки от името на партията си, съобщи, че Народният съд е бил „ Необходимо и неизбежно военновременно ПРАВОСЪДИЕ “.
За съпоставяне: Германия подари 12 милиона евро на Русия във връзка 75-ата годишнина от края на опустошителната обсада на Ленинград.
*
Поколенията се сменят, комунизмът си остава. Още е тук. Децата и внуците им в този момент са предприемачи, регионални шефове, шефове на банки, депутати. Те са си тук и нищо не се случва без благословията и знанието им.
Те в миналото са унищожавали до девето коляно и са убивали/пребивали/смачквали всеки, дръзнал да приказва положително за остарелия строй. Те са подменили всичко наше с напълно „ тяхно “. И ние си въобразихме, че ще ги разкараме с „ кротичък преход “? Че ще изтръгнем кърлежа с песни и самообладание? Че ще се отървем от садистичните хлебарки с лукчета и лимонада, вместо с Райд и отрова? Ха!
*
Знам, че във всяка страна, когато и да е има наслойка. Но тя си стои там – на дъното. А това, което алените нарушители са създали в миналото, е да вземат черпака, да сграбчен от дъното и да сложат утайката на върха. Най-неграмотните, най-злобните, престъпните, садистите, безродниците, готовите да затрият живота на околните си единствено и единствено да се повдигнат, руските сътрудници, УТАЙКАТА. Тя е станала стопанин.
Последвалият боязън е родил незаинтересованост, която господства и до през днешния ден. Хората по инерция не смеят да се опълчат на статуквото, тъй като от „ това време “ още си знаят, че е рисково, а и няма смисъл.
Роби.
И със страшна мощ и сега се пробват да ни подменят истината и историята и да промиват главите на децата, че по „ това време “ било доста хубаво. Слепи ли бяхте или не помните?
Печатите по краката, жандара с машинката за подкастряне, лагерите за описване на вицове, затворената граница, с цел да не избяга някой от социалистическия парадайс, възхвалата на терористите? И в този момент ми се свива сърцето, когато някой 20-годишен каже, че по „ това време “ си е било хубаво. Нямало обири, нямало убийства, нямало небогати. Имало е, умнико, само че е било неразрешено на медиите да ги оповестяват. Излязоха и не престават да излизат доклади от активността на Министерство на вътрешните работи от тези години и там си е записано, че са били разследвани хиляди убийства, грабежи, изнасилвания, обири, побоища и така нататък Но във вестниците – социалистическо бъдеще и битка против капитализма и фашизма.
Плачът по комунизма е просто презрян рев на празни глави по един строй, който им обезпечава ястие, когато те са некадърни сами да си го обезпечат. „ Тогава всички имаха работа “… да, и най-некадърните, резултатите с генерации ще ги гледаме.
„ Тогава беше на ниска цена “…
Да, глупако, в този момент плащаш сметката за това ястие тогава!
Впило зъби и нокти в плътта на България. И не мисли да се пуска. Напротив – получава все нови и нови сили, захранвано от непознати сътрудници и безграничната лакомия на продажни българи, подготвени да разчленят и сервират на поднос родината си – за няколко сребърника и снизходително потупване по въшливата глава.
Днес е Денят на благодарност и респект към жертвите на комунизма. Може би най-черната дата в историята на страната ни. Дата, която поставя началото на братоубийствен режим. В който българи унищожават българи. Поправка: по-скоро „ садистични човешки боклуци с българско поданство “ унищожават българи.
Дата, която поставя завършек на развиването на България. Слага завършек на фантазиите на генерации. Още сме в блатото и още генерации ще сме в него. Пропагандата се грижи да ни държи накиснати и да не ни пуска. Чекистите по-скоро ще се пукнат, само че няма да ни оставят намира.
На този ден през годините са излизали материали, публикации, изявления за садизма на алените предатели, за убийствата и терора им. Всички сме ги чели. Знаем по какъв начин се промени ходът на историята и по какъв начин към момента плащаме за алчността на руски сътрудници като Георги Димитров, прочут още като Гошо Тарабата.
