Писмото на едно дете със Синдром на Даун, което ще ви вдъхне надежда, че всичко е възможно
Днес е международен ден на хората със С индрома на Даун. Припомняме ви специалното писмо на едно доста смело и обичано момиче.
Здравейте,
Казвам се Микаела и съм на 3 години.
Това, което ме разграничава от вас, е че съм със Синдром на Даун - по този начин съм се родила.
Това е генетична особеност, положение с което ще пребивавам цялостен живот. По-специална съм от вас, тъй като имам с 1 хромозома повече и това ще ми основава избрани компликации в живота, всички по този начин споделят.
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Jan 3, 2018 at 7:27am PST
Затова и още в болничното заведение са посъветвали мама и тати да ме изоставят. " Съвет ", който обрича за жалост доста деца като мен.
Моето семейство ме обича и има вяра в мен, по тази причина аз не се опасявам, не се тормозя и не скърбя, че съм се родила по този начин.
Не ми липсва нищо в живота ми за 3 години - имам семейство, което ме обожава, с което съм щастлива, което се грижи за мен, преодоляваме дружно компликациите, които срещат поради това, че съм се родила по този начин и се борим дружно, с цел да потвърждаваме на всички какво може едно дете със Синдром на Даун.
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Dec 16, 2017 at 11:54am PST
Да, тъй като макар диагнозата, макар черните статистики и прогнози, ние хората със Синдром на Даун МОЖЕМ да реализираме доста, да се развиваме и имаме право на това, което и всички вие: късмет за благополучен, първокласен и заслужен живот в България.
Трудно е, тъй като всички си мислят, че " не можем " или " не ставаме " или " не сме задоволително положителни или умни да присъстваме с детска градина или учебно заведение ". Всъщност и ние самите, хората със Синдром на Даун, не знаем какъв капацитет имаме, тъй като не всеки път ни се дава опция да го развием.
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Nov 18, 2017 at 12:33am PST
Хората се плашат от компликации, макар че всеки човек ги има в всекидневието си, освен ние, по-специалните или по-различните и странните, както ни назовават.
За 3 години разбрах, че МОГА, само че нуждая се от грижи и поддръжка. Благодарение на фамилията, на спецалистите, на прелестния екип на яслата, която посещавах, и в този момент на старанието на всички от градината аз имам достижения и мога доста неща. На 1 г и 1 месец проходих - с доста труд, с доста услия, извършения и усърдие, още от бебе мама и експертите започнаха да работят с мен неуморно и по няколко пъти дневно.
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Oct 13, 2017 at 11:26am PDT
Вече мога да приказвам, сформирам фрази, разбирам какво ми споделят и изяснявам какво желая. Трудно е, не всичко ми се схваща, само че се старая. Мама, тати, бати и логопедът, при който вървя 2 пъти в седмицата, ме учат на доста думички и да се показвам вярно и с всеки ден ставам все по-добра, изучавам от ден на ден и демонстрирам от ден на ден.
Мога да се храня сама, да си мия ръцете и зъбите, да се обличам, събличам, обувам и събувам. Понякога нуждая се от малко помощ, тъй като не знам кой е измислил чорапите, само че по никакъв начин не е елементарно да се обуят, когато си на 3 година
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Sep 13, 2017 at 10:03pm PDT
В градината обаче ме учат и съм им доста признателна. Батко ми е доста интелигентен, той доста добре рецитира стихотворения и пее. Покрай него и аз обичам да се качвам на масата в къщи, която е наша сцена, и да пея и танцувам.
Знам химна на България, мога да броя до 10, споделям дните от седмицата, срещам се с картата на България и знам къде се намират Черно море, река Дунав, Варна, София, планините, посоките на света и сега с мама, бати и тати пеем в къщи " Високи сини планини ".
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Jun 28, 2017 at 1:38pm PDT
Цветовете още са ми сложни, само че и тях ще науча. Опитвам се, постаравам се и ще се оправя. Много обичам да поставям салфетки и принадлежности на масата и наложително откакто се нахраня в къщи отсервирам.
Мама доста се радва, когато като се приберем в къщи и без да ми споделя, си събличам якето.
Все още с ципа ми е мъчно малко, само че сама си събувам, поставям ги на мястото в шкафа и си обувам пантофите.
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Jun 27, 2017 at 5:58pm PDT
Винаги ми споделят БРАВО и това ме подтиква да демонстрирам повече и повече какво мога сама.
