Как се преминава през пустини и планини с куче
Дион Ленард е роден в Австралия, само че дълги години обитава в Единбург, Шотландия. В момента живее със фамилията си в Шамони, Франция.
Започва да тича интензивно на 38-годишна възраст и към този момент има голям брой топ 10 финала на известни ултрамаратони в най-суровите места по света. По време на 250-километровото тестване през пустинята Гоби в Китай през 2016 година Дион се влюбва в малко бездомно кученце (по-късно получило името Гоби).
" Да открием Гоби " разказва удивителната среща сред двамата. Гоби тича паралелно до Дион през големи пясъчни дюни, планините Тиен Шан, запустели села и по черните пясъци на пустинята Гоби, като не изостава в продължение на близо 100 и трийсет километра.
Книгата е към този момент на пазара, издава я издателство " Вакон ". Предлагаме ви фрагмент от нея.
© Вакон
Един ден Гоби изчезва в тълпата в огромен китайски град. С помощта на непознати доброволци и с поддръжката на хора от целия свят Дион се насочва на задача да открие Гоби – едно удивително животинче, потвърдило на него и на света, че чудеса се случват.
Наведох очи. Същото куче от нощес. Беше застанало до краката ми и се взираше в яркожълтите гети върху маратонките. Известно време заставам като в транс, като непрестанно махаше с опашка. Следващото му деяние ме стъписа. То подвигна глава, прокара очи първо по краката ми, след това по жълтата ми блуза и ги спря на лицето ми. Надникна право в очите ми. Бях некадърен да отклоня взор.
– Сладичко си – прошепнах, – само че нека си задоволително бързо, тъй като в противоположен случай ще бъдеш смачкано от 100 бегачи при старта.
Огледах се с упованието някой да пристигна и да го махне от пътя, преди участниците да се спуснат по трасето. Няколко души засякоха погледа ми, усмихнаха ми се и кимнаха към кучето, само че локалните и уредниците очевидно не се интересуваха от него.
– Някой знае ли чие е кучето? – попитах.
Никой не знаеше. Всички се бяха съсредоточили в противоположното преброяване 10 секунди преди старта.
***
Ние, ултрамаратонците, си имаме собствен метод. Искаме да реализираме победа с помощта на бързината и издръжливостта си, а не тъй като сме надхитрили някого или сме отказали да помогнем, когато се е налагало. В последна сметка при сходно физическо натоварване всеки може да направи неточност. Човек не знае по кое време самият той ще има потребност от помощ.
През огромна част от вечерта бях отвеян, само че се заслушах, когато Брет излезе, с цел да получи медала за трето място. Произнесе къса, само че въздействаща тирада:
– Бих желал да кажа, че смъквам шапка на всички, които са пожертвали триумфа си в надпреварата, с цел да оказват помощ на някого. Това демонстрира какви велики хора живеят на тази планета.
Не бих могъл да се изразя по-добре. Бях направил нещо за Томи, само че надалеч не бях единствен. Филипо също беше спрял. Имаше и още доста образци за хора, които оставяха себе си на назад във времето и избираха да оказват помощ на някого – като стартираме от това по какъв начин момчетата от Макао се грижеха един за различен и стигнем до обстоятелството, че хора, които до началото на седмицата даже не се познаваха, непрестанно се окуражаваха взаимно. Едно от обичаните ми неща на сходни събития е това, че тук човек се докарва до абсолютния лимит на физическата устойчивост, само че основава и някои от най-здравите другарства в живота си.
***
От " Ер Франс " бяха обезпечили празно място до мен и въпреки да се постановяваше Гоби да остане в чантата през целия полет, най-малко пътувахме със жанр. Тя се разтревожи малко на политане, само че щом я взех в скута си, се успокои.
Гледах картата на полета ни в очакване да стигнем пустинята Гоби. Щом Урумчи присветна на маршрута, се усмихнах и се замислих по какъв начин този град, за който не бях и чувал преди година, беше станал извънредно значим за мен.