Трябва да призная, че намирам за забавна и алегорична иронията, че през днешния ден, с изключение на Ден на благодарност и респект към жертвите на комунизма, е също по този начин и Трифон Зарезан – когато един народ би трябвало да си спомня, същият народ пие и се напива. Било е и ще бъде по този начин.
Аз ще сведа мащаба до по-малки и по-лични истории. Част от тези – милионите, които, като дребни тухли в стената, построяват цялата картина, сглобяват целия пъзел на садизма и ужаса.
Ето я първата, незнайна за необятната аудитория, споделяна единствено сред директните участници и техни близки:
Синът на военачалник Радко Димитриев се е казвал Михаил Димитриев и е бил почитан юрист в София. Да, същият военачалник Димитриев – участникът в Руско-турската война; Сръбско-българската; Балканската война; Междусъюзническата и Първата международна война.
Та, синът му – Михаил Димитриев, е живял със фамилията си – брачна половинка и синът му – Радко, кръстен на дядо си, в тяхна лична постройка на софийската улица „ Хан Крум “, на така наречен Малки пет кьошета.
Семейство Димитриеви са дарили постройката на страната, когато алените откраднали властта, подкрепени от окупаторската алена войска и руската власт. Оставили си единствено един апартамент, в който да живеят. Но страната решила, че и това не е задоволително. Не, алчността и удоволствието да се разпореждаш с нечий живот в никакъв случай не се засищат. Взели им и него. Насила.
Адвокат Димитриев доста постоянно по време на Царска България помагал, безплатно (обяснявам за четящите тук комунисти – това значи „ за без пари “) на съдени комунисти, тъй като ги съжалявал и имал някаква будна съвест и възприятие за правдивост и му се коствало, че някои от тия клетници са съдени незаслужено. От признателност, когато взели властта, алените пристигнали една нощ пред дома му. Извели го принудително, качили го в джипка и повече никой не го видял. Безследно липсващ.
Малко по-късно в жилището се появил, дружно с въоръжен полицай, другарят Русев (името е същинско, не е измислено – в случай че си жив, нека да четеш това, другарю Русев, вмирисано сходство на човек, или някой от наследниците ти…). Съобщили им, че апартаментът към този момент е негов. Точка. Радко и майка му били „ великодушно “ оставени да населяват една от стаите. Срещу наем. С течение на годините другарят се опитвал неведнъж да се възползва от вдовицата (знаете какво имам предвид); държал се свински; унижавал нея и и сина ѝ – внука на героя от няколко войни. Той – другарят – внукът на някой запарен цървул.
Радко Димитриев прекара целия си живот в нещо като постепенно самоубийство. Никога не претърпя обидата и гнета на аления ботуш. Умря самичък. Едно от паметните събития в живота му е визитата в село Радко Димитриево, където локалните го посрещат като воин. Абсолютно скрито от управляващите посещаване.
*
Моят прародител Гено също, по някаква причина, е помагал на комунисти по времето, когато хитлеровите войски са България и вятърът в България е бил ужасно антикомунистически. Червените са били преследвани и прародител ми им е помагал – криел ги е, хранил ги е, давал им е леговище. Заради това е изпратен от фашистите в Белене.
Вторият път е изпратен в Белене от комунистите – очевидно от признателност, откакто вземат властта. Причина? Не е желал да влезе в смрадливото им Трудово-кооперативно земеделско стопанство.
Друг мой прародител – Фьодор, е заставен да бяга от Русия, когато алените завладяват родината му. Принуден е да бяга чак във Франция, с цел да се избави.
Мой дядо – „ наследник на зложелател на народа “; писмото го преследва цялостен живот. Кое писмо ли? Онова, което, когато схванат къде се е скрил и се пробва да си откри работа, другарите изпращат на локалния комунистически бей; това, в което „ предизвестяват “, че „ при вас е дошъл зложелател на народа “ и след което към този момент няма място за него там. И по този начин – от парашутист става миньор.
