Мирела Костадинова: Драмата „Богдан“ на поета Димо Димитров е поставена на сцената на театър „Одеон“
Димо Димитров е един от българските поети символисти, само че името му е забравено от литературната ни история. „ Светът е така неограничен и живота така необхватен, щото ние безследно чезнем в него. Животът наподобява на пламък, който изгаря крилата на смелите любопитни пеперуди. В него има толкоз доста неща, които заслужават внимание, толкоз доста хубост, толкоз доста берекет, щото оня, който би се заел да изпита и познае всичко, ще реализира единствено една оскъдна парченце от цялото. Лъже се оня, който с убеденост би споделил, че е познал всичко в живота. Той е видял една или няколко стени в хилядостенния колейдоскоп и замечтан в тях не е забелязал, че животът има още толкоз облици “, написа в писмо до приятеля си Христо Николов, който издава посмъртно книгата му „ Трепетлики “ и се трансформира в единствен негов биограф.
Неизвестният стихотворец е роден на 14 май 1899 година в село Пецевци, Габровско. Завършил е Априловската гимназия. Там стартират първите му опити в стихотворството, прави и преводи от съветски език. В тези години дружно различен наш поет-символист и преводач Петър Хр. Кишмеров и бъдещият редактор на списание „ Картинна изложба “ Николай Марангозов, който издава поеми и стихотворения в типичен и свободен стих, издават първото литературно списание в Габрово „ Луна “. Там Димо Димитров отпечатва първите си стихотворения. Известната Априловска гимназия приключва през 1918 година В същата година, дружно с Николай Марангозов, издава първата си стихосбирка „ Под разцъфналите липи “, която през днешния ден е библиогафска необичайност. В нея Димо Димитров се подписва с псевдонима Ванимил, а Николай Марангозов с Любокрас.
След гимназията за една година е без работа. Отитива във В. Търново, с цел да лекува заекването си, което получава в детските си години при рухване и мощен удар в главата.
После отпътува за Стара Загора, където служи като боец. Общува с известния старозагорски стихотворец Иван Мирчев, който го поддържа в творчеството. Заедно с Мирчев редактират литературното списание „ Хризантеми “, което излиза за първи път на 30 април 1916 година в Стара Загора. То е и първата стъпка към проведен книжовен живот в града. Популяризира символизма в литературното творчество. Макар, че излизат единствено 10 книжки от него и през днешния ден има непокътнати екземпляри във фонда на библиотека „ Родина “. „ Хризантеми “ е списание за лирическа лирика, художествена рецензия и изящна литература. Редакцията на списанието се намирала на ул. „ Ген Гурко “ №2169. Това е и адресът на самия Иван Мирчев.
Димо Димитров е командирован за известно време в София. Сътрудничи на списание „ Везни “ на Гео Милев. Известни са неговите „ Писма печатани в списание „ Везни “, където четем философските му мисли: „ Животът има смисъл единствено като разгадка и опознаване, а след това – като съвършенство. Онова, което знаем, е неинтересно за нас, а да се занимаваме с неинтересното, това значи да стигнем до застой, да сложим бариера пред духовния човешки поток.
Човекът опознава действителността, като най-близка до него. Днес той познава своето земешарие от екватора до полюсите, своя работен живот, своите ежедневни прекарвания надали не до непотребна детайлност! Реалността му е към този момент неинтересна, дори отегчителна. Неинтересно е изкуството на действителността. Нещо повече: то е непотребно, изключително откакто имаме патентованата компетентност на фотографския уред.
Отричам реализма по силата на горната еволюционна наложителност.
Отричам го по силата на безконечната воля на съвършенството.
Реалността огражда индивида с повърхнините на своите забележими форми и стопира неговия блян към безконечното. А на човек е нужен необятен шир за себенадмогване. По силата на тази нужда той посегна и разруши повърхнината на действителността и надзърна в смисъла на нещата. Там видя безкрайна непозната страна, обитаема от неуловими сенки: шир на ново надмогване, висна за свободен полет към съвършенство!
И чудно ли е някому, че през днешния ден човешкия дух е цветущ ловджия на сенки в страната на отвъдното? И че неговото правилно оръжие е признака?
Аз не се чудя. Всичко това е ясно и основателно за мене.
И ще има ли смелост, която да упрекна великите рудокопи, които направиха пролома сред Реалността и Отвъдното?
