Днес е! Днес ще се видя с едно момче. За

Днес е! Днес ще се видя с едно момче. За пръв път от 7 години, когато то ме напусна да гони фантазиите си. Замина надалеч и ме остави непълна, унищожена, недоумяваща пред силата на „ това, което просто би трябвало да сторя ", по този начин ми сподели той тогава и затвори безшумно вратата зад себе си.

5.00 Светят цифрите на часовника в тъмното. Ставам, не мога повече по този начин. Ще се подготвям през днешния ден през целия ден – по този начин ще запълня мислите си с друго, а не с празната половина от леглото, с която по този начин и не привикнах. Ето ги - самотната четка за зъби, празното чекмедже на скрина, в което по този начин и нищо не сложих.

9.28 Душ и кафе, без закуска. Откакто него го няма, не закусвам. Сресвам деликатно косата си пред огледалото. Дълго се заглеждам в това, което направих от себе си, когато си потегли той. " Построих си прелестен живот ", обмислям. Хванах се ученето, работех наред с лекциите, шеметната промяна на трамваи и таксита, бягане по аудитории и нощни, дневни смени, стажът... „ И това ще мине, ще забравиш. ” Но не става по този начин, не се не помни – можеш ли да забравиш цяла част от себе си? Просто губиш равновесие и останалото е опит да не се строполиш в маршрутката когато чуеш вашата ария, лятото, когато...

12,41 Звъни телефонът, компютърът и той упорства за нещо – изключих ги и си пуснах Били Холидей. Да почистя малко вкъщи, да разтребя. Трябва ли да сготвя? Ще си намерения, че съм някаква смахната стопанка или да поръчаме отнякъде и да си намерения, че не ме еня за него. Ще заложа на коктейли. Любимият му коктейл е гимлет – водка, лимов сок...Смесвам машинално – в никакъв случай няма да не помни по какъв начин обича той гилмета си. Нито по какъв начин ме гледа когато отпием първата глътка.

14.24 У дома е към този момент чисто и подредено. Всичко е готово, а няма още три часа...Запалих първата си цигара от 9 години и след първото дръпване я угасих. Отказахме ги дружно. Заедно. Заедно...Така, значи е време да се погрижа за себе си. Синята рокля или с тениската, за която споделяше че прави краката ми дълги. Но тогава я носех на голо...Сега? Дали ще го има още това сред нас? Дали се е трансформирал в непрестанното си предпочитание към мен. И аз? Дали ще се стърпя да не го докосна, повърхностно, само че неистово.

15.36 Още не съм решила за роклята, само че се гримирам и съм на втория коктейл. Ще облека нещо ново и ще си подвигна косата на кок. И червен лак ще сложа и по този начин – ще го предизвикам. " Защо си потегли? Защо ме остави? Аз не бях ли част от фантазията ти. Как можа! Какво е това пояснение от нищото? Каква е тази мъжкарска работа – би трябвало да последвам фантазията си, в случай че ме обичаш, ще ме пуснеш. " Това е мисъл от чиклит разказ за тийнейджърки, това не е животът. В него най-ценното сме ние – хората, които се обичат. Не можем ли да мечтаем дружно! Спирам да пия, тъй като към този момент се багра, че ще скапва всичко. Но ето, чашата с коктейла сама полетя към вратата, аз нямам общо.

17.56 След като почистих и поплаках уместно, си взех още един душ и взех решение да съм невъзмутима като се появи. Ще го поздравя като остарял другар. „ Здрасти! Здрасти! Как си? Добре, а ти? И аз добре? Хайде влизай " И по този начин – ще пийнем, ще хапнем, ще му постелка на дивана. Сутринта ще пием кафе, ще му оказа помощ да си откри квартира и по този начин животът отново ще тръгне. Работа, у дома, компютър, телефон, барът, приятелите...И всеки по пътя си ще поеме. Отделно.

20.00 Вече го очаквам. Трябва да кацне всеки миг, да вземе такси и да позвъни на вратата, аз ще бъда приятна и общителна и ще се държим като огромни хора. Само да си умря малко на дивана, до момента в който го очаквам.....

.... Не знам кое време е, само че е сутринта на другия ден. По-скоро обяд. Той е тук, тук е! Отиде в кухнята, по тази причина ще опиша небрежно.

Явно съм заспала и към този момент беше мрачно, когато се почука. Рошава и стресната би трябвало да съм била, скочих. Отворих вратата и там беше той – стоеше в сумрака на входа с наведена глава, висок с щръкналите си плещи – както го помня. Направих път да влезе и се пооправих. Остави куфара и седна на дивана. Вдигна глава и ме погледна. В очите му се четеше такава отмалялост, безкрайна отмалялост. Без да кажем дума, направих по един гимлет и ги изпихме на мирис. Направи ми знак да седна до него. Как да остана приятна и общителна като толкоз обичах този мъж.

Вече не момче, а мъж. Светнах лампата до дивана да го видя – толкоз ми беше прекрасен. Чертите му бяха добили нещо ново – мощно и ясно, волево и обрисувано. Сенките под очите, бръчката сред веждите...Усмихна се - моето момче беше това. Облегна се на рамото ми и аз се дръпнах обратно, с цел да легне на краката ми като на възглавница. И той мигновено заспа. Леко се изместих и му сложих възглавничка от дивана, а аз легнах на другия ъгъл. И заспахме по този начин. По някое време той ме потърси, протегна ръка и ме погали по бузите, потърси устните, след това тялото ми и му дадох, каквото потърси. Същото търсех и аз.

Чувам по какъв начин прави кафе. Знам по какъв начин е седнал на стола до прозореца и гледа квартала – чорлав и сънен, по тениска, сънят е още по очите му, до момента в който ръцете извличат топлината на чашата. Сядам в скута му и постепенно се разсънваме с общото ни кафе. Целувка, усмивка над нея и животът отново поема по пътя си. Но ние сме дружно.