Днес доайенът на българската журналистика Тошо Тошев навършва 80 години!Създал

Днес доайенът на българската публицистика Тошо Тошев навършва 80 години!

Създал цяло потомство публицисти, бил основен редактор на най-влиятелния, влиятелен и тиражен вестик " Труд ", Тошо Тошев се трансформира в жива легенда на вестникарския поминък.

 

Във времето, в което той бе отпред на " Труд " - 10 години като зам.-главен редактор и 20 - като основен редактор, българската публицистика бе същинска Четвъртата власт, с която политиците се съобрязавяха.

 

В първите години на прехода вестниците се оказаха плодородното поле на свободното слово - те бяха мостовете, по които демокрацията в България минаваше.

 

Тошев учеше репортерите си да търсят постоянно двете страни на истината, да знаят повече от политиците и когато застанат пред тях, да не се опасяват да им задават неуместните въпроси.

 

" Труд " под управлението на Тошо Тошев беше институция, с която политиците се съобразяваха. Нямаше министър председател или министър, който да не е минал през кабинета на Тошев, с цел да засвидетелства респекта си към вестника. Нямаше президент, който да не е търсил огледалото н " Труд ".

 

И все пак " Труд " беше съпротива на всяка власт.

 

" Труд " влезе в спор с Виденов, когато той завличаше страната към дъното на разрухата - " аленият предводител с топиран перчем, след който българските земи замязяха на зарязан от варвари лагер "

 

" Труд " не елементарни на Филип Димитров, " когато народът бе неугледен в две жалки гета на омразата ".

 

" Труд " влезе във война с Костов, когато той трансформира ръководството си в властнически режим, а държавното управление му стана знак на корупцията.

 

" Труд " извади на показ имотните щения на Сакскобургготски  и кражбите на държавното управление му - едно величество " заложило спомен за бъдното с едно държавно управление на глухонемите ".

 

" Труд " подлагаше на критика и Станишев, и Борисов.

 

" Труд " беше бодил в очите на политиците. Ядосваше всички, само че всички изпитваха почит към основния му редактор и към публицистите на вестника.

 

" Труд " не елементарни залитанията нито на сините, нито на алените, беше праволинеен към републиканци и монархисти.

 

" Труд " на Тошев беше школа - за геройство в специалността и за независимост на словото. 

 

Тошев беше председател на Съюза на издателите в България от основаването му през 2000 до 2011 година - интервал, в който медиите имаха своя мощен глас, съблюдаваха Етичен кодекс, а публицистиката беше на фундамент. 

През 2002 Ташев получи от президента Първанов и най-високия български медал „ Стара планина “, I степен.

 

Малко след продажбата на " Труд " през декември 2010 година Тошев бе заменен брутално от поста си на основен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския ръб на Медийна група „ България “ холдинг, само че напусна през август 2011 година поради противоречие с наложения жанр на ръководство от новите притежатели.

По-късно стартира да издава вестик - „ Преса “, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 година и стопира на 31 юли 2015 година по финансови аргументи.

 

Освен от публицистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „ Истина за персонално прилагане “ (1984), „ Времето за умиране стига “ (1988), „ Китай в годината на Дракона “ (1989) – пътепис, „ Страх “ (2001),

 

Най-известата му книга е трилогията „ Лъжата “ (2001-2004), в която от пръво лице е разкан българския преход и държанието на българските политици в този интервал. 

 

В последните години Тошев издаде и няколко политически романи: „ Политическа орда “ (2017), „ Власт “ (2018) и „ Сенки измежду виелицата " (2021).

 

Бъди жив и здрав, Шефе!

Бъди нашият познавач и критик!

 

В няколко следващи дни ще публикуваме фрагменти от политическата трилогия на Тошев - едно четиво, прелюбопитно и в днешни дни. 

 

Днес ви предлагаме фрагмент от втора книга на " Лъжата " - " Жан, Иван и Величеството "

 

ГЛЕДАЙТЕ ПОЗИТИВНО, БОРИСОВ!

