Съкровището на Диво поле
„ Диво поле “ в интервала ХV-ХVІІІ в. наричали обширна територия, обхващаща елементи от днешните Източна Украйна, Югозападна Русия и Североизточна Румъния.
В бекрайните степи на Диво поле, които в никакъв случай не се знаело, кому тъкмо принадлежат, постоянно се водели войни сред казаци, поляци, турци и руснаци. Ако пък нямало война, което се случвало рядко, непрекъснато избухвали погранични битки сред разнообразни бойни дружини, излезли да пробват силите си и да се разсеят от скуката на непривичния краткотраен мир. Така историята отредила това да бъде регион на непрестанен мерене на силите сред прилежащи страни, чиито неразбираемо обрисувани граници се събирали на неговата територия.
Карта на Диво поле XV век — XVIII век. Уикипедия.
Великият съветски публицист Иван Бунин написа: „ Този край пръв вдишваше бурята, праха и студа от страшните азиатски облаци, които идваха в Русия, пръв виждаше блясъка на ужасните нощни и дневни пожарища, запалени от тях, пръв съобщаваше на Москва за наближаващата неволя и пръв загиваше за нея “.
В поречието на Дон бягали крепостни селяни и ставали казаци. Те основавали „ засечни градове “, които служели като предна отбранителна линия. Казаците се прехранвали със селско стопанство. Разбира се, то не можело да даде такива благосъстояния, които да си заслужават да бъдат закопавани в земята. Освен това, ордите на кримските татари непрекъснато нападали и изгаряли доста градове и селища, а жителите им откарвали в иго. Търговците в никакъв случай не прекосявали Диво поле поотделно, а постоянно се организирали в дълги кервани със мощна въоръжена защита.
И тук се появява една от загадките на този раздорен край: от кое място тук толкоз митове за заровени съкровища? Историците считат, че повода е в това, че казаците постоянно нападали турските селища по брега на Азовско море. Това не се считало за злодейство, а за обикновено деяние по време на война, без значение публична или необявена. Разбира се, от време на време се изкушавали да ограбят и търговски кортеж. След завръщането си от поход казашките дружини пристъпвали към разделяне на плячката. Меките „ отпадъци “ – коприна, кадифе, скъпи облекла, продавали на минаващи търговци. Но златото и скъпоценностите скривали за времената, когато идвала старостта и към този момент не можели да вземат участие в рискови походи.
Въпреки, че казакът нормално доверявал на един или двама от най-близките си другари къде е заровил „ багажа “, доста от съкровищата оставали непотърсени – по този начин или другояче, в борбите против поляци, турци и татари мнозина казаци загивали и до „ пенсионна възраст “ доживявали малко на брой.
Според легендата един от най- “успешните “ предводители, казано с днешна терминология, бил атаманът Кунам. На високия десен бряг на Дон той основал „ засечен град “, ограден със земен вал. Оттам Кунам, дружно със синовете си Тяпка и Руса, постоянно излизал за набези против „ поганците “ и постоянно се завръщал с богата плячка, която криел в загадка пещера.
На остарели години обаче Кунам умрял в борба с татарите. Начело на дружината обезверени храбреци застанал Тяпка. Този прякор, който му дали още в младостта, значи нещо като „ секач със сабя “. Така тайната пещера непрекъснато се попълвала с богата плячка. Но един ден, както твърди легендата, Тяпка получил предсказание, което трансформирало целия му живот.
Недалеч живеел отшелникът Пьотр, прочут със своя аскетизъм. Братята Тяпка и Руса отишли при него, станали монаси и употребявали част от награбената плячка за строителството на манастир през 1353 година
В това бурно време манастирите изпълнявали функционалността и на стражеви укрепления. Тяпка и монасите доста пъти отбивали набези на кримските татари. И въпреки всичко през 1380 година, преди борбата на Куликово поле, манастирът бил високомерен и опустошен от ордата на Мамай. Тяпка, към този момент беловлас дъртак, бил подложен на ужасни мъчения, само че не издал къде е прикрито благосъстоянието му.
В интерес на истината, за неговото богатство има и друга версия. Според нея при започване на XIV век московският княз Иван Калита изпратил в Златната орда болярин на име Тяпка с дарове за хан Узбек. Но посланикът присвоил подаръците за хана и избягал с тях. После събрал отряд казаци, основал „ засечен град “ на брега на Дон и се трансформирал в чудовище за татарите, като ги нападал и освобождавал съветските пленници.
По-късно Тяпка и неговите хора приели монашество и основали дребен манастир. През 1380 година той бил разграбен от татарите, които бягали след провалянето си на Куликово поле. Малко по-късно в манастира заживял отшелникът Пьотр. Богомолците носели богати дарове, които монасите криели на потайно място. През 1542 година манастирът бил още веднъж атакуван от татари, само че те не намерили съкровището.
Днес се споделя, че в една пещера до близката река Тяпка, без значение кой от двамата – монахът или посланикът, е скрил бъчви със злато.
Търсачите на съкровището разкрили пещерата и нееднократно влизали безуспешно в нея. Но по едно време дъждовете почнали да нанасят пясък, дъното й се издигало нагоре, до момента в който останат единствено стеснен процеп. Ако в този момент някой прекомерно самоуверен иманяр влезе вътре, го обгръща неизпълним смут. Струва му се, че е жив заровен, а каменните блокове ще го смажат – и в суматохата си мисли единствено по какъв начин да избяга от омагьосаната пещера.
Така казашкото богатство към момента чака своя час.