Аз не упреквам, аз аплодирам! Защото мисля, че така можеше и единствено така трябваше да бъде. На ония пък, които мислят, че в символизма има нещо прекомерно и извънредно, аз споделям: изкуството е не за един, а за всички. Нека всякой вземе от него толкоз, колкото може. Ако душата му е дребна, дано вземе малко. И в случай че не може нищо да даде, дано не пречи на ония, които желаят да положат камък във Великата Сграда “.
Стихотворенията на Димо Димитров в стихосбирката му „ Трепетлики “ са писани в Стара Загора и в София, където е командирован като боец.
Още първата страница на дребното спретнато томче стартира със стихотворението му „ Епитафия “, писано през 1919 година
Брези в есенна тъга над този гроб се молят
с печалний мрачен шепот на нощта.
Тук аз погребах белите цветя
на мойта рано изумена пролет.
На чародейний май в градините родени,
умряха те, преди да разцъфтят,
че нежни бяха те, да понесат
на есента целувките студени.
В стихотворенията му прозира горест и мрак, денят му „ гасне посърнал “, нощта „ заплита свойта черна прежда “. Авторът предчувства печалния си чоп, пътят му води до „ гробовна пропаст “…
От образователната 1920 до1926 година Димо Димитров е преподавател в село Златевци, Габровско. Там е зает с учителската си работа и му остава малко време, с цел да написа. Създава единствено няколко стихотворения за обичаната жена, която на 26 януари 1926 година става негова брачна половинка. Но историята е заличила името ù. През същата година напуща учебното заведение, където работи като волнонаемен преподавател. Постъпва на работа като счетоводител в габровска фабрика. Там работи до края на живота си. През същото време е началник и на учредената от него кооперация. Работата го притиска денем, само че през нощите написа драмата си „ Богдан “, която има битов сюжет. Тя е отпечатана през 1928 година и неин редактор е Неделчо Бенев, създател на книгите „ Китка кървави цветя “ (1929), „ Война и обич “ (1930), „ Поглед в близост “ (1942), както и на няколко стихосбиррки и пиеси за деца. Димо Димитров самичък рисува корицата на драмата си „ Богдан “.
Съвременниците му описват, че рисуването изключително му се отдавало и той подарявал свои картини на приятелите си. През 1935 година издателство „ Коюмджиев “ отпечатва второ издание на драмата „ Богдан “.
През 30-те години на ХХ век тя е сложена от доста самодейни и професионални театри в България с огромен триумф. Сред тях е и софийския частен Свободен спектакъл „ Одеон “. През 1934 година е сложена и от Бургаския спектакъл, като приходите от гастрола в Габрово е подарен на фамилията на към този момент умрелия стихотворец.
На страниците на „ Богдан “ четем: „ Аз съм доста слаб, аз съм нищо пред огромното човешко зло, което днеска залива света, само че аз няма да отстъпя. Моето отражение по никакъв начин не наподобява на тяхното, то не е нито от днешното, нито от предишното време, само че ще пристигна в миналото ден, когато хората ще се упрекват с усмивка и ще се санкционират с положително. Нека те слагат в едното ястие голи кости и кърваво желязо, в другото ястие аз ще слага живото дело – семето на великата берекет “. Може би е време драмата да оживее още веднъж на сцената, така както „ Майстори “ на Рачо Стоянов.
През 1928 година Димо Димитров стартира да написа втора драма – „ Бентът “, в която споделя за войната. Тя е замислена в четири дейности, само че създателя съумява да напише единствено две от тях. За другите две си е направил проект, само че животът не му доближава, с цел да осъществя креативните си проекти. След гибелта на Димо Димитров артистът Аспарух Темелков взема ръкописа на „ Бентът “ от околните му, с цел да я довърши. Какво се е случило след това с творбата - не е известно.
В края на 1929 година Димо Димитров се разболява от незнайна болест.
„ Ходеше да работи, само че съвсем всеки път се оплакваше, че е доста болен. Искаше му се да напусне работата си, само че тъкмо по това време той усещаше, че без него предприятието не може да остане и заставам там сякаш повече време, в сравнение с живота му искаше. Напразни останаха напъните на лекарите да го спасят. Наедно с заболяването, която разрушаваше неговия организъм, а в душата му се бяха събрали доста горчивини и премеждия, така обилно поднасяни му от живота, които подкрепяха да се разнищи един млад и цялостен с очаквания живот… “, написа единственият му биограф Христо Николов.