Осветлението в салона понижа и останалите пасажери заспаха. Отпуснах седалката обратно и тихичко извадих Гоби от чантата. Отначало тя взе да шава, само че след това се сгуши в ръцете ми и потъна в бездънен, бездънен сън.
Затворих очи и си припомних чувството по време на дългия стадий на надпреварата. Отново почувствах горещината, парещия въздух, който заплашваше да изгори дробовете ми. Видях Томи, който едвам се държеше на краката си и си спомних обезвереното търсене на сянка. Спомних си още нещо – макар замайването, гаденето и паниката, че може и да не оцелея, бях решен да направя всичко по силите си двамата с Гоби да прекараме остатъка от живота си дружно.
Когато видях Луша на летище " Шарл дьо Гол ", не съумях да сдържа сълзите си. Гоби пък не можеше да сдържи дребното си пикочно мехурче, което се беше пълнило четиринайсет часа. Бях взел хигиенични подложки и я подканих да си свърши работата в самолета, само че тя отхвърли. Но щом стъпи на излъскания под в средата на фоайето, реши най-накрая да се облекчи.
Бях убеден, че остатъкът от пътуването ще бъде лесна работа, по тази причина даже се отклонихме към града, с цел да покажем на Гоби Айфеловата кула и Триумфалната арка. След това се насочихме първо на север към Белгия, а след това към Амстердам и дома на чичото, лелята и братовчедите на Луша.
Тяхното неспокойствие от първата им среща с Гоби ми подсети по какъв начин реагираха на хората на историята й през 2016-а година. Годината преливаше от тъжни вести – от кончината на звезди до терористични офанзиви. Повечето хора бяха разграничени от политическите си пристрастия, само че в доста от мненията личеше, че Гоби беше една от дребното хубави новинарски истории, които връщаха вярата в човешката природа. В година, белязана от тъга и боязън, разказът за едно малко кученце се беше трансформирал в пътеводна светлина.
Повече информация за книгата ще намерите тук.
© Вакон
Започва да тича интензивно на 38-годишна възраст и към този момент има голям брой топ 10 финала на известни ултрамаратони в най-суровите места по света. По време на 250-километровото тестване през пустинята Гоби в Китай през 2016 година Дион се влюбва в малко бездомно кученце (по-късно получило името Гоби).
" Да открием Гоби " разказва удивителната среща сред двамата. Гоби тича паралелно до Дион през големи пясъчни дюни, планините Тиен Шан, запустели села и по черните пясъци на пустинята Гоби, като не изостава в продължение на близо 100 и трийсет километра.
Книгата е към този момент на пазара, издава я издателство " Вакон ". Предлагаме ви фрагмент от нея.
© Вакон
Един ден Гоби изчезва в тълпата в огромен китайски град. С помощта на непознати доброволци и с поддръжката на хора от целия свят Дион се насочва на задача да открие Гоби – едно удивително животинче, потвърдило на него и на света, че чудеса се случват.
Наведох очи. Същото куче от нощес. Беше застанало до краката ми и се взираше в яркожълтите гети върху маратонките. Известно време заставам като в транс, като непрестанно махаше с опашка. Следващото му деяние ме стъписа. То подвигна глава, прокара очи първо по краката ми, след това по жълтата ми блуза и ги спря на лицето ми. Надникна право в очите ми. Бях некадърен да отклоня взор.
– Сладичко си – прошепнах, – само че нека си задоволително бързо, тъй като в противоположен случай ще бъдеш смачкано от 100 бегачи при старта.
Огледах се с упованието някой да пристигна и да го махне от пътя, преди участниците да се спуснат по трасето. Няколко души засякоха погледа ми, усмихнаха ми се и кимнаха към кучето, само че локалните и уредниците очевидно не се интересуваха от него.
– Някой знае ли чие е кучето? – попитах.
