Димитър Узунов – несравнимият Отело в операта на Верди в

Димитър Узунов – несравнимият Отело в операта на Верди в Метрополитън.

За тази негова роля американски критик написа:

„ На подобен свръхестествен глас не може да се устои, той побира вселена от усеща! “

Българският оперен актьор Димитър Узунов (1922, Стара Загора - 1985, Виена) беше в действителност събитие от международна големина. Тенор от ранга на своите популярни съвременници: Марио Дел Монако, Джузепе Ди Стефано, Карло Бергонци, Франко Корели. И в случай че не идваше от дребна и затворена страна, щеше да бъде споменаван и през днешния ден от музикалните историци наред с тях. Защото с изключение на удивителния по своята хубост и мощност теноров глас, бе и незабравим вокалист и музикант. А в актьорски проект даже ги превъзхождаше. Играеше като същински трагичен актьор. Времето, през което твори — от 50-те до края на 70-те години, и което някои в този момент желаят да зачеркнат изцяло, беше интервал на същински подем на българската музикална просвета. Време, когато се изграждаха нашите професионални музикални институти и когато България беше извор на певчески гении. Димитър Узунов е роден в сърцето на Тракия, в певческа Стара Загора, дала на България и света плеяда първокласни артисти като Христина Морфова, Тодор Мазаров, Ана Томова- Синтова, Веселина Кацарова, Надя Кръстева.

Първото му обучение е богословско / роден е в религиозно семейство/, след което приключва и столичната консерватория. Започва образованието си като баритон, само че първият му възпитател, известната Людмила Прокопова, ученичка на фамозния Пивода от Прага, открива блестящия му тенор, който по-късно шлифова именитият Христо Бръмбаров. (През 1954 година специализира за един сезон в Болшой спектакъл при диригентите Самосуд и Мелик-Пашаев и режисьорите Баратов и Покровски). По време на следването си пее като хорист в мъжкия хор „ Кавал “, за малко време и в Хора на Софийската опера, а от 1948 година е назначен първо за хорист, а скоро по-късно и за стажант- солист. Работи настойчиво, студийно с огромните ни диригенти Асен Найденов и Асен Димитров, а също и с режисьорите Драган Кърджиев и съветските режисьори Соковнин и Румянцев, които са командировани от Болшой спектакъл у нас.

Дебютира в епизодичната роля на Шмидт във „ Вертер “ на Жул Масне на 13 март 1947 година Първата му огромна изява е като Ковача Вакула в операта на Чайковски „ Черевички “ през 1950, последвана от Дмитрий Самозванеца от „ Борис Годунов “ на Мусоргски през с. година Истинският му дебют обаче е с партията на Дон Хозе от шедьовъра на Бизе „ Кармен “ (1952). С нея, въпреки и още млад, едвам 30-годишен, той се утвърждава като първи тенор на националната ни оперна сцена В Дон Хозе от „ Кармен ” неговият необикновено хубав и блестящ лирико-драматичен тенор със звучни баритонални низини, здрав център и доста ефектни, с присъщ металически искра височини се лее свободно и пределно изразително в продължение на цялата сложна солова партия. Дикцията му е съвършена, фразата пластична, надълбоко осмислена във всеки откъс и звук. Музикалността му е забележителна. За тази негова коронна роля, изпълнена с победоносен триумф в Ла Скала, италианската рецензия написа следните редове: „ Гласът на Узунов свети като слънце: бляскав във височините, луксозен, с изумителна палитра от багри… Пламък като че ли излиза отдолу под стъпките на артиста, когато е на сцената. “