По април 2001 год. и аз бях един от немногото хора, с които Симеон беседва за политика и избори. След негова покана, несъмнено. Вече съм разказвал за късите ни срещи след 1996-та год., от които, уповавам се да е ясно, не бе произлязла особена непосредственост. Така че откакто към този момент някогашният монарх се бе върнал в България и подхващаше взлом към властта, нямах никакво съображение самичък да съм дейна страна за някаква среща. Разбира се, не става дума за работата на вестника, за изявленията и публикации.

От друга страна си бе азбучно ясно, че каманията на цар Симеон към републиканския престол не можеше да мине без “Труд ”, а това ще рече – и без основния му редактор. Едва ли е нужно в този момент да напомням в детайли за въздействието на мощния вестник и следствията за всякоя власт, която е попаднала под обстрела на истината за себе си. Особено, когато идеха избори.

И на Жан Виденов, а от година време и на Иван Костов към този момент бе ясно, че не съществуват такива земетръсни колони, които да запазят постройката на властта им от медиен трус. Този факт бе очевидно прочут и на Симеон – такова е съгласно мен обяснението за неговата вежливост тогава. В “Труд ” той съзираше опция за мощна поддръжка, която в действителност си беше и факт посредством сериозното ни отношение към синьото ръководство в този му финален стадий.

Александър Томов, да вземем за пример, не един път ми е казвал, че аз, “да тъкмо Ти, приятелю Тошев ”, съм докарал царя на власт. “И дружно с вестника си разруши дребните партии, изхвърли ги от Народното събрание ”.
Томов, естестевно, трансформира скромният ни вестник във слон, въпреки за дребните партии /Евролевицата му например/ и да е прав – царското придвижване обра доста от гласовете, които без него евентуално щяха да капнат по малко и в тяхната урна, и в урната на Гергьовден...
- Вашият вестник, обаче, в действителност доста оказа помощ на царя тогава – ми сподели през 2003 год. Цветанка Ризова, която ме беше поканила в политическото си предаване “На четири очи ” по Нова телевизия. – Освен това, не споделям, че е било несправедливо, само че бяхте и доста сериозни към Костов. Как бихте постъпили в този момент, запитвам ви, като виждам какъв брой е сериозен вестникът и към господин Сакскобурготски.

Не, не желая да изяснявам, че вестникът не е телохранител на властта, че сходна работа имат единствено партийни издания, в случай че партията им ръководи. Че силата на една народна власт изисква надзор над властта, което е гаранцията освен за тъждество пред закона, само че и за оцеляването на самата демократична система.

Да, правилно е, че Трудовата формация от няколко вестника, е измежду най-мощните климатици, гарантиращи непорочност на въздуха над България, че ветровете на нашето слово са издухвали не един политически мутант от властта. Но постоянно съм се надявал, че хората, милионите, които четат, или най-малко главната, решаващата за оцеляването на расата част от тях, могат и тъкмо отделят истината от клеветата. Аргумента от голословието. Мъжеството и смелостта от мекотелето подмазвачесто.

В сериозния вестник могат да се срещат разнообразни, взаимно-изключващи се, позиции по обстоятелствата и явленията в едно общество. Просто, тъй като тези позиции ги има в живота.
Тези дни чух / началото на април 2004 год./, че в някакъв град, огромен български град, по самодейност на една депутатка се почнала подписка против “Всяка неделя ”, тъй като била доста сериозна към Костов. Това е толкоз потресаващо, че било трябвало и на сън да втресе всеки обикновено мислещ човек. И Костов, несъмнено!
Не тъй като звучи като опит за удар по словото, не поради привкуса на сиамско блиначество посредством главите сред тези, които желаят да издухат Кеворкян през днешния ден и ония, които му посягаха преди 15 години. Не, не поради тези азбучни политически истини, толкоз азбучни че те втриса от простащина и яд.