Другият ми дядо – депутат, опитвал на няколко пъти да се застъпва за хората и потребностите им (колко наивно); разрешил си няколко пъти да пита „ приятели, за това ли се борихме? “
Резултат – изпъден, живот – зачеркнат.
Мога да не преставам с персоналните истории, само че не желая да трансформирам това в автобиографична информация. Просто желаех да знаете, че не „ изстрелвам слепешката “, чел нещо, чул нещо. От първа ръка е, да знаете! И не, нито ще не помни, нито ще простя.
*
Александър Николов, прочут като Сашо Сладура. Роден 1917 година в Плевен. Баща му е един от основателите на Борисовата градина. Завършва италианско учебно заведение в Пловдив, френския лицей в
Пловдив, а по-късно учи в консерваторията в Прага.
Викали му Сладура, тъй като бил душата на компанията, образован, обичащ живота, занимателен. Обичал да споделя вицове против властта. Тоест против скотовете, комлексирани, които един анекдот за себе си не могат да изтърпят; необразованите вмирисани селяндури, поставени на върха на една псевдо-държава, дарени с опцията да се разпореждат с живота на милиони за свое забавление.
Сашо Сладура е пратен в лагера в Ловеч, където след няколко дни на изтезания е погубен.
*
Унизително е мемориалът на избитите от алената сбирщина да е едно джудже спрямо към момента стоящия монумент на руската песен – знак на поробителя. И си го бранят товарищшите, не дават да се пипне, че чак и денонощна защита му лепнаха, тъй като полицията ни също очевидно би трябвало да работи за тях.
Това не е случайност – пасмината не пропуща да подсети на робите кой е господарят им.
А най-лошото е, че робите си милеят по поробителя. Цветя му носят и песни му пеят. С наслада му дават и последните си стотинки за смешни планове и други обири. И не дават дума да се продума против него. Това не е Стокхолмски синдром. Това е… не знам какво е това. Тази чутовна нелепост към момента няма име. Български синдром да го нарекат би трябвало. Държава, в която Бай Тошо Тиквата и руския сътрудник Гошо Тарабата (Г. Димитров) – предателите на България, са тачени и хора си спомнят за тях с „ трогване “, а хора като Георги Марков са преследвани и след гибелта им и заклеймявани.
Може би е правилно, че всеки народ си заслужава ориста.
Но не постоянно сме били такива. Преди да пристигна алената чума и да смачка всичко, България и българите са имали дух. Имали са просвета, а не хумореска с мирис на соцреализъм и чесън. Дори „ вярващите “ комунисти Смирненски и Вапцаров са имали полета за изява – периодически издания, които са ги разгласили. Те самите… комунистите, щяха да са първите заврени в миша дупка от властта след 9 септември, с цел да не задават въпроса „ приятели, за това ли се борихме? “
И в този момент, сега има някой, който чете това и газ пикае от гняв, че в България към този момент има нещо като независимост на словото и някой му наскърбява обичаната партия и диктатори. Едните са осребрили към този момент „ любовта “ си към партията – в този момент са предприемачи, другите са елементарни тъпа… елементарни заблудени хора, цялостни със завист и с добре промити мозъци. Спокойно, приятели, аз единствено си пиша, сипете си една водчица и замезете с краставичка, ще ви мине.
Армията ни е била формирана от хора с военен дух, подготвени да умрат за родината. След това – цялостна с отрепки и некадърници, дебелаци с пагони, неставащи за нищо друго, поставени там с връзки.
Всички подвизи, с които в този момент някой се гордее, идват от армията ни преди комунизма.
А ето ви и една информация, която инцидентно открих. Предоставена от Войните на България (@bgwars):
„ Ако в миналото се запитате, къде са изчезнали известните родове на революционери и будители от нашето Възраждане, ще намерите един печален отговор.
Четиримата сина на Райна Княгиня, за която на 20 април всички се надпреварват да пеят "Кой уши байряка " са или убити незабавно след 9-ти септември или умират в лагерите.