Митко Узунов или единствено „ Митко “, както любовно го назоваха сътрудници и меломани, беше в действителност вокалист от международна класа. Рядко образован, изчерпателен, той можеше да оцвети всеки миг от изпълняваната роля, да откри нужния акцент, да подчертае всеки миг от вокално- театралния облик. По-късно, когато стартира международната му кариера, пееше с лекост своите гастролни функции на няколко езика (италиански, немски, френски, руски). Негови сътрудници бяха звездите на международната опера: Рената Тебалди, Джулиена Симионато, Федора Барбиери, Чезаре Сепи, Борис Христов, Тито Гоби, Танкреди Пазеро Играта на Узунов бе несъмнено неоперна, а като на първокачествен трагичен артист. На сцената непроменяемо се превръщаше в център на действието и въпреки да бе добър и правилен към сътрудниците си, постоянно доминираше. Защото беше извънредно талантлив — с глас, физика, благозвучност, характер. При това бе същински красавец на сцената. Едно рядко комбиниране, изключително при неговия тип глас — теноровия. Можеше да изиграе всичко, при все това гласовият му натюрел го дефинира към сложните и огромни трагични и героични функции: Канио от „ Палячо “, Радамес от „ Аида “, Калаф от „ Турандот “, Каварадоси от „ Тоска “, Герман от „ Дама Пика “, Манрико от „ Трубадур “, Момчил от „ Момчил “ и Отело — венецът на неговата блестяща и недълга солистична кариера. В края на 60-те години Митко Узунов стана режисьор. Но преди този момент, в апогея си, той обиколи света. Пя в Париж (където още през 1955 година дружно с Гяуров бе спечелил сложен певчески конкурс), в „ Ковънт Гардън “, Лондон, „ Арена ди Верона “, „ Ла Скала “, „ Метрополитън “, „ Колон “ в Буенос Айрес, в Мюнхен, Берлин, „ Болшой “, Москва, Петербург и най-вече във Виена. Във Виенската „ Щатсопер “ беше сезони наред щатен първи тенор, а в края на кариерата си и реализатор на дребни функции. Там, в австрийската столица, учи и постановка.

Спомням си добре дебюта му като режисьор беше на 26 май 1968 в Русенската опера. Беше с едно прекомерно мъчно и рядко играно у нас произведение — „ Самсон и Далила “ на Сен-Санс. / Успехът беше още един и в „ Летящият холандец “ на Вагнер още веднъж в Русе. Всъщност, триумфите му като режисьор в този „ най-музикален български град “ бяха като че най-големи. През този интервал Русенската опера (по мотив която споделяха, че „ и Миланската Скала не е в Рим! “), разполагаше с първокачествен солистичен екип. Всички реализатори следваха предписанията на Димитър (Митко) Узунов — работата с него ги увличаше, беше огромен празник за тях. Бяха подготвени да репетират без отмора с часове — от заран до вечер! Всички в Операта го обичаха, имаха вяра му, както се споделя, бяха „ запленени от чара и харизмата му! “

От четирите му русенски постановки се родиха редица мощни, неповторими актьорски достижения, останали в Златния фонд на нашия оперен спектакъл: Холандеца и Сента на Анастас Анастасов и Мария Венцеславова в „ Летящият холандец “, Далила на Ана Ангелова, Ричард и Ренато от „ Бал с маски “ на Николай Здравков и Кирил Кръстев, Събо и Дядо Кузман от „ Момчил “ на Кирил Кръстев и Неделчо Деянов... Бих споделил, че тези функции бяха по този начин солидно и изцяло направени от него и от надарените русенски артисти, че дълго по-късно се запазиха в първичния си облик.

Това, че преди да се залови с режисурата бе оперен актьор, в тази ситуация бе огромно преимущество. Той знаеше доста добре какво би трябвало да се желае от един оперен реализатор и какво може да даде той във всеки миг. Да се съобрази с вокалната му форма, с психическото му положение. С характерността му. Той в никакъв случай не насилваше артистите — не беше режисьор- деспот. Да напомня, че той сложи за първи път у нас опера на Рихард Щраус – „ Кавалерът на розата ” и това беше огромно събитие в нашия културен живот. Нашите солисти бяха очаровани от него, имаха вяра му безусловно и резултатите бяха налице. Във всяка от четирите постановки всеки от тях даде максимума на опциите си, с цел да се получи един в действителност актуален ансамблов спектакъл от европейски вид.

„ Режисьорът на постановката — написа Димитър Узунов в бележките си, оповестени в програмата към „ Самсон и Далила “ (1968), излиза от убеждението, че най-хубавата режисура е тази, в която режисьорът не се вижда, че няма единствено един наложителен път, а има доста вероятни пътища за художествено производство на една театрална творба... “ И още: „ Публиката би трябвало да вижда всичко, което чува, и да чуе всичко, което вижда! Публиката да „ чува “ режисурата и да „ вижда “ музиката! “.

Димитър Узунов беше режисьор- музикант и театрал традиционалист в най-хубавия смисъл на това определение. Не обичаше „ модернизирането “, „ псевдо осъвременяването “ на оперите от класиката. Постановките му във Варна, Стара Загора, София и изключително тези в Русе, както и функциите му на сцената, ще останат вечно в историята на българския и международния музикален спектакъл.