Заради нещо по-простичко, нещо толкоз простичко, по този начин тънко човешко, че единствено душата, изсушена до гьон не може да го усети и разбере. Представете си, един естествен човек, който обича различен естествен човек. Обича го и това е! Иска да милва главата му, да го чипка и близва, да го схруска от време на време желае. От любов и пристрастеност. Готов е да живее с него в барака, само че и в замък е подготвен, на Северния или Южния полюс, само че и във Врана и в Драгалевци отново е подготвен.
Има ли право обаче този човек да намрази останалите? Да ги анатемоса и отхвърли, единствено тъй като не обичат със същата пристрастеност о б е к т а на влажните му съновидения?
А в случай че някой от тия, останалите, съзре, представете си единствено, една не чак до там чаровна линия у о б е к т а? Ако не тъкмо линия, най-малко тънка чертичка?

Ако да вземем за пример, само че единствено като някакъв образец, тъй като за обичания ни човек това е напълно невероятно, като примерче единствено, внезапно някой съзре, че от пазвата на неговия о б е к т, от свещената, дъхава пазва се подава пощенски плик?
Даже не плик, а пощенско пликче? И вътре, о, висини!, са набутани 200 000 хиляди $.
Двеста хиляди $! От чужд, видите ли познавач!
Или пък – не дай си, Боже, от малко прочут, чорни познавач на политически пазви?
Анатема, анатема значи! Кой му разрешава да ги съзре. Да си смени, в случай че би трябвало, очите.
А в случай че не желае да ги смени, да ги затвори най-малко. Иначе влюбените телохранители на о б е к т а могат да ги извадят!

На Цветанка Ризова давам отговор единствено по този начин:
- Вероятно отношението ни към царя щеше да е по-сдържано...
Чувствам, че съм си поставил някакъв грях, че има право до някъде Томов.

Във Врана влизах за първи път.
Охраната извън бе осведомена, край нея щъкаха кореспонденти, аз изчаквам две-три минути, тъй като държа да съм прецизен на секундата дори и в камбания момент зървам, че и царят е тъкмо по този начин – стискаме си ръцете.
Масичка, остарели кресла, минерална вода, пепелник:
- Знам, че пушите, Тошев.
Запалвам огромна “Коиба ”, събеседникът ми вади пурета, зад мен на стената, незабавно съм я видял, стои репродукция на остаряла, царска картина, в центъра на която е последният действителен монарх Борис III.
- Оригинала на тази картина – споделям аз, - е у Васил Божков... Той е сериозен колекционер.

Очаквам някакъв интерес, даже разяснявам, че сме другари с него и мога да съм медиатор да я види най-малко, а съм сигурен, че Васко, единствено при някакъв знак, евентуално ще му я подари... Макар и без наслаждение.
- О, по този начин ли? – е дълбоко-съдържателният му отговор. – Исках да Ви попитам по какъв начин преценявате ситуацията в страната?
И стартирам аз да приказвам. Не, първо стартирам да изяснявам – аз, видите ли, по този начин съм учтив, че няма да ви назовавам като останалите “Ваше Величество ”. Не ми идва някак си на езика.
- Както Ви идва – помирява се Симеон.
Това са едни от дребното думи, които ми споделя.
Говоря, приказвам, пия вода, пурата ми угасва няколко пъти, разгарям я, изяснявам. За корупцията приказвам, за похищения против словото, за приватизацията посредством измислените за улеснение и за интереса на някого РМД-та, за външната политика, която е вярна, само че не чак толкова сполучлива, откакто не води до вложения и напредък в стопанската система. За хора, за партии и за водачите приказвам...

Не споделям нищо допълнително от това, което е писано в “Труд ”, по тази причина и се усещам комфортно. Готов съм пред себе си, в случай че има някакъв запис на нашия диалог, да го обявявам буквално.
Царят от самото начало мълчи. Видът му е на буен слушател. Но мълчи.
Поглеждам часовника си, минал е час, час и 10 минути. За толкоз беше планувана срещата, дори съм я пресрочил.
- Благодаря Ви, Тошев – ще каже най-после Симеон Сакскобурготски. – Беше потребно за мен. Пак ще Ви се обадя...

