Доц. д-р Борислав Цеков: Последната геополитическа граница
Днес е 1 декември. След месец България ще вкара единната европейска валута. Това е последната огромна геополитическа граница, която преодоляваме сполучливо. В българската обществена памет преходът към народна власт постоянно се споделя като поредност от безредни политически трансформации, стопански земетресения, трагичен крах и обществени напрежения.
Но в случай че погледнем по-дълбоко, ще забележим, че под повърхността на това бурно време стоеше - и продължава да стои - една фундаментална геополитическа борба: дали България ще излезе дефинитивно от орбитата на руската имперска система или ще остане в плен на нейните посткомунистически разновидности.
Всички огромни разногласия при започване на 1990-те - за приватизацията, за икономическите промени, за военно-политическата ориентировка - бяха проявления на тази борба. Силите на остарелия режим отхвърляха „ шоковата терапия “ и заблуждаваха хората с лозунги като „ българска майко, потрес значи празна тенджера “, до момента в който самите те пълнеха частните си сметки с окрадени държавни запаси. За тях обществената болежка не беше мотив, а комфортен инструмент за поддържане на статуквото на следения преход. Никога не би трябвало да се не помни, че когато българите за пръв път от десетилетия изрекоха намерено устрема си към независимост, точно силите на остарелия режим направиха всичко допустимо, с цел да забавят откъсването на страната от руската орбита. Те гневно се противопоставяха на бързата либерализация, тъй като чудесно знаеха, че решителните промени ще лишат номенклатурата на Българска комунистическа партия и обслужващите я тоталитарни служби от опцията да трансфорат политическата си власт в икономическа доминация. Помним и тези, които лансираха така наречен „ китайски модел “ - идея, представяна като прагматичен баланс сред пазар и мощна страна, само че в действителност прикриваща желанието за предпазване на социалистическата властова матрица в нова, корпоративно-авторитарна форма.
Какво ли не опитваха! Но всичко това беше димната завеса, която трябваше да обезпечи тяхната огромна тактика - да моделират по собствен облик и сходство новата обществена конструкция, да конфигурират потомството си като „ хайлайф “ и да задържат България като „ сива зона “ - официално отворена към Запада, само че политически подвластна на Москва. Тази тактика обаче претърпя исторически провал. Въпреки опитите си да дирижират прехода и да заместят естествения публичен асортимент със описи на кого „ ще разрешат “ да се развива в бизнеса, политиката или науката, надви логиката на историческото развиване. Посоката се дефинира от тези, които работят и знаят повече, а не от тези, които се стремят да заключат „ обществения асансьор “ за своите отрочета. Геополитическият им план рухна, а икономическият им неуспех занапред ще става все по-очевиден - посредствеността, култивирана и подтиквана от изкуствената селекция на комунистическия режим, неизбежно докара до това, че те консумираха и унищожаваха овладените запаси, без да са способни да ги надграждат стабилно. Перспективата е безусловна - естественият публичен асортимент и свободната конкуренция последователно ще образуват новите елити на България, в които тяхното наличие ще е пренебрежимо и дори незабележимо. Прочее, по този начин става постоянно в историята, когато обслужващият личен състав на един режим си повярва, че може да управлява съдбините на страната и нацията - неуспехът му е съдбоносен. Въвеждането на еврото в избран смисъл ще форсира тези процеси. Затова същите среди - наследници на същите импулси и насочвани от същото геополитическо ядро - през днешния ден истеризират под паника против него. Тонът им е същият, с който в миналото от пиедестала на узурпираната принудително държавна власт громяха „ капитализЪма “: апокалиптични прогнози, демагогски квалификации, внушения за злополука и „ национална загуба “, облечени в псевдопатриотична изразителност. Но, както и при започване на прехода, задачата им не е истината, а хаосът. Защото в хаоса - политически, стопански, институционален - постоянно процъфтява непознатото въздействие. Разбира се, има и други хора, които акцентират изцяло основателни опасности и провокации от прекосяването към еврото. Дебатите за инфлацията, ценовите несъответствия и устойчивостта на банковия бранш е не просто законен, а е нужен и виновен.