Недоразкрил дарбата си до край Димо Димитров умира на 25 март 1930 година Само на 31 години. След него остават стиховете му:
Не спомняйте, лебеди бели,
не спомняйте светлия вик
на светлата пролетна ария,
загърна ме ранната есен
под тежкия златен покров
над своите листи умрели.
Усмихват се чисти лазури,
лъчистият есенен ден
изпраща последни привети,
а слънцето ласкаво свети
над парка бездумен, обезпокоен –
разпуснал скръбен фризур.
Днес никой не знае къде е гробът му, нито ще разбере…
Още един български стихотворец потъва в забравата.
Неизвестният стихотворец е роден на 14 май 1899 година в село Пецевци, Габровско. Завършил е Априловската гимназия. Там стартират първите му опити в стихотворството, прави и преводи от съветски език. В тези години дружно различен наш поет-символист и преводач Петър Хр. Кишмеров и бъдещият редактор на списание „ Картинна изложба “ Николай Марангозов, който издава поеми и стихотворения в типичен и свободен стих, издават първото литературно списание в Габрово „ Луна “. Там Димо Димитров отпечатва първите си стихотворения. Известната Априловска гимназия приключва през 1918 година В същата година, дружно с Николай Марангозов, издава първата си стихосбирка „ Под разцъфналите липи “, която през днешния ден е библиогафска необичайност. В нея Димо Димитров се подписва с псевдонима Ванимил, а Николай Марангозов с Любокрас.
След гимназията за една година е без работа. Отитива във В. Търново, с цел да лекува заекването си, което получава в детските си години при рухване и мощен удар в главата.
После отпътува за Стара Загора, където служи като боец. Общува с известния старозагорски стихотворец Иван Мирчев, който го поддържа в творчеството. Заедно с Мирчев редактират литературното списание „ Хризантеми “, което излиза за първи път на 30 април 1916 година в Стара Загора. То е и първата стъпка към проведен книжовен живот в града. Популяризира символизма в литературното творчество. Макар, че излизат единствено 10 книжки от него и през днешния ден има непокътнати екземпляри във фонда на библиотека „ Родина “. „ Хризантеми “ е списание за лирическа лирика, художествена рецензия и изящна литература. Редакцията на списанието се намирала на ул. „ Ген Гурко “ №2169. Това е и адресът на самия Иван Мирчев.
Димо Димитров е командирован за известно време в София. Сътрудничи на списание „ Везни “ на Гео Милев. Известни са неговите „ Писма печатани в списание „ Везни “, където четем философските му мисли: „ Животът има смисъл единствено като разгадка и опознаване, а след това – като съвършенство. Онова, което знаем, е неинтересно за нас, а да се занимаваме с неинтересното, това значи да стигнем до застой, да сложим бариера пред духовния човешки поток.
Човекът опознава действителността, като най-близка до него. Днес той познава своето земешарие от екватора до полюсите, своя работен живот, своите ежедневни прекарвания надали не до непотребна детайлност! Реалността му е към този момент неинтересна, дори отегчителна. Неинтересно е изкуството на действителността. Нещо повече: то е непотребно, изключително откакто имаме патентованата компетентност на фотографския уред.
Отричам реализма по силата на горната еволюционна наложителност.
Отричам го по силата на безконечната воля на съвършенството.
Реалността огражда индивида с повърхнините на своите забележими форми и стопира неговия блян към безконечното. А на човек е нужен необятен шир за себенадмогване. По силата на тази нужда той посегна и разруши повърхнината на действителността и надзърна в смисъла на нещата. Там видя безкрайна непозната страна, обитаема от неуловими сенки: шир на ново надмогване, висна за свободен полет към съвършенство!
И чудно ли е някому, че през днешния ден човешкия дух е цветущ ловджия на сенки в страната на отвъдното? И че неговото правилно оръжие е признака?
Аз не се чудя. Всичко това е ясно и основателно за мене.
И ще има ли смелост, която да упрекна великите рудокопи, които направиха пролома сред Реалността и Отвъдното?
Аз не упреквам, аз аплодирам! Защото мисля, че така можеше и единствено така трябваше да бъде. На ония пък, които мислят, че в символизма има нещо прекомерно и извънредно, аз споделям: изкуството е не за един, а за всички. Нека всякой вземе от него толкоз, колкото може. Ако душата му е дребна, дано вземе малко. И в случай че не може нищо да даде, дано не пречи на ония, които желаят да положат камък във Великата Сграда “.
Стихотворенията на Димо Димитров в стихосбирката му „ Трепетлики “ са писани в Стара Загора и в София, където е командирован като боец.
