Какво му е страшното на дълга?
Димитър Петров, коментар за Tribune.bg
Миналата седмица на първо четене бе признат държавният бюджет за 2022 година. Оценките за него са, че за разлика от строгата финансова дисциплинираност, на която бяхме привикнали от въвеждането на валутния ръб насам, към този момент се залага на по-мащабно харчене, по-голям недостиг и увеличение на държавния дълг.
Настоящият текст няма за цел да оспорва макрорамката на бюджета и нуждата от изтегляне на нови външни заеми. Това е територия, непокътната за експерти по стопанска система и финанси, а и за нас, останалите, е видно, че през последните две години обстановката е напълно друга – първо поради коронавирус пандемията, а в този момент и поради цената на тока. Акцентът е върху опитите тази нова (а в действителност добре забравена стара) за България наклонност да се показва като нещо безобидно, че дори и позитивно.
„ Няма да се примирим с обстоятелството, че сме небогати и ще си останем небогати вечно. Това свърши “, сподели финансовият министър Асен Василев и посочи, че съгласно него това е бюджет на растежа. Тоест, ще забогатеем като разхлабим финансовата дисциплинираност, увеличим обществените разноски и се вкараме в нови задължения. А проф. Румен Гечев от Българска социалистическа партия отбрани бюджета с аргумента, че България има най-ниския дълг по отношение на Брутният вътрешен продукт от целия Европейски Съюз и няма нищо ужасно, в случай че се увеличи.
Дори единствено фактът, че последното се споделя от човек, който като министър на стопанската система докара нещата до такава степен българи да гладуват физически в спокойно време (ако не ми вярвате, питайте Петър Стоянов, който през есента на 1996 година разкри, че по време на предизборната си обиколка из страната е срещал хора, който не са яли от два или три дни), би трябвало да звучи като сигнален сигнал. Но да караме всъщност.
Лошото на задълженията е, че един път, за малко взимаш непознати пари, а след това цялостен живот връщаш свои. След като важи за хората и компаниите, би трябвало да се отнася и за страната. А това, че другите страни в Европейски Съюз са „ по-разхайтени “ и от нас, не трябва изобщо да ни успокоява. Дълговете се изплащат с лихви, т.е. финансови институции осъществят облаги на гърба на страните. Не е ли по-добре България да се стреми въобще да няма дълг?
Управляващите ни споделят, че сме небогати, тъй като през последните 25 години сме били „ стиснати “ като страна. Доколко сме „ небогати “ (предвид икономическата динамичност точно през последните 25 години) е обособена тематика, само че това разобличаване съществено си опонира както с обичайна българска народопсихология, по този начин и с одобрените правила на стопанската система.
Всеизвестно е, че наред с трудолюбието, обичайната българска добродетел е и спестовността. На разточителността постоянно се е гледало с отрицание, до степен даже и най-богатите българи в предишното да заобикалят непотребна показност. Живеенето „ назаем “ е мощно непрестижно и целесъобразно единствено при изключително тежка житейска обстановка.
Що се отнася до икономическата логичност, и там нещата стоят просто – с изключение на увеличение на приходите, се търси и оптимизация (разбирай, съкращаване) на разноските. А тегленето на бизнес заем, въпреки и постоянно неизбежно, има смисъл единствено в случай че облагата от икономическата активност надвишава разноските по обслужване на заема.
За българина животът „ назаем “ е относително ново събитие. Дори и когато става дума за жилищен заем. До средата на предишния век всеобщата процедура е да вдигнеш къща със личните си ръце (и вероятно помощ от родственици и приятели), разчитайки на към този момент спестени пари. А когато и където това е ставало прекомерно скъпо, са се създавали кооперации за създаване на жилища. През социализма жилищата се „ раздават “ на погашение по убеждение на страната, като главният проблем е да се сдобиеш с жилище, а не неговото следващо погашение (Държавната спестовна каса е много демократична във връзка с заплащането на вноските). Докато при сегашните действителности за болшинството българи тегленето на банков заем е единствената опция да закупят жилище. Това обаче оскъпява покупката и въпросът е след 10 или 20 години, когато заемът бъде погасен, дали парцелът ще е поскъпнал дотолкоз, че да компенсира платените лихви.