Но една е позицията на тези, които търсят решения, и напълно друга - на тези, които желаят бойкот. Първите мислят за националния интерес, вторите - за ползите на своите геополитически настойници. Първите задават въпроси, вторите създават нервности. А нервността в нашата история съвсем постоянно има ясно геополитическо авторство. Тъкмо тъй като България постоянно е била сцена на конфликт сред автокрациите на Изтока и Свободния свят, през 2005 година с народен и парламентарен консенсус приехме историческата конституционна наредба, която закрепи присъединяване на България в „ построяването и развиването на Европейския съюз “. Това не е инцидентна или куха дефиниция.
„ Развитието на Европейски Съюз “ има съответни стадии, нормирани в учредителните контракти на Съюза, а един от тях е точно въвеждането на единната европейска валута. С други думи, въвеждането на еврото не е политическа волност, а осъществяване на конституционно легитимирана геополитическа цел. Но еврото не е и просто парична единица. То е знак на политическа и цивилизационна принадлежност. На цивилизационен суверенитет, който укрепва суверенитета на страната. Означава, че България към този момент не е външна страна на Европа, не стои в чакалнята на европейската интеграция, а влиза в ядрото - там, където се вземат решенията. Лишава всяка властническа мощ - от Изток или другаде - от опцията да употребява валутни шокове, финансови операции или стопански напън против България.
Членството в еврозоната е икономическият еквивалент на участието в Европейски Съюз и НАТО: дефинитивно институционално закрепване на стратегическия избор, който България направи още през 90-те години, да бъде част от цивилизационното пространство на свободата и демокрацията, както са ни завещали нашите възрожденски дейци. С въвеждането на еврото България получава за своя национална валута една от трите най-могъщи парични единици на планетата - паралелно с американския $ и швейцарския франк. Това е действително измерима икономическа мощ, която застава зад всеки български жител. Където и да стъпи по света, българинът с евро в джоба към този момент не е човек от периферията, а притежател на престижа и доверието на най-силните стопански системи на Свободния свят - оня свят, към който милиони се стремят, бягайки от автокрациите и клоаките на Третия свят. Еврото е точката на геополитическа необратимост - последната граница, чието превъзмогване поставя завършек на едно дълго освобождение. И щемпел на нашето историческо завръщане в общността на мощните и свободните - като пълноправна част от Западната цивилизация, която повече от две хилядолетия оформя света, в който живеем с неговите институционални, политически и правни системи. Само от нашите национални старания, гений и отговорност отсега нататък ще зависи в каква степен ще оползотворяваме това историческо завръщане - най-голямото постижение на България след Съединението.
Но в случай че погледнем по-дълбоко, ще забележим, че под повърхността на това бурно време стоеше - и продължава да стои - една фундаментална геополитическа борба: дали България ще излезе дефинитивно от орбитата на руската имперска система или ще остане в плен на нейните посткомунистически разновидности.
Всички огромни разногласия при започване на 1990-те - за приватизацията, за икономическите промени, за военно-политическата ориентировка - бяха проявления на тази борба. Силите на остарелия режим отхвърляха „ шоковата терапия “ и заблуждаваха хората с лозунги като „ българска майко, потрес значи празна тенджера “, до момента в който самите те пълнеха частните си сметки с окрадени държавни запаси. За тях обществената болежка не беше мотив, а комфортен инструмент за поддържане на статуквото на следения преход. Никога не би трябвало да се не помни, че когато българите за пръв път от десетилетия изрекоха намерено устрема си към независимост, точно силите на остарелия режим направиха всичко допустимо, с цел да забавят откъсването на страната от руската орбита. Те гневно се противопоставяха на бързата либерализация, тъй като чудесно знаеха, че решителните промени ще лишат номенклатурата на Българска комунистическа партия и обслужващите я тоталитарни служби от опцията да трансфорат политическата си власт в икономическа доминация. Помним и тези, които лансираха така наречен „ китайски модел “ - идея, представяна като прагматичен баланс сред пазар и мощна страна, само че в действителност прикриваща желанието за предпазване на социалистическата властова матрица в нова, корпоративно-авторитарна форма.