Мама е доста строга с мен, само че доста упорита и когато реши, че нещо би трябвало да науча, не се отхвърля и не ми дава отмора, до момента в който не го реализира. Понякога въздух не ми остава, само че пък на помощ идват тати и бати.
С тях се забавляваме, доста обичам да танцувам с тати, когато музиката е мощна и лампата е загасена, вършим си нощни заведения в къщи вечер.
Батко ми е доста виновен. Освен че вършим доста бели, той ме учи на доста неща, знае че нуждая се от неговата помощ и поддръжка. Обичаме да играем с колички и животни и той постоянно ми изяснява коя кола какъв цвят е или кое животно по какъв начин се споделя.
Не знам какво ще е моето бъдеще и какво ме чака, само че в действителност кой ли знае? Има пораснали деца със Синдром на Даун, които имат потребност от непрекъсната поддръжка в всекидневието, други са независими и вървят на учебно заведение.
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Jun 27, 2017 at 5:38pm PDT
Познавам Дани със Синдром на Даун от София на 37 години. Тя е другарка на нашето семейство и е страхотна - върви на работа, теляк е в един клуб, върви на фитнес, чете здравна литература и се оправя в живота, има другари и неповторимо подкрепящо семейство.
Мечтая за бъдеще в Бълагария, в което хората като мен да бъдат признати от обществото, да имаме благоприятни условия и късмет да се развиваме и страната да ни поддържа във всяко едно отношение, ето това е мотив да ви напомним, че ние, хората със Синдром на Даун, съществуваме и желаеме да сме щастливи.
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Jun 27, 2017 at 5:28pm PDT
И като умозаключение ще ви кажа: диагнозата Синдром на Даун не е страшна, чувствам голяма любов и поддръжка и знам, че ще се оправям в живота от ден на ден и повече. Трудно е, само че не е невероятно.
Ние, хората със Синдром на Даун, имаме гении, имам благоприятни условия да учим, по тази причина ни дайте шанс да ги покажем. Щастлива съм, че имам семейство, което има вяра в мен, повярвайте и вие!:)
Edna.bg благодари за отзивчивостта на майката на Микаела - Силвена. Възхищаваме ви се за всеотдайността, силата и оптимизма!
Всяка спънка в живота може да се трансформира във опция!
Здравейте,
Казвам се Микаела и съм на 3 години.
Това, което ме разграничава от вас, е че съм със Синдром на Даун - по този начин съм се родила.
Това е генетична особеност, положение с което ще пребивавам цялостен живот. По-специална съм от вас, тъй като имам с 1 хромозома повече и това ще ми основава избрани компликации в живота, всички по този начин споделят.
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Jan 3, 2018 at 7:27am PST
Затова и още в болничното заведение са посъветвали мама и тати да ме изоставят. " Съвет ", който обрича за жалост доста деца като мен.
Моето семейство ме обича и има вяра в мен, по тази причина аз не се опасявам, не се тормозя и не скърбя, че съм се родила по този начин.
Не ми липсва нищо в живота ми за 3 години - имам семейство, което ме обожава, с което съм щастлива, което се грижи за мен, преодоляваме дружно компликациите, които срещат поради това, че съм се родила по този начин и се борим дружно, с цел да потвърждаваме на всички какво може едно дете със Синдром на Даун.
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Dec 16, 2017 at 11:54am PST
Да, тъй като макар диагнозата, макар черните статистики и прогнози, ние хората със Синдром на Даун МОЖЕМ да реализираме доста, да се развиваме и имаме право на това, което и всички вие: късмет за благополучен, първокласен и заслужен живот в България.
Трудно е, тъй като всички си мислят, че " не можем " или " не ставаме " или " не сме задоволително положителни или умни да присъстваме с детска градина или учебно заведение ". Всъщност и ние самите, хората със Синдром на Даун, не знаем какъв капацитет имаме, тъй като не всеки път ни се дава опция да го развием.
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Nov 18, 2017 at 12:33am PST
Хората се плашат от компликации, макар че всеки човек ги има в всекидневието си, освен ние, по-специалните или по-различните и странните, както ни назовават.
За 3 години разбрах, че МОГА, само че нуждая се от грижи и поддръжка. Благодарение на фамилията, на спецалистите, на прелестния екип на яслата, която посещавах, и в този момент на старанието на всички от градината аз имам достижения и мога доста неща. На 1 г и 1 месец проходих - с доста труд, с доста услия, извършения и усърдие, още от бебе мама и експертите започнаха да работят с мен неуморно и по няколко пъти дневно.