Но може би най-изразителният образец в поддръжка на „ консервативната фискална дисциплинираност “ е , „ бащата на българското розово масло “, основал безусловно от нулата голямата компания за търговия с розово масло „ Шипков и сие “, с представителства в няколко страни. Ето един илюстративен откъс:
„ Придобил десетина мускала, Кънчо се отправил пеш до Цариград, където продал маслото си в адвокатските фирми на западните компании “Имсен ” и “Каселман ” на шесткратно по-висока цена, в сравнение с в Казанлък. За да запази първата си облага Шипков не преспивал даже в хан, а на дървените тарги, които и в този момент може да видите зад “Йени джамия ” при моста за Галата. Мюсюлманско състрадание за бездомниците, нямащи заслон за нощуване.
Четири години наред Кънчо Шипков минава пеш пътя до Цариград, с цел да продава от ден на ден мускали първокачествено казанлъшко розово масло и да спастри скромната, само че възходяща облага към мизерния си капитал. За дългото, няколкостотин километра пътешестване пеш, Кънчо си купува кондури, само че с цел да ги резервира ги обува единствено когато минава през градовете. Останалия път изминава необут. Едва след четвъртото си пътешестване до Цариград, съумява да си купи кон. В идващите години дребният му капитал нараства към този момент в геометрична градация. “
Теорията за напредък посредством увеличение на обществените разноски не е български патент и очевидно има поддръжници по целия свят, в това число и в Международния валутен фонд. Но това не я прави автоматизирано вярна. А когато хората, отговарящи за публичните финанси, подлагат на критика фискалната дисциплинираност, на процедура излиза, че имат менталността не на Кънчо Шипков, а на тези, които теглят (бърз) заем с цел да си купят последния модел айфон или да потрошат десетки хиляди лв. неверни пари към абитуриентския бал на детето. Което е същинската неволя, а не обективната потребност от вдишване на нови дългове…
***
Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „ Св. Климент Охридски “ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия.
Член на Контролния съвет на Младежки закостенял клуб. Секретар е на „ Един завет “ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.
Миналата седмица на първо четене бе признат държавният бюджет за 2022 година. Оценките за него са, че за разлика от строгата финансова дисциплинираност, на която бяхме привикнали от въвеждането на валутния ръб насам, към този момент се залага на по-мащабно харчене, по-голям недостиг и увеличение на държавния дълг.
Настоящият текст няма за цел да оспорва макрорамката на бюджета и нуждата от изтегляне на нови външни заеми. Това е територия, непокътната за експерти по стопанска система и финанси, а и за нас, останалите, е видно, че през последните две години обстановката е напълно друга – първо поради коронавирус пандемията, а в този момент и поради цената на тока. Акцентът е върху опитите тази нова (а в действителност добре забравена стара) за България наклонност да се показва като нещо безобидно, че дори и позитивно.
„ Няма да се примирим с обстоятелството, че сме небогати и ще си останем небогати вечно. Това свърши “, сподели финансовият министър Асен Василев и посочи, че съгласно него това е бюджет на растежа. Тоест, ще забогатеем като разхлабим финансовата дисциплинираност, увеличим обществените разноски и се вкараме в нови задължения. А проф. Румен Гечев от Българска социалистическа партия отбрани бюджета с аргумента, че България има най-ниския дълг по отношение на Брутният вътрешен продукт от целия Европейски Съюз и няма нищо ужасно, в случай че се увеличи.
Дори единствено фактът, че последното се споделя от човек, който като министър на стопанската система докара нещата до такава степен българи да гладуват физически в спокойно време (ако не ми вярвате, питайте Петър Стоянов, който през есента на 1996 година разкри, че по време на предизборната си обиколка из страната е срещал хора, който не са яли от два или три дни), би трябвало да звучи като сигнален сигнал. Но да караме всъщност.
Лошото на задълженията е, че един път, за малко взимаш непознати пари, а след това цялостен живот връщаш свои. След като важи за хората и компаниите, би трябвало да се отнася и за страната. А това, че другите страни в Европейски Съюз са „ по-разхайтени “ и от нас, не трябва изобщо да ни успокоява. Дълговете се изплащат с лихви, т.е. финансови институции осъществят облаги на гърба на страните. Не е ли по-добре България да се стреми въобще да няма дълг?
