Днес е 1 май – официален празник. Цветя, речи, обяви

Днес е 1 май – формален празник. Цветя, речи, разгласи за понижения и… тишина в душата на работещия човек. Защото за него това към този момент не е ден на горделивост, а ден на надълбоко чувство, че трудът му от дълго време е изгубил цената си.

Какво остава от фантазията, че трудът се възвисява? Колко хора през днешния ден могат с горделивост да кажат: „ Обичам работата си и ме ценят за нея “? В ерата на изгорелите специалности, на заплатите, които се топят в касовата записка още преди да сте ги усетили, 1 май звучи като неприятна смешка.

Денят на труда в България се отбелязва с отмора – иронично, тъй като доста хора не могат да си разрешат даже да не работят. А такива, които са на смени, на контракти с „ гъвкаво работно време “, или „ на свободна процедура “ със отговорностите до безспир, даже не знаят, че има празник.

Светът се трансформира, само че уважението към труда изостава. Празнуват го тези, които от дълго време не знаят какво е същинската работа – с пот, с отговорност, с преглъщане на оскърбление, тъй като „ има още 20, които чакат на опашка за мястото ти “. Празнуват и тези, които основават стойност, само че остават незабелязани – учители, медицински сестри, служащи, водачи, касиери. 

1 май би трябвало да е ден за самопризнание. Ден, в който страната да се поклони пред труда на хората, а не да ги удавя в обещания и кухи речи. Трябва да е ден за горделивост, не за равносметка на разочарования.

Но дано не забравяме – трудът е достолепие. И все пак, към момента има хора, които се борят, които основават, които не предават смисъла на думата „ почтен труд “. Заради тях този ден към момента има значение. И в случай че някой ден го върнем като знак, а не като насмешка, ще е точно поради тях.

Честит 1 май на всички, които не чакат празника да ги оцени – тъй като всеки ден го заслужават.