Димитър Тодоров Димов (25 юни 1909 - 1 април 1966)

Димитър Тодоров Димов (25 юни 1909 - 1 април 1966) е български публицист и драматург, ветеринарен доктор, професор по анатомия на гръбначните животни. Баща е на писателката Теодора Димова. Остава в литературната история на България с епохалния си разказ " Тютюн ", с " Поручик Бенц ", с незъвършения разказ " Ахилесова пета ", с голям брой прочувствени разкази, с пиесите " Жени с минало " и " Почивка в Арко Ирис ". Нека си спомним за него с няколко фрагмента от най-емблематичното му произведение - " Осъдени души ". 
" Никога жена не бе прегръщала по-страстно мъж, в никакъв случай устни не бяха целували по-жадно други устни. Дъхът й пресекна, сърцето й замря, цялото й създание потъна в някакво безумно, диво, изгарящо самодоволство. Ала незабавно по-късно тя почувствува по какъв начин една желязна, твърда, неподозирано мощна ръка я изтръгна жестоко от сладостния досег с това тяло, с тия устни, по какъв начин тази демонска, съвсем свръхестествено твърда ръка я отхвърли във въздуха. Усети по какъв начин тялото й се удари в стената на палатката, която се огъна и след това я отхвърли още веднъж като пружина. Издрънча някаква бутилка, паднаха някакви чаши, разсипаха се някакви цигари... Тя се удържа, резервира равновесие, само че не чуваше, не виждаше нищо. После се окопити, осъзна като насън, че един духовник, един испански духовник изтриваше с фанатично омерзение устата си от докосването на скверните женски устни. "

" Всичко, което бе изпитвала до момента към Ередиа — тая трудност от спорни усеща на яд и удивление, на философски боязън и обождане, на дарба да се пожертвува за него и да раздра лицето му с нокти, — всичко това й се стори някаква илюзия, която най-накрая бе схванала и която се свеждаше към елементарното физическо владеене на тялото му. Не й трябваше повече. На нея от дълги години не й бе трябвало освен това. Връзките й с съвсем всички мъже, които бе мислила, че обича, се свеждаха точно към това владеене. Духовният детайл у тия мъже бе единствено формата, която внасяше нужното многообразие в еднакъв претекст на удоволствието. "

" Лъкатушейки сред палатките, Фани отново почна да мисли за всичко това и осъзна внезапно, че лагерът умираше, умираше непреклонно и че скоро от него нямаше да остане нищо с изключение на трупове и отмъщението, което обмисляше, ставаше ненужно. Но в този момент като че самият демон бе решил да й оказва помощ. "

" Вие знаете, че светът е в непрестанно придвижване и се развива, че това, което е било през времето на Лойола, не може да съществува днес… Който не вижда това, е или слепец, или лицемер… Вие се отвращавате от догмите, от фантазиите, от жалкото състрадание и безцелното мъжество на Ередиа. Вие знаете какви са несметните благосъстояния на католическата черква и варварската беднотия на нещастниците, които лекуваме. Всичко към нас е срамна и жестока нелепост, която оскърбява човешкия разсъдък. Кой поддържа тази нелепост, кой успокоява съвестта на палачите, кой дава морална мощ на диктаторите, на кандидата, на аристократите, на всички, които в този момент желаят да съборят републиката, да върнат колелото обратно?… Вие знаете кой! Само духовенството, единствено религиозните ордени, единствено безумци като Ередиа!… Признайте истината, отец Херонимо Оливарес! Бъдете един път почтен! Кажете дали съм права! Кажете „ да “! "

" И тия испански гласове, тия пръстени лица и горящи като въглени очи, тия умиращи от петнист тиф хора, гладни, мръсни и въшливи, произнасяха вековната клетва на испанския народ против католическото състрадание, против папите, кардиналите и епископите, против всички крале и благородници, които ги държеха по този начин гладни, по този начин мръсни и по този начин въшливи и които изпращаха безумни монаси да се грижат за тях… "

" - Отегчаваш ме с гордостта си.
- Това е единственото, което ми остава.
- Пази го пред другите.
- Защо не и пред теб?
- Защото и двамата сме еднообразно пропаднали. "

" Двете дами се разделиха. Едната - млада и цъфтяща - отиваше с автомобила си към първокласния хотел, другата - остаряла и сбръчкана като маймуна - се връщаше с магаре в първобитната пещера. Едната изгаряше в пароксизма на неутолените си стремежи, другата, угаснала, отиваше да пее псалми. Коя бе по-разумна? Или и двете бяха еднообразно оглупели, еднообразно побъркани от света, към който принадлежаха? "

" - Виждам страдалчество, сеньор! - сподели йезуитът.
- Значи страданието има цел?
- Положително.
- Каква е тази цел?
- Изкуплението!... След всяка понесена болежка вие ставате една степен морално по-съвършени. "