Управляващите ни споделят, че сме небогати, тъй като през последните 25 години сме били „ стиснати “ като страна. Доколко сме „ небогати “ (предвид икономическата динамичност точно през последните 25 години) е обособена тематика, само че това разобличаване съществено си опонира както с обичайна българска народопсихология, по този начин и с одобрените правила на стопанската система.
Всеизвестно е, че наред с трудолюбието, обичайната българска добродетел е и спестовността. На разточителността постоянно се е гледало с отрицание, до степен даже и най-богатите българи в предишното да заобикалят непотребна показност. Живеенето „ назаем “ е мощно непрестижно и целесъобразно единствено при изключително тежка житейска обстановка.
Що се отнася до икономическата логичност, и там нещата стоят просто – с изключение на увеличение на приходите, се търси и оптимизация (разбирай, съкращаване) на разноските. А тегленето на бизнес заем, въпреки и постоянно неизбежно, има смисъл единствено в случай че облагата от икономическата активност надвишава разноските по обслужване на заема.
За българина животът „ назаем “ е относително ново събитие. Дори и когато става дума за жилищен заем. До средата на предишния век всеобщата процедура е да вдигнеш къща със личните си ръце (и вероятно помощ от родственици и приятели), разчитайки на към този момент спестени пари. А когато и където това е ставало прекомерно скъпо, са се създавали кооперации за създаване на жилища. През социализма жилищата се „ раздават “ на погашение по убеждение на страната, като главният проблем е да се сдобиеш с жилище, а не неговото следващо погашение (Държавната спестовна каса е много демократична във връзка с заплащането на вноските). Докато при сегашните действителности за болшинството българи тегленето на банков заем е единствената опция да закупят жилище. Това обаче оскъпява покупката и въпросът е след 10 или 20 години, когато заемът бъде погасен, дали парцелът ще е поскъпнал дотолкоз, че да компенсира платените лихви.
Но може би най-изразителният образец в поддръжка на „ консервативната фискална дисциплинираност “ е , „ бащата на българското розово масло “, основал безусловно от нулата голямата компания за търговия с розово масло „ Шипков и сие “, с представителства в няколко страни. Ето един илюстративен откъс:
„ Придобил десетина мускала, Кънчо се отправил пеш до Цариград, където продал маслото си в адвокатските фирми на западните компании “Имсен ” и “Каселман ” на шесткратно по-висока цена, в сравнение с в Казанлък. За да запази първата си облага Шипков не преспивал даже в хан, а на дървените тарги, които и в този момент може да видите зад “Йени джамия ” при моста за Галата. Мюсюлманско състрадание за бездомниците, нямащи заслон за нощуване.
Четири години наред Кънчо Шипков минава пеш пътя до Цариград, с цел да продава от ден на ден мускали първокачествено казанлъшко розово масло и да спастри скромната, само че възходяща облага към мизерния си капитал. За дългото, няколкостотин километра пътешестване пеш, Кънчо си купува кондури, само че с цел да ги резервира ги обува единствено когато минава през градовете. Останалия път изминава необут. Едва след четвъртото си пътешестване до Цариград, съумява да си купи кон. В идващите години дребният му капитал нараства към този момент в геометрична градация. “
Теорията за напредък посредством увеличение на обществените разноски не е български патент и очевидно има поддръжници по целия свят, в това число и в Международния валутен фонд. Но това не я прави автоматизирано вярна. А когато хората, отговарящи за публичните финанси, подлагат на критика фискалната дисциплинираност, на процедура излиза, че имат менталността не на Кънчо Шипков, а на тези, които теглят (бърз) заем с цел да си купят последния модел айфон или да потрошат десетки хиляди лв. неверни пари към абитуриентския бал на детето. Което е същинската неволя, а не обективната потребност от вдишване на нови дългове…
***
Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „ Св. Климент Охридски “ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия.
Член на Контролния съвет на Младежки закостенял клуб. Секретар е на „ Един завет “ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