В персоналния си свят Узунов мина през два брака –първият бе с прелестната оперната прима, лиричното сопрано, Катя Георгиева, а вторият с негова почитателка, австрийка от Виена.. Именно тя сбъдва фантазията му да стане татко и го подарява с чувство за фамилен уют и сигурност в последните години от живота му. Искрата сред Катя Георгиева и Узунов пламва в Музикалния спектакъл и при започване на 60-те двамата се откриват във Виена. Превръщат се в незабравим театрален дует - тандем с функции в Софийската, Виенската опера, Болшой спектакъл и Театър де ла Моне в Брюксел.

За страдание, прекомерно малко са съхранените и издадени негови записи (част от тях документални от триумфалните му гастроли по света!), към момента не е написана книга за този популярен български артист, няма и документален филм- портрет на Българска национална телевизия, няма даже паметна плоча или бюст- монумент, нещо, за което нашето инертно и към този момент съвсем ненужно „ културно ” министерство, въпреки всичко, би трябвало да се досети...

Единствената рецитална плоча на именития актьор, издадена от „ Балкантон ”, показва прелестния му трагичен теноров глас, както и забележителната му музикална просвета.

Уникална фотография от Архива на Миланската Скала, запечатала исторически миг - Николай Гяуров / Варлаам/, Борис Христов / Борис Годунов/ и Димитър Узунов / Дмитрий Самозванеца / след премиера на „ Борис Годунов ” от Мусоргски, 1960

Красивата и рядко надарена Катя Георгиева - Узунова беше от преследвано от комунистите семейство и след раздялата си с обичания Митко Узунов бе принудена да напусне България.

Държавна сигурност И ТОДОР ЖИВКОВ ПРЕКЪСВАТ БЛЕСТЯЩАТА МУ КАРИЕРА

ОТКЪС ОТ КНИГАТА „ ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ И БЪЛГАРСКОТО МУЗИКАЛНО ИЗКУСТВО ”, СПОМЕН НА ИМЕНИТИЯ АРТИСТ

„ В края на един от моите напрегнати сезони във Виенската щатс опера, заради многото ми участия, бях към този момент с много изтощен глас. Прегледа ме проф. К. един от най- огромните ларинголози в Австрия и Европа и съобщи, че гласните ми връзки са много изтощени. Нуждаех се от дейна отмора и по тази причина през ваканцията отпътувах за Варна, като се надявах, че слънцето, морето и почивката ще ме излекуват. Обаче единствено след два дни ми се обади един полковник от Държавна сигурност, от персоналната защита на Тодор Живков, и сподели, че на идващия ден ще би трябвало „ обезателно ” да пея пред задгранична делегация в резиденцията Евксиноград. Отговорих му, че съм доста болен и просто не съм в положение да пея. Тогава той много внезапно ми сподели: че на Запад съм можел да пея, а пред другаря Живков съм бил подготвен да откажа да пея даже един път. Опитах се да му обясня, че в действителност съм зле с гласа и че заболяването не сортира време. И напряко ме заплаши: Внимавайте, че може и да не заминете за вашата Австрия. Утре ще ви се обадя още веднъж. Помислете си добре! ” И в действителност ме се обади. Любезно- застрашителен. Бях заставен да капитулирам.

Пях пред Живков и гостите му – изпълних песента на Парашкев Хаджиев „ Гроздано моме ”. Пях доста неприятно, трудно, като човек с доста болно гърло. Все отново, приветстваха ме. Доста се разстроих. Но ми оставаха два цялостни месеца почивка, надявах се да се възстановя при тази дълга отмора. Но за зла орис, неотдавна преди заминаването ми, ми телефонира същият полковник от Държавна сигурност с нова, още по- настоятелна молба или по- скоро заповед да пея още веднъж пред друга делегация също в Евксиноград. Опитах се да му обясня, че към момента съм доста зле с гласа и че цялата ми певческа кариера е застрашена, само че другарят още веднъж не ме разбра и се наложи да пея. Другарят Живков щял доста да се разсърди! Изпях същата ария на Хаджиев, само че още по- зле, трудно. Дори сложната песен на Радамес от „ Аида ” не ме беше измъчвала по този начин, както тази семпла ария.

Прибрах се във Виена и отидох още веднъж при професора- ларинголог. Надявах се да ме избави. Но се оказа, че двете ми гласни връзки бяха се възпалили доста неприятно и че се бе появил рисков, нелечим възел. Не можеше да ме избави даже една интервенция освен това величие. Така Държавна сигурност и Тодор Живков сложиха края на моята до тогава, както твърдеше музикалната рецензия, блестяща певческа кариера... ”