Българската мечта: Завръщане към смисъла
Днес България стои на границата сред две столетия – остарялата, в която живяхме по инерция, и новата, която към момента не сме почнали да градим.
Тридесет и шест години преход ни приучиха да оцеляваме – и ни отучиха да мечтаем.
Вместо визия и напредък – имаме реплика на развиване.
Вместо блян – заемни полезности.
Българинът, който в миналото носеше вярата на възрожденците, през днешния ден се лута сред оскърбление, безразличие и послушание. Свободата е в най-хубавия случай разбиране, а постоянно – оправдание за корист от висшестоящи либерали.
Обществото се разпадна на фрагменти – политически, обществени и морални.
Държавата, която би трябвало да бъде дом, бе сведена до административна статистика.
И въпреки всичко под този пълен пласт обезсърчение, надълбоко в българската психика, тлее нещо мощно — жаждата за нова национална фантазия.
Не за благосъстояние или власт, а за възобновяване на смисъла, който прави нацията цялостна, единна и мощна.
Това е Българската фантазия – не девиз, а тактика за духовно оцеляване в разпадащ се свят.
I. Новият български консерватизъм – грижа, а не реституция
Думата „ консерватизъм “ у нас постоянно се бърка с назадничавост.
Но същинският консерватизъм не е носталгия, а морална хигиена против омърсената действителност.
Той е запазване на смисъла, до момента в който светът се разпада в тътнеж и ускоряване.
Българският консерватизъм би трябвало да възроди това, което ни е съхранило през вековете – вярата, фамилията, знанието, труда и паметта.
Да ни върне към чувството, че напредъкът без корени е просто безпорядък в придвижване.
Това не е връщане обратно, а избавяне на центъра, към който може да се гради страна.
България може да бъде съвременна и прогресираща, само че без да изтръгва и захвърля корените си.
II. Образованието – националният суверенитет на духа
Както в миналото Възраждането стартира от школото, по този начин и днешното въздигане би трябвало да стартира оттова.
Без високо просветен и нравствен хайлайф няма национална страна, а без грамотен и почитан преподавател – няма бъдеще.
Българското обучение бе превърнато в бюрократичен механизъм, който следва пътя на парите и създава дипломи, само че не и персони.
Истинската промяна би трябвало да върне престижа на учителя и достолепието на знанието.
Да изведе учебното заведение от задушаващия прагматизъм и да го върне към духовността.
Да скъса оковите на сляпо следване само на материализма. Този способ оформя децата като маргинали – с притъпено възприятие за положително и зло, заличено от спорни правила и полезности.
Културата и историята не са „ непотребни дисциплини “, а имунитет против обезличаването.
Образованието е висшата форма на национална сигурност – по-важна от оръжията и армията.
Народ, който знае, мъчно бива колонизиран.
Ние би трябвало още веднъж да създадем и възпитаме националноотговорна интелигенция.
„ Най-големият зложелател на народа е интелигенцията, отгледана от колонизаторите “ – споделя Джавахарлал Неру.
Днес България страда точно от такава интелигенция – подвеждаща, подвластна и послушна.
Тя е сериозна към властта единствено когато не е на нейната софра.
Затова би трябвало още веднъж да създадем интелигенция с принадлежност и задача към нацията.
III. Държавата – организъм, не механизъм
Една от най-големите загуби на модерна България е възприятието за държавност.
Държавата бе превърната не в общо наше дело, а в бюрократичен тормоз.
Но същинската страна е организъм, претрупан с доверие и отговорност.
Тя се крепи върху три елементарни неща: правдивост, памет и грижа.
Когато едно от тях липсва, обществото стартира да се разпада.
Днес няма обществена правдивост,
паметта се изличава под непозната диктовка,
а грижата за индивида е на последно място.
Присъдата е издадена.
Българската фантазия не може да се осъществя без нова обществена философия, в която страната е поръчител на личността и достолепието ѝ, а не техен рушител.
Първо обаче би трябвало да я спасим от властта, трансформирала се в ликвидационна комисия на обществото.
Възстановяването на държавността значи и възобновление на националната взаимност — от индивида към индивида, от жителя към обществото.
IV. Сплотеността като стратегическа мощ
България е на прага на най-опасната рецесия – не икономическа, а екзистенциална.
Постепенно се трансформираме в общество без център, без общо възприятие за задача.
Партиите към този момент не сплотяват, а разделят.
Институциите не служат на обществото, а поддържат статуквото.
Елитите не водят, а се крият зад обещания, в които самите те не имат вяра.
Затова новата фантазия би трябвало да бъде фантазия за смисъл, oбщностност и единение.
Не за подправено единодушие, а за обща цел, вкоренена в идентичността.
Да преодолеем синдрома на вътрешния разкол, който близо четиридесет години е нашата национална уязвимост.
Да върнем чувството, че сме един народ, а не население на една територия.
V. България и светът – дипломатическа еднаквост на разсъдъка
В новия многополюсен свят мястото на България не е в периферията на непознати тактики.
Нашата мощ е в дипломацията на разсъдъка – не на страха.
България би трябвало да бъде мост, а не ехтене.
Да пази мира не посредством опасност от мощ, а посредством мъдрост, просвета и разговор.
Всяка дипломация е мощна единствено когато служи на личния народен интерес.
VI. Идеалът като дълг
Мечтата не е бягство — тя е дълг.
Народ, който не мечтае, се разпада.
А народ, който се осмели да продължи да мечтае, се възражда.
Народите не умират от войни.
Умират, когато престанат да се помнят.
България има потребност не просто от нови политици, а от нова визия за бъдещето — фантазия и концепция, които да събират, а не да разделят.
Идеал, който не се мери в проценти и статистика, а в строеж през днешния ден и за поколенията.
Ако има нещо, което може да ни избави в този момент, това е способността още веднъж да имаме вяра, че нашето място под слънцето не е даденост, а задача.
създател: Валентин Кардамски
Още вести четете в: Коментари За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News