Какво ли не опитваха! Но всичко това беше димната завеса, която трябваше да обезпечи тяхната огромна тактика - да моделират по собствен облик и сходство новата обществена конструкция, да конфигурират потомството си като „ хайлайф “ и да задържат България като „ сива зона “ - официално отворена към Запада, само че политически подвластна на Москва. Тази тактика обаче претърпя исторически провал. Въпреки опитите си да дирижират прехода и да заместят естествения публичен асортимент със описи на кого „ ще разрешат “ да се развива в бизнеса, политиката или науката, надви логиката на историческото развиване. Посоката се дефинира от тези, които работят и знаят повече, а не от тези, които се стремят да заключат „ обществения асансьор “ за своите отрочета. Геополитическият им план рухна, а икономическият им неуспех занапред ще става все по-очевиден - посредствеността, култивирана и подтиквана от изкуствената селекция на комунистическия режим, неизбежно докара до това, че те консумираха и унищожаваха овладените запаси, без да са способни да ги надграждат стабилно. Перспективата е безусловна - естественият публичен асортимент и свободната конкуренция последователно ще образуват новите елити на България, в които тяхното наличие ще е пренебрежимо и дори незабележимо. Прочее, по този начин става постоянно в историята, когато обслужващият личен състав на един режим си повярва, че може да управлява съдбините на страната и нацията - неуспехът му е съдбоносен. Въвеждането на еврото в избран смисъл ще форсира тези процеси. Затова същите среди - наследници на същите импулси и насочвани от същото геополитическо ядро - през днешния ден истеризират под паника против него. Тонът им е същият, с който в миналото от пиедестала на узурпираната принудително държавна власт громяха „ капитализЪма “: апокалиптични прогнози, демагогски квалификации, внушения за злополука и „ национална загуба “, облечени в псевдопатриотична изразителност. Но, както и при започване на прехода, задачата им не е истината, а хаосът. Защото в хаоса - политически, стопански, институционален - постоянно процъфтява непознатото въздействие. Разбира се, има и други хора, които акцентират изцяло основателни опасности и провокации от прекосяването към еврото. Дебатите за инфлацията, ценовите несъответствия и устойчивостта на банковия бранш е не просто законен, а е нужен и виновен.
Но една е позицията на тези, които търсят решения, и напълно друга - на тези, които желаят бойкот. Първите мислят за националния интерес, вторите - за ползите на своите геополитически настойници. Първите задават въпроси, вторите създават нервности. А нервността в нашата история съвсем постоянно има ясно геополитическо авторство. Тъкмо тъй като България постоянно е била сцена на конфликт сред автокрациите на Изтока и Свободния свят, през 2005 година с народен и парламентарен консенсус приехме историческата конституционна наредба, която закрепи присъединяване на България в „ построяването и развиването на Европейския съюз “. Това не е инцидентна или куха дефиниция.
„ Развитието на Европейски Съюз “ има съответни стадии, нормирани в учредителните контракти на Съюза, а един от тях е точно въвеждането на единната европейска валута. С други думи, въвеждането на еврото не е политическа волност, а осъществяване на конституционно легитимирана геополитическа цел. Но еврото не е и просто парична единица. То е знак на политическа и цивилизационна принадлежност. На цивилизационен суверенитет, който укрепва суверенитета на страната. Означава, че България към този момент не е външна страна на Европа, не стои в чакалнята на европейската интеграция, а влиза в ядрото - там, където се вземат решенията. Лишава всяка властническа мощ - от Изток или другаде - от опцията да употребява валутни шокове, финансови операции или стопански напън против България.
Членството в еврозоната е икономическият еквивалент на участието в Европейски Съюз и НАТО: дефинитивно институционално закрепване на стратегическия избор, който България направи още през 90-те години, да бъде част от цивилизационното пространство на свободата и демокрацията, както са ни завещали нашите възрожденски дейци. С въвеждането на еврото България получава за своя национална валута една от трите най-могъщи парични единици на планетата - паралелно с американския $ и швейцарския франк. Това е действително измерима икономическа мощ, която застава зад всеки български жител. Където и да стъпи по света, българинът с евро в джоба към този момент не е човек от периферията, а притежател на престижа и доверието на най-силните стопански системи на Свободния свят - оня свят, към който милиони се стремят, бягайки от автокрациите и клоаките на Третия свят. Еврото е точката на геополитическа необратимост - последната граница, чието превъзмогване поставя завършек на едно дълго освобождение. И щемпел на нашето историческо завръщане в общността на мощните и свободните - като пълноправна част от Западната цивилизация, която повече от две хилядолетия оформя света, в който живеем с неговите институционални, политически и правни системи. Само от нашите национални старания, гений и отговорност отсега нататък ще зависи в каква степен ще оползотворяваме това историческо завръщане - най-голямото постижение на България след Съединението.
Източник: skandal.bg
КОМЕНТАРИ