Днес Димитър Воев щеше да навърши 60. Но това не

Славеят на Славейков паниран е по-сладък

Днес Димитър Воев щеше да навърши 60. Но това не е „ подобен “ празник. Няма потребност да подвигаме чаши, няма потребност да ни се разтваря сърцето в паница.

Вместо да вдигнем чаша за празник, ще се хванем още веднъж за думите му – тези същите, дето ръсят сол в раните. Добре пристигнали в света на Воев, където истината се вади с клещи, усмивката е грим върху отчаянието, а патриотизмът е менте и е на ниска цена кич, сервиран с гарнитура от неистина.

Много модерно, нали? Воев умря през 1992 година, а тестванията му… все едно през днешния ден ги е писал.

Тъжно е, когато едни протестни текстове или текстове, които са тежка обществена ирония, са настоящи 30+ години по-късно, тъй като това значи, че толкоз десетилетия нищо не се е трансформирало. Или… откакто се е трансформирало един път, се е трансформирало и още един път и… се е върнало в начална позиция.

Тъжно.

Пак сме там.

„ Патриотичната ария “ е в края на този текст. Ще разберете какво има предвид…

…

Воев не просто пя; той прогаряше. Гласът му не беше най-съвършеният, нито музиката най-комерсиалната. Но пък беше вярна на времето – а времето, както знаем, беше измамник. „ Нова генерация “ не търсеше утвърждение, а огледало. Те не ви желаеха лайковете, желаеха ви срама. И ви го връщаха. С рента.

И не както The Rolling Stones са настоящи, тъй като музиката им е безконечна, а тъй като текстовете на Воев (за наше огромно страдание и още по-голям срам) са правилни за „ времето “. Днешното, за наш смут.

Ако Воев беше жив през днешния ден, щеше ли да навърши 60? Или щеше да почине наново, удавен от пошлостта, която по този начин гневно мразеше? По всичко проличава, че пейзажът, който описваше, не се е трансформирал изключително. Само е станал още по-фотогеничен – комфортен за Instagram story-та, с филтри на давност.

Да, преди време се смяташе за вманиачен. Или за комплициран. Или просто за глас от подземието. Ала това подземие се оказа по-светло от Народното събрание, по-чисто от министерски мерцедес, по-човешко от политическа декларация.

Днес, когато всички имат естрада, никой няма какво да каже. Огледайте се – всеки е „ публицист “ във Фейса, демагог и мъдрец, производител на „ истини “ и различни „ истини “.

И отново никой няма какво да каже… единствено бял звук.

А Воев споделяше. Не се оплакваше. Не мрънкаше. Държеше острието на думите – нож, дълбаещ гърлото на времето.

Можеше да бъде пропуснат. Но не стана. Не и изцяло. Времето го връщаше отново и отново. И отново. Упорито оцеля в плейлистите на едно потомство, което не го познаваше, само че го усещаше. Всяка дума, всяка рима, всяка шепа болежка, хвърлена като камък в езерото на тъпотията.

И за какво оцеляват такива като него? Защо не потъват като останалите в архива на българския културен преход? Защото Воев не се продаваше. И когато не се продаваш, не те връщат на касата. Няма касова записка. Има единствено истина.

Понякога си мисля, че даже да беше жив, отново щеше да остане самичък. Сам измежду пълчища от измити биографии, самичък измежду медийните спонсорирани патриоти, самичък измежду момчетата с спортни екипи, сочещи с пълен пръст по какъв начин се живее „ по български “.

Нужен е.

За да ни напомня, че през днешния ден зад всяко „ обективно “ решение на съд или институция, може да стои чиста проба незнание, съчетано с безволие и правене на „ услуги “ на мощните на деня. И че страхът е неприятен консултант и още по-лош стихотворец.

Днес Воев щеше да вижда по какъв начин „ патриотизмът “ още веднъж изскача от буркана с туршия и се разлива по екрана като прокиснало кисело мляко. Щеше да вижда по какъв начин славеят на Славейков към този момент не пее, а се продава – паниран, в менюто на следващия чалга-национализъм. И щеше да се смее. Глухо. През зъби. Както единствено той можеше.

Ето я и „ Патриотичната ария “. Нищо „ изключително “, единствено огледало. Погледнете се в него, в случай че ви стиска:

Плътно до своето рамо си ти,

златни нашивки и голи гърди.

С бич дирижираш грозни деца,

със стиснати зъби те пеят в този момент:

" Ние сме болен артикул

на своето време и вашия труд.

Градски устроени празни ориси,

със смъкнати гащи, навели глави.

От позор. "

Човек със спортен екип грухти през града,

с пълен пръст ме сочи на свойта свиня.