Митрополит Йоан говори още за надеждата, която си пожела за

Митрополит Йоан приказва още за вярата, която си пожела за рождения ден, за превръщането на човешкото тяло в един от най-големите идоли на днешното време, за обособяването на егоизма като просвета, за лишенията, за религиозния фанатизъм и за това по какъв начин желае да бъде запомнен.

- Ваше Високо Преосвещенство, пожелахте си вяра за 50-годишнината. В персонален проект каква е тя за Вас, с изключение на Господ да дава здраве?

- Не може човек да живее без вяра. 50 години не са доста, само че не са и малко. Това е време, в което човек схваща, че множеството му живот е минал, тъй като има дребна възможност да са още 50. Нашият живот е обвързван с църквата и здравето е значимо, с цел да правим това, което сме планували като близки цели – да приключим храма " Св. Прокопий Варненски ", да създадем ремонта на Катедралата, да приключим храма " Св. Пантелеймон " в Каспичан, да ремонтираме някои от храмовете във Велики Преслав, манастирите в Патлейна и в село Златар. Едната страна е чисто строително-възстановителна, която е наше обвързване съгласно устава. От друга страна – работата с хората, възпитанието и образованието на младите. Сегашното младо потомство е извънредно осведомено във всяка една област, употребява интернет, електронните медии, " Facebook ", " Туитър ". Но това е една отговорност, тъй като човек не би трябвало да губи връзката с книгата и написаното слово, би трябвало да познава своята религия. Ако се е определил като православен християнин, би трябвало да знае какво значи това и какво изисква тази религия. Ако човек не е набожен, той ще се среща с доста провокации и няма да откри правилния път за тяхното разрешаване. Ако пък откри някакъв път, той ще е обвързван с егоизма и незачитането на всички хора към него. Имаме предостатъчно доста такива образци.   

- Да разтеглим кръга на вярата. Вашата вяра за България?

- Трябва да бъде обвързвана с възвръщането към веровите полезности, към православието, което неизбежно съпътства духовната история на България. От IX в. насетне сме страна, пропита от християнската просвета. Държава и черква би трябвало да вървят ръка за ръка, както са вървели. Например Златният век – в него изиграха роля както държавническата, по този начин и духовната концепция.

- Като гледаме демографските данни и по какъв начин българският народ понижава и се разпръсква, от Божие знамение ли имаме потребност, с цел да се измъкнем от това състояние, или най-малко да променим наклонността?

- Тя е обвързвана с неналичието на човешки капацитет. Хората напуснаха страната, селата се обезлюдиха. Процесът по съживяването им ще е доста комплициран и с годините ще се случва постепенно. Младите хора не желаят да бъдат в селото. Ние се отучихме от земеделския труд, той е неприветлив, във времето на комунизма не беше оценен задоволително добре. Хайде, един път да се основат ТКЗС-тата и да се разсипят стопанствата на частните земевладелци. Хайде, повторно да разсипят това, което е вървяло 40-50 години. И какво стана в последна сметка – народа го няма, възрастните хора си отиват от този свят, младите изобщо не желаят да си спомнят за селото, тъй като не виждат вероятност. Когато я няма вярата, няма го и морала, няма я нравствеността, няма я вярната полезността система.  

- Живеем може би в най-славните консуматорски времена. Обречено ли е в такива времена да се проповядва християнският аскетизъм – дали в по-голяма, дали в по-малка степен?

- Християнството като обучение, като възвестяване на гласа на Богочовека Христос, постоянно е имало своето място и дело на Земята. Друг е въпросът, че в едни епохи е било мощно развито, а в други е било с утихващ глас. Мен в случай че питате, гласът на Христос постоянно е бил еднообразно мощен, само че чуваемостта на индивидите е била друга в особеното време.

- Каква е чуваемостта сега?

- Слаба. В момента човек желае да бъде мощен, самоуверен, богат, да разчита на личните си благоприятни условия и средства. В подобен проект човек слага личния си " аз " на огромен фундамент. В момента един от най-големите идоли в битието ни е човешкото тяло. Правят се големи жертви в старанието за него - човек да  наподобява извънредно добре, да бъде извънредно хубав, да бъде извънредно мощен. От друга страна, материалното е средство човек да живее добре. Когато средството стане цел, става ужасно. Егоизмът се обособява в избрана просвета, която има свои почитатели, и това е доста ужасно. В такива хора Бог е подложен някъде в периферията. Не отхвърлят, че съществува, само че считат, че те са тези, които би трябвало да водят. Човек би трябвало да изяви силата си и да стане пръв, само че това състезание става за сметка на ближните. Винаги има някой, който е пострадал, и той не е един. Ако човек поставяше Бог в центъра на своя живот, щеше да знае, че отново може да бъде работлив, грижлив, пореден, само че да схваща, че това е Божията мощ, която работи в него. И щеше да я търси още повече, тъй като самичък ще осмисли, че е прекомерно слаб. Няма да може да построи тази величествена визия за себе си, когато се вгледа в някои от слабостите и греховете си. Сегашният човек няма смелостта да огледа себе си. Сегашният човек има желанието да гледа близък и да го осъжда. Да има постоянно отговорен, е по-лесно, по-практично и по-удобно. А когато опре до нас – там нямаме отговорност.