Когато сме говорили за Симеон Сакскобурготски в този момент, през третата година на ръководството му, съвсем няма човек от тия, които бяха измежду щурмоваците му през 2001 год., да не споделя почти по този начин:
- Знаеш ли къде се подведохме ние? Знаеш ли, че аз като се връщам обратно виждам, че този човек единствено ни слушаше и ние нямахме опция да го преценим. Той единствено ни слушаше.

Тези думи малко ме стряскат, тъй като внезапно стигам до същия извод и аз - колкото пъти съм разговарял с него – той, в действителност, не е приказвал нито един път. Да изкаже позиция, да изясни...
- Отивахме при него, той ни предразполагаше, ние говорехме и говорехме, а за него съдехме единствено по изражението му. По погледа и по рутинираните маниери.

А да го е чул някой в този момент, когато от дълго време е министър председател да изкаже на обществено място позицията си? Независимо дали за АЕЦ или Кербала, за Велико Народно заседание или по проблемите на правосъдната власт. Няма такова нещо, няма позиция, няма разбор.
Вместо тях – осукване, мънкане, броеница от междуметия и безсмислени заклинания... Гледайте положително!

Разказваха ми неотдавна една любопитна история, обвързвана с Николай Василев.
Царят и Николай, като вицепремиер и министър на превоза, са на публично посещаване в Будапеща. През целия ден министърът водил някакви договаряния и опрели с сътрудника си до таксите – какви пари би трябвало да се заплащат за нещо си. Борил се нашият смел министър и аха, чувствал се пред триумф, само че му трябвало единствено рамото на господин премиера.

А вечерта на този същия гневен ден си имало публична вечеря, където ще бъде цялата делегация, ще си приказват приятелски двамата министър председатели.
Василев обяснил всичко на Симеон и очаквал царят да му помогне - нали въпреки всичко са отишли в Унгария за това.
Вечерта си протекла по протокол, ослепително и прочие. И диалогът си вървял – радушно другарски сред двамата първи. За историята си бъбрели, за Рибентроп... И предходна вечерта без нито дума за таксите, само че Рибентроп бил разнищен...

Пълна х у д о ж е с т в е н а с а м о д е й н о с т.

Би могло да се каже, че хората, които се срещат със Симеон – без значение дали той отива при тях или пък те са прескочили до България, в действителност демонстрират почит към монарсите, към Ц а р я у него. Оказва се обаче, че този почит е като респекта от Айфеловата кула или от Лувъра. Хубаво е да отидеш да ги видиш, само че знаеш, че от тях нищо не зависи.

Срещата им със Сакскобурготски може би е като посещаване при един изложен за показ живот – хубав като поза и картинно маркиран, проява на великолепие, което единствено безспорният европейски благородник може да си разреши измежду руините на татьовото си царство.
Идват хората и си отиват, все едно са били на визита при цар. И какво от това? Нищо всъщност. Защото самочувствието на ц а р е една от аргументите, с цел да не може изобщо да се включи на режим за полза и работа мощният симеонов потенциал на известността.
Защото Симеон несъмнено е известен освен в Европа. Той несъмнено е имал и има доста контакти. Но той не може да ги осъществя заради тази причина.

Как да каже на някакъв принц от арабските страни примерно да влага 100 милиона! Та това е под достолепието му. Нали той е цар!
Това е ситуацията. Най-големият проблем на аристократите е, че ние сме по-нисша класа. Не ги третираме равностойно.

Ясно е към този момент, уповавам се, че когато министър председателят ни се обръща към някого без думата “господин ” това не е от неведение. Не е от слаб триумф като възпитаник, нито от пропуски във възпитанието. Той просто ни вижда по този начин, по този начин гледа на нас.

Ако имах опция да го виждам по-често и аз, бих му дал по човешки благоприятни условия да се чувствува еднакъв, само че тъй като това не е тъкмо по този начин, желая да го напиша:
- Добър ден, Сакскобурготски, горе главата, Борисов! Гледайте положително към бъдещето.
Всичко е в историята. Някой ще я напише, а който може ще я чете.
- Ще й пристигна време на тематиката, Борисов. Всички да гледаме положително...

 

Утре очаквайте - ЧЕТИРИ КЪМ ЕДНО