Внукът на Бачо Киро - героят от април 1876 година, генералът от пехотата Теодоси Даскалов е наказан от тъй наречените Народен съд и разстрелян на 1 февруари 1945 година
Племенникът на Иван Вазов - доктор Иван Кирков Вазов е наказан на гибел от тъй наречените Народен съд и разстрелян на 1 февруари 1945 година
Генерал Владимир Вазов е репресиран и издъхва на 25 май 1945 година в Тетевен, а гробът му е премахнат. Двама от синовете на генерала също са репресирани.
Внучката на баба Тонка е разстреляна със брачна половинка си 2 против 3 ноември 1944 година край Русе “.
*
Обидно е, че никой болшевик до момента не се е извинил за безчинствата, убийствата и садизма, в противен случай – носят цветя на паметника на Тошо Тиквата в Правец и се снимат горди там – наследниците от Българска социалистическа партия. Капка позор няма в тях… какво приказвам пък и аз – болшевик и срам…
Зам.-председател на Парламента – Валери Жаблянов, говорейки от името на партията си, съобщи, че Народният съд е бил „ Необходимо и неизбежно военновременно ПРАВОСЪДИЕ “.
За съпоставяне: Германия подари 12 милиона евро на Русия във връзка 75-ата годишнина от края на опустошителната обсада на Ленинград.
*
Поколенията се сменят, комунизмът си остава. Още е тук. Децата и внуците им в този момент са предприемачи, регионални шефове, шефове на банки, депутати. Те са си тук и нищо не се случва без благословията и знанието им.
Те в миналото са унищожавали до девето коляно и са убивали/пребивали/смачквали всеки, дръзнал да приказва положително за остарелия строй. Те са подменили всичко наше с напълно „ тяхно “. И ние си въобразихме, че ще ги разкараме с „ кротичък преход “? Че ще изтръгнем кърлежа с песни и самообладание? Че ще се отървем от садистичните хлебарки с лукчета и лимонада, вместо с Райд и отрова? Ха!
*
Знам, че във всяка страна, когато и да е има наслойка. Но тя си стои там – на дъното. А това, което алените нарушители са създали в миналото, е да вземат черпака, да сграбчен от дъното и да сложат утайката на върха. Най-неграмотните, най-злобните, престъпните, садистите, безродниците, готовите да затрият живота на околните си единствено и единствено да се повдигнат, руските сътрудници, УТАЙКАТА. Тя е станала стопанин.
Последвалият боязън е родил незаинтересованост, която господства и до през днешния ден. Хората по инерция не смеят да се опълчат на статуквото, тъй като от „ това време “ още си знаят, че е рисково, а и няма смисъл.
Роби.
И със страшна мощ и сега се пробват да ни подменят истината и историята и да промиват главите на децата, че по „ това време “ било доста хубаво. Слепи ли бяхте или не помните?
Печатите по краката, жандара с машинката за подкастряне, лагерите за описване на вицове, затворената граница, с цел да не избяга някой от социалистическия парадайс, възхвалата на терористите? И в този момент ми се свива сърцето, когато някой 20-годишен каже, че по „ това време “ си е било хубаво. Нямало обири, нямало убийства, нямало небогати. Имало е, умнико, само че е било неразрешено на медиите да ги оповестяват. Излязоха и не престават да излизат доклади от активността на Министерство на вътрешните работи от тези години и там си е записано, че са били разследвани хиляди убийства, грабежи, изнасилвания, обири, побоища и така нататък Но във вестниците – социалистическо бъдеще и битка против капитализма и фашизма.
Плачът по комунизма е просто презрян рев на празни глави по един строй, който им обезпечава ястие, когато те са некадърни сами да си го обезпечат. „ Тогава всички имаха работа “… да, и най-некадърните, резултатите с генерации ще ги гледаме.
„ Тогава беше на ниска цена “…
Да, глупако, в този момент плащаш сметката за това ястие тогава!
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