- Как в такова време се появяват млади свещеници?

- Трудно, само че популярност Богу, има хора, които желаят. Те би трябвало да осмислят, че няма нищо идеално. Идеалът е Богочовекът Христос, а ние оставаме неверни индивиди. В църквата може да има разнообразни проявления, от време на време не всичко да бъде напълно изрядно, само че това не значи, че недостойнството на някои християни се отразява върху достолепието на църквата. Тя си е задоволително одобрена богочовешка институция, тъй като нейната глава е единствено Христос. Много пъти се споделя, че църквата не прави нищо. Такива изявления няма по какъв начин да са допустими. Когато ги вършим, излиза, че Бог не прави нищо. 

- Има ли публични тематики и въпроси, по които църквата би трябвало да бъде по-активна?

- Винаги би трябвало да бъде по-активна. Когато се касае за добре аргументирани мнения и позиции, всичко би трябвало да е добре премислено.

- Светият синод повдигна тематиката за правото на аборт, Вашето мнение какво е?

- Църквата има право и е длъжна да изрази своята позиция. Въпросът е значим и многопластов. Той е толкоз медицински, толкоз етичен и метафизичен. Първо, би трябвало да си отговорим по кое време стартира животът на човек – в ембрионално развиване също е човек с всичките си достолепия. Църквата няма по какъв начин да одобри абортите, тъй като въпросът е обвързван с това дали да погубим един живот, или да го запазим. Но всеки случай би трябвало да бъде детайлно сметнат. Едно е желанието на майката да отстрани своето чадо в ембрионално развиване – това е неоправдателно, в случай че всичко е наред. Друго е, когато има опасност за живота на майката или плодът към този момент е мъртъв – несъмнено тук ще запазим живота на майката. Много пъти се случват и неща, свързани с човешко принуждение. Тук не можем да кажем еднопосочно. Бихме споделили, че ще подкрепим една майка, която си роди чедото. В края на краищата възпитанието е това, което ще накара индивида да прояви своята човещина. Когато някой откри храброст да извърши нещо, би трябвало да се въоръжи и с търпението да изживее последствията от смелостта си. Има хора, които не могат да преживят, това е голяма контузия да изживеят принуждение. Днес във Варна го има. Няма да не помни по какъв начин предходната година една жена, малко над 60-годишна възраст, беше изнасилена рано сутринта под един мост в града. Няколко души са чули, само че все едно нищо не се е случило. Хванаха насилника, той е в затвор.

- В този смисъл какво мислите за смъртното наказване?

- Смъртното наказване се взема решение от светската страна и законите й. Може би творчеството на Достоевски е доста проникновено и си коства да бъде изучавано, с цел да се вникне в страданието на един човек, направил закононарушение. В живота на църквата съвестта е гласът Божий в индивида. Когато човек съгреши и извърши ликвидиране, неговото уединяване, само че не и погубване, доста пъти може да докара до смирение. Виждаме, че разбойникът пръв влезе в Рая. Хората, извършващи ежедневно тежки закононарушения, нямат боязън от земната гибел. Но те не могат да си показват, че тя е първата и че тях ги чака една непрекъсваема гибел във вечността.

- По какви мотиви казвате – тези хора нямат боязън от Бога?

- Когато изнасилиш някого и го правиш редовно – какъв боязън от Бога имаш. Убиват индивиди и мислят, че принасят богослужба.

- Текущият скандал е с подправените инвалиди. Да ти издадат такова решение – това не е ли да предизвикаш Бог?

- Това са все провокации на слабата религия. Това са начини на изобретателността на индивида в злото. Ако човек има религиозно обучение, ще знае кое е положително и кое е зло. Ако сме поне вярващи хора, ще знаем, че напакостяването на някого може да има бумерангов резултат. Ако непрестанно съдя, правя принуждение и убия даден човек – какъв е моят живот след това. Колко години смирение ще му трябват на индивида, по какъв начин ще се помири с Бога. Това е веднъж, който е доста комплициран и не е лек. Това не можем да го прозрем. Ние ще се надяваме Бог да ни елементарни, само че той ще ни елементарни, когато вижда нашето сърдечно разположение. Ако съм загрубял нарушител, направил съм 20 убийства и диря всеки благоприятен случай да извърша 21-то – тогава сме принудени да изолираме този човек. Не споделям да го убием – нямаме право, животът ни е подарък, Господ никого не пита дали е склонен да живее, или да си отива от тоя свят. Когато прегрешението е доста, законът също е огромен.      

- След избирането ви за митрополит са ви казвали, че варненци са доста неприятни хора.

- Удивително беше. Казваха ми, че варненци са ужасно неприятни хора, студени, доста груби и доста лицемерни. Нямаме право да обобщаваме, това е несериозно. Бях изумен от сходно изявление. Може да има известно необщуване и лицемерност, която обаче човек малко или доста я демонстрира в някои случаи наложително или като уязвимост. Не бих приел сходно нещо. Варна има своите обичаи и просвета, хората имат благоприятни условия.  