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Oct 13, 2017 at 11:26am PDT
Вече мога да приказвам, сформирам фрази, разбирам какво ми споделят и изяснявам какво желая. Трудно е, не всичко ми се схваща, само че се старая. Мама, тати, бати и логопедът, при който вървя 2 пъти в седмицата, ме учат на доста думички и да се показвам вярно и с всеки ден ставам все по-добра, изучавам от ден на ден и демонстрирам от ден на ден.
Мога да се храня сама, да си мия ръцете и зъбите, да се обличам, събличам, обувам и събувам. Понякога нуждая се от малко помощ, тъй като не знам кой е измислил чорапите, само че по никакъв начин не е елементарно да се обуят, когато си на 3 година
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Sep 13, 2017 at 10:03pm PDT
В градината обаче ме учат и съм им доста признателна. Батко ми е доста интелигентен, той доста добре рецитира стихотворения и пее. Покрай него и аз обичам да се качвам на масата в къщи, която е наша сцена, и да пея и танцувам.
Знам химна на България, мога да броя до 10, споделям дните от седмицата, срещам се с картата на България и знам къде се намират Черно море, река Дунав, Варна, София, планините, посоките на света и сега с мама, бати и тати пеем в къщи " Високи сини планини ".
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Jun 28, 2017 at 1:38pm PDT
Цветовете още са ми сложни, само че и тях ще науча. Опитвам се, постаравам се и ще се оправя. Много обичам да поставям салфетки и принадлежности на масата и наложително откакто се нахраня в къщи отсервирам.
Мама доста се радва, когато като се приберем в къщи и без да ми споделя, си събличам якето.
Все още с ципа ми е мъчно малко, само че сама си събувам, поставям ги на мястото в шкафа и си обувам пантофите.
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Jun 27, 2017 at 5:58pm PDT
Винаги ми споделят БРАВО и това ме подтиква да демонстрирам повече и повече какво мога сама.
Мама е доста строга с мен, само че доста упорита и когато реши, че нещо би трябвало да науча, не се отхвърля и не ми дава отмора, до момента в който не го реализира. Понякога въздух не ми остава, само че пък на помощ идват тати и бати.
С тях се забавляваме, доста обичам да танцувам с тати, когато музиката е мощна и лампата е загасена, вършим си нощни заведения в къщи вечер.
Батко ми е доста виновен. Освен че вършим доста бели, той ме учи на доста неща, знае че нуждая се от неговата помощ и поддръжка. Обичаме да играем с колички и животни и той постоянно ми изяснява коя кола какъв цвят е или кое животно по какъв начин се споделя.
Не знам какво ще е моето бъдеще и какво ме чака, само че в действителност кой ли знае? Има пораснали деца със Синдром на Даун, които имат потребност от непрекъсната поддръжка в всекидневието, други са независими и вървят на учебно заведение.
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Jun 27, 2017 at 5:38pm PDT
Познавам Дани със Синдром на Даун от София на 37 години. Тя е другарка на нашето семейство и е страхотна - върви на работа, теляк е в един клуб, върви на фитнес, чете здравна литература и се оправя в живота, има другари и неповторимо подкрепящо семейство.
Мечтая за бъдеще в Бълагария, в което хората като мен да бъдат признати от обществото, да имаме благоприятни условия и късмет да се развиваме и страната да ни поддържа във всяко едно отношение, ето това е мотив да ви напомним, че ние, хората със Синдром на Даун, съществуваме и желаеме да сме щастливи.
A post shared by (@lifewithdownsyndrome) on Jun 27, 2017 at 5:28pm PDT
И като умозаключение ще ви кажа: диагнозата Синдром на Даун не е страшна, чувствам голяма любов и поддръжка и знам, че ще се оправям в живота от ден на ден и повече. Трудно е, само че не е невероятно.
Ние, хората със Синдром на Даун, имаме гении, имам благоприятни условия да учим, по тази причина ни дайте шанс да ги покажем. Щастлива съм, че имам семейство, което има вяра в мен, повярвайте и вие!:)
Edna.bg благодари за отзивчивостта на майката на Микаела - Силвена. Възхищаваме ви се за всеотдайността, силата и оптимизма!
Всяка спънка в живота може да се трансформира във опция!
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