Никой не знаеше. Всички се бяха съсредоточили в противоположното преброяване 10 секунди преди старта.
***
Ние, ултрамаратонците, си имаме собствен метод. Искаме да реализираме победа с помощта на бързината и издръжливостта си, а не тъй като сме надхитрили някого или сме отказали да помогнем, когато се е налагало. В последна сметка при сходно физическо натоварване всеки може да направи неточност. Човек не знае по кое време самият той ще има потребност от помощ.
През огромна част от вечерта бях отвеян, само че се заслушах, когато Брет излезе, с цел да получи медала за трето място. Произнесе къса, само че въздействаща тирада:
– Бих желал да кажа, че смъквам шапка на всички, които са пожертвали триумфа си в надпреварата, с цел да оказват помощ на някого. Това демонстрира какви велики хора живеят на тази планета.
Не бих могъл да се изразя по-добре. Бях направил нещо за Томи, само че надалеч не бях единствен. Филипо също беше спрял. Имаше и още доста образци за хора, които оставяха себе си на назад във времето и избираха да оказват помощ на някого – като стартираме от това по какъв начин момчетата от Макао се грижеха един за различен и стигнем до обстоятелството, че хора, които до началото на седмицата даже не се познаваха, непрестанно се окуражаваха взаимно. Едно от обичаните ми неща на сходни събития е това, че тук човек се докарва до абсолютния лимит на физическата устойчивост, само че основава и някои от най-здравите другарства в живота си.
***
От " Ер Франс " бяха обезпечили празно място до мен и въпреки да се постановяваше Гоби да остане в чантата през целия полет, най-малко пътувахме със жанр. Тя се разтревожи малко на политане, само че щом я взех в скута си, се успокои.
Гледах картата на полета ни в очакване да стигнем пустинята Гоби. Щом Урумчи присветна на маршрута, се усмихнах и се замислих по какъв начин този град, за който не бях и чувал преди година, беше станал извънредно значим за мен.
Осветлението в салона понижа и останалите пасажери заспаха. Отпуснах седалката обратно и тихичко извадих Гоби от чантата. Отначало тя взе да шава, само че след това се сгуши в ръцете ми и потъна в бездънен, бездънен сън.
Затворих очи и си припомних чувството по време на дългия стадий на надпреварата. Отново почувствах горещината, парещия въздух, който заплашваше да изгори дробовете ми. Видях Томи, който едвам се държеше на краката си и си спомних обезвереното търсене на сянка. Спомних си още нещо – макар замайването, гаденето и паниката, че може и да не оцелея, бях решен да направя всичко по силите си двамата с Гоби да прекараме остатъка от живота си дружно.
Когато видях Луша на летище " Шарл дьо Гол ", не съумях да сдържа сълзите си. Гоби пък не можеше да сдържи дребното си пикочно мехурче, което се беше пълнило четиринайсет часа. Бях взел хигиенични подложки и я подканих да си свърши работата в самолета, само че тя отхвърли. Но щом стъпи на излъскания под в средата на фоайето, реши най-накрая да се облекчи.
Бях убеден, че остатъкът от пътуването ще бъде лесна работа, по тази причина даже се отклонихме към града, с цел да покажем на Гоби Айфеловата кула и Триумфалната арка. След това се насочихме първо на север към Белгия, а след това към Амстердам и дома на чичото, лелята и братовчедите на Луша.
Тяхното неспокойствие от първата им среща с Гоби ми подсети по какъв начин реагираха на хората на историята й през 2016-а година. Годината преливаше от тъжни вести – от кончината на звезди до терористични офанзиви. Повечето хора бяха разграничени от политическите си пристрастия, само че в доста от мненията личеше, че Гоби беше една от дребното хубави новинарски истории, които връщаха вярата в човешката природа. В година, белязана от тъга и боязън, разказът за едно малко кученце се беше трансформирал в пътеводна светлина.
Повече информация за книгата ще намерите тук.
© Вакон
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