-  Какви са лишенията, произлизащи от купата митрополит, и кои Ви тежат най-вече?

- Нямам тип на доста лишен човек, да го кажа почтено. Митрополитът има доста отговорности, само че една огромна отговорност. За избран интервал от време той съставлява църквата. Когато има избрана сензитивност, той би трябвало да може да отговори на потребностите и желанията на обособените хора. Митрополитът има съществена отговорност за обединяването и вярното осъществяване на църковния живот в дадена територия. Митрополитът не разполага със себе си. Той има избрани години, които Господ му е дал, и той ги е посветил на служение. Щом Господ го е избрал и народът му е дал своя вот доверие, той би трябвало да може да го оправдае.   

- Лишения като семейство и деца?

- В църквата брачният и монашеският живот са еднообразно сложни в разнообразни насоки, все е носене на кръст. Ако човек реши да бъде фамилен, би трябвало да откри колегата до себе си, който да го схване какъвто е – да не желае от него да е суперзвезда, да е нещо неземно красиво, доста богато или друго, Бог знае какво. Несполучливостта в този съюз е, че човек има огромни условия и слага достолепието си над своя приятел. Събирайки се дружно, те стават една плът и имат своите деца, дай Боже. Трябва да възпитават тези деца, да бъдат положителни хора, което не е леко. Мама и тати няма да имат сън, само че това е най-малкото. Ще има и моменти, в които няма да могат да сложат на трапезата каквото им се ще. Те избират да спасят своята душа посредством живеенето в блажен брак.

Монахът пък, отивайки в манастир, влага живота и силите си за църквата. Дава обет за безбрачие и непорочие, за непринудено непрекаляване с вещественост, за беднотия даже и за смирение. Това също е огромен героизъм. Разбира се, доста пъти бъркаме и ние, изкушенията са доста. Монахът има преимуществото, оставайки самичък със себе си и с Бог, постоянно да се моли и да бъде в непрекъсната словоохотливост с личността на Бога. Където има неточности и пáдания, а те не са едно и две, там е покаянието и изповедта. В днешно време нашите хора влизат в Божия дом, доста хора влизат, само че си остават с влизането. Не влизат по-дълбоко в живота на светите тайнства – няма я изповедта, няма го светото причестяване. Има голям брой заболели хора, които заболяването ги подтиква да се замислят. Има външна причина, която може да е трагична, може и да е радостна. Различните условия карат индивида да се осмисли, и това Бог го позволява. Бог по собствен несравним метод се допира до всеки човек. Всеки човек би трябвало да има повсеместен нюх да усети гласа на Бога, наличието Му, милостта Му. Това обаче става в тишина и успокоение, а ние сме забързани.

Два синдрома са. Единият е на необщуването. Човекът си направи стоманени порти и огради, с цел да се затвори и да остане прикрит. Много пъти ми се случва да вляза някъде и споделям " добър ден ". Гледат ме обаче ужасно и ми споделят " какво искаш ти, бе ". После хората се извиняват. Това е един синдром на необщуването, който е обвързван с егоизма. Другото, което е също доста ужасно, е неспокойствието на човек да остане самичък със себе си. Говорим за персоналното ни беседване с Бога. Че като остана със себе си, ще мога да се помоля и да си кажа какво направих през днешния ден – аз през днешния ден излъгах, влязох в спор 4-5 индивида, споделих обидни думи, имах хулни мисли, желах зло на мой другар, демонстрирах клетвеност, човекоугодие, чревоугодие, пуших доста, пих доста. Човек заобикаля от тази равносметка и самокритика. По-лесно е да забележим, че други са яли, пили, веселили, похарчили са пари, те са неприятни, мизерници са, мошеници са. Слагаме лесни квалификации, а белким през вчерашния ден не бях като тях, белким направих положително? Ако се погледнем, ще забележим, че доста повече сме създали нещо, което не е за правене.       

- Кой фанатизъм през днешния ден е най-плашещ?

- Всеки е плашещ, само че на религиозна основа е най-плашещият. Там се правят грандиозни закононарушения и желаят да се оправдаят с Бог. Където има големи терористични атентати и убийства, в тия връзки Бог не съществува. А те оправдават тези дейности с Бог.

- На 50 години несъмнено си задавате въпроси какво ще оставите след вас, по какъв начин ще бъдете запомнен?

- За мен е значимо да има положително съдействие сред всички институции, да има спокойната човешка среща. Другите прецизират по какъв начин човек ще бъде запомнен. Най-важното е да се демонстрира човещина към ближните във всяко едно отношение. Митрополитът би трябвало да има огромна подготвеност да слуша, и аз от ден на ден разбирам, че имам задоволително мотиви за примирение. Колкото повече дни се събират, толкоз повече разбирам, че би трябвало повече да мълча и да чувам. Ако ме попитат – ще кажа, в случай че не – да чуем отсрещната страна.