Още първата страница на дребното спретнато томче стартира със стихотворението му „ Епитафия “, писано през 1919 година
Брези в есенна тъга над този гроб се молят
с печалний мрачен шепот на нощта.
Тук аз погребах белите цветя
на мойта рано изумена пролет.
На чародейний май в градините родени,
умряха те, преди да разцъфтят,
че нежни бяха те, да понесат
на есента целувките студени.
В стихотворенията му прозира горест и мрак, денят му „ гасне посърнал “, нощта „ заплита свойта черна прежда “. Авторът предчувства печалния си чоп, пътят му води до „ гробовна пропаст “…
От образователната 1920 до1926 година Димо Димитров е преподавател в село Златевци, Габровско. Там е зает с учителската си работа и му остава малко време, с цел да написа. Създава единствено няколко стихотворения за обичаната жена, която на 26 януари 1926 година става негова брачна половинка. Но историята е заличила името ù. През същата година напуща учебното заведение, където работи като волнонаемен преподавател. Постъпва на работа като счетоводител в габровска фабрика. Там работи до края на живота си. През същото време е началник и на учредената от него кооперация. Работата го притиска денем, само че през нощите написа драмата си „ Богдан “, която има битов сюжет. Тя е отпечатана през 1928 година и неин редактор е Неделчо Бенев, създател на книгите „ Китка кървави цветя “ (1929), „ Война и обич “ (1930), „ Поглед в близост “ (1942), както и на няколко стихосбиррки и пиеси за деца. Димо Димитров самичък рисува корицата на драмата си „ Богдан “.
Съвременниците му описват, че рисуването изключително му се отдавало и той подарявал свои картини на приятелите си. През 1935 година издателство „ Коюмджиев “ отпечатва второ издание на драмата „ Богдан “.
През 30-те години на ХХ век тя е сложена от доста самодейни и професионални театри в България с огромен триумф. Сред тях е и софийския частен Свободен спектакъл „ Одеон “. През 1934 година е сложена и от Бургаския спектакъл, като приходите от гастрола в Габрово е подарен на фамилията на към този момент умрелия стихотворец.
На страниците на „ Богдан “ четем: „ Аз съм доста слаб, аз съм нищо пред огромното човешко зло, което днеска залива света, само че аз няма да отстъпя. Моето отражение по никакъв начин не наподобява на тяхното, то не е нито от днешното, нито от предишното време, само че ще пристигна в миналото ден, когато хората ще се упрекват с усмивка и ще се санкционират с положително. Нека те слагат в едното ястие голи кости и кърваво желязо, в другото ястие аз ще слага живото дело – семето на великата берекет “. Може би е време драмата да оживее още веднъж на сцената, така както „ Майстори “ на Рачо Стоянов.
През 1928 година Димо Димитров стартира да написа втора драма – „ Бентът “, в която споделя за войната. Тя е замислена в четири дейности, само че създателя съумява да напише единствено две от тях. За другите две си е направил проект, само че животът не му доближава, с цел да осъществя креативните си проекти. След гибелта на Димо Димитров артистът Аспарух Темелков взема ръкописа на „ Бентът “ от околните му, с цел да я довърши. Какво се е случило след това с творбата - не е известно.
В края на 1929 година Димо Димитров се разболява от незнайна болест.
„ Ходеше да работи, само че съвсем всеки път се оплакваше, че е доста болен. Искаше му се да напусне работата си, само че тъкмо по това време той усещаше, че без него предприятието не може да остане и заставам там сякаш повече време, в сравнение с живота му искаше. Напразни останаха напъните на лекарите да го спасят. Наедно с заболяването, която разрушаваше неговия организъм, а в душата му се бяха събрали доста горчивини и премеждия, така обилно поднасяни му от живота, които подкрепяха да се разнищи един млад и цялостен с очаквания живот… “, написа единственият му биограф Христо Николов.
Недоразкрил дарбата си до край Димо Димитров умира на 25 март 1930 година Само на 31 години. След него остават стиховете му:
Не спомняйте, лебеди бели,
не спомняйте светлия вик
на светлата пролетна ария,
загърна ме ранната есен
под тежкия златен покров
над своите листи умрели.
Усмихват се чисти лазури,
лъчистият есенен ден
изпраща последни привети,
а слънцето ласкаво свети
над парка бездумен, обезпокоен –
разпуснал скръбен фризур.
Днес никой не знае къде е гробът му, нито ще разбере…
Още един български стихотворец потъва в забравата.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