И някога управниците бъркали в държавното гърне и слагали в джоба си
Димитър Петков се смята за един от най-успешните софийски кметове, трансформирал София от огромно кално село с криви улици и паянтови къщи в съвременен европейски град. Даже политическите му съперници смятат дейностите му всъщност верни, въпреки че доста от тях са в “сопаджийски ” жанр.
Действително точно при Димитър Петков общината реализира огромен проект за градоустройствени промени. Това постанова събарянето на цели квартали както в покрайнините, в безредно застроените квартали на бедняците, по този начин и в центъра. Събарят се, дружно с вехтото и паянтовото, и антични, знакови за София постройки заради това, че попадат на пътя на новата улична мрежа или че някому наподобяват остарели и грозни. Така са унищожени шест средновековни църкви със фрески, основно в самото сърце на столицата. Вместо тях се построяват, съгласно съветския академик Михаил Сперански, “доволно пошли вили във виенски стил”.
Така наподобява София преди кметуването на Димитър Петков.
Това, че Димитър Петков, наименуван Свирчо (по името на неговия в. “Свирчо”, под чиято глава пишело “Лист за свиркане и подгавряне”), от време на време изцяло
самоволно и невежествено събарял каквото си е наумил,
научаваме и от непокътнати мемоари на софиянци. Ето по какъв начин е съборен, примерно, Чохаджийският хан, покрай църквата “Св. Неделя”.
Стамболов написа категорично писмо до Димитър Петков да забави това срутване за няколко години, тъй като притежателят, негов непосредствен, има дребни деца, които разчитат на този приход, дано да отраснат и тогава. Но Димитър Петков дава заповед на пожарникарите да работят. Щом те стартират, идват взвод стражари и ги прогонват. Долагат за това на кмета и той сякаш отстъпва, само че това е видимо - няколко дни по-късно, измежду нощ, когато спят и министри, и стражари, противоречивият хан е срутен. Едва са избавени Ротондата “Св. Георги”, Баня Баши джамия, църквата “Св. Петка Самарджийска”, античната базилика “Св. София”...
Разрушаването на Чохаджийския хан
По мотив събарянето на църквата “Св. Богородица пречиста” - 22 май 1889 година - абсурдът е обществен и противен. Жените от енорията, научили за идното срутване, без да бъдат известени, с цел да отслужат молебен и да изнесат с подобаваща церемониалност светите такъми от църквата, се събират в обедните часове и пречат на разрушителите. Бият камбаната и събират към църквата навалица от инцидентни минувачи, която също дюдюка и крещи възмутено. В последна сметка силата надделява - идват жандарми, които потеглят против хората с голи шашки, приставите гърмят във въздуха, идва и войсково поделение, втурват се “толумбите” (пожарните помпи) и множеството е разпръснато, а църквата - съборена измежду плачове и проклятия. Някои от
“подстрекателите” са задържани, има ранени дами и старци...
Събарянето на остаряла София облагодетелства някои от управниците, т.е. развихря се съвсем нескрита спекулация, освен това не чак толкоз скришно. При събарянето на дребни къщички и премахването на сокачета се образуват, съгласно новия регулационен проект, нови маломерни парцелни места, чиито притежатели би трябвало да бъдат обезщетени.
Според спомените на Добри Ганчев част от управниците, в това число Димитър Петков и Стефан Стамболов, употребяват подставени лица, с цел да притиснат и изнудят притежателите на тези места да им ги продадат на ниски цени, а след това самите те да получат против тях от общината урегулирани места, апетитни и за владеене, и за градежи. Приблизително такава е и далаверата със земя в региона сред София и софийската мера, наименуван Юч-Бунар. Тогава тази земя принадлежи на някой си грък, Мимиди, само че в един миг се оказва трансферирана като благосъстоятелност на Стамболов (по-скоро май Мимиди е заставен да “признае” Стамболов за ортак), а след това министър председателят оказва напън над Димитър Петков да “прехвърли” града зад тези бостани, т.е. цената на земята да се удесетори.
Обект на съвсем същата елементарна и хитра интервенция
са местата против Борисовата градина, от лявата страна на Цариградско шосе, чийто притежател има незабавна потребност от средства. Готов е да ги продаде даже за 2 лв. на квадратен метър. Стамболов, посредством медиатори, ги купува по лев, а кметът ги “вкарва” в града, парцелира ги и ги афишира за обмен. Колкото и да ни е необичайно през днешния ден, дълго време тези места остават некупени (тогава тук е краят на града), та се постанова Стамболов, на който не му се чака, да ипотекира този парцел при Отоманската банка. След гибелта му банката продава тези места поради неизплатени задължения. И въпреки че Стефан Стамболов неведнъж повтаря, че по-добре е да се остави на една жена парцел, а не пари, щото парите бързо се харчат, в действителност след гибелта му фамилията му се оказва обезпокоеното с финансите и претърпяват напълно непретенциозно до края на дните си с наема от две къщи.
Ротондата “Св. Георги” е избавена по някакво знамение.
Според мнозина съвременници няма нищо неправилно и необичайно, по този начин вършат всички властимащи. Както споделя Димитър Петков един път, в отговор на нападките, че употребява властта за персонални облаги: “Ако тези имоти ги купи някой си Исак или Мордохай... ще бъде по вашето схващане, почтено, а пък аз в случай че ги купя и мене се съобщи имота - безчестно. Аз този морал не го разбирам”. Направеното от Димитър Петков е извънредно значимо и належащо за София - не става дума единствено за улиците, за канализацията, за портите на София - Лъвов и Орлов мост, а и за Градската градина и за Минералните бани, даже за основаването на Централните гробища. Трудно можем да си представим София без неговата увереност, колкото и да е тя поръбена с недомислия, безхаберие и неправда по отношение на обособения човек. Но в биографията му има два обстоятелството, които хвърлят сянка върху неговия държавен обсег и съзидателна сила. Това е затварянето на университета и уволнението на професорите поради освиркването на Царя при откриването на Народния спектакъл през 1907 година, както и откритият след гибелта му факт, че като “вътрешен” министър внасял парите от фонда за подкрепяне на бежанците от Македония и Одринска Тракия в своя персонална лихвена сметка в Българска народна банка. Както споделя един съвременник с въздишка:
”Моралът беше такъв”
С други думи - всички го вършат. Според спомените на Добри Ганчев множеството от министрите се обогатяват от така наречен “безусловни фондове”, т.е. държавни безотчетни фондове. Едва ли не по традиция тези суми били изтегляни още при започване на годината и внасяни в персонална сметка, от която - с доста охкане и вайкане - от време на време са били изтегляни дребни суми за държавни потребности или за партийни вестници, т.е. по предопределение. Най-крадливият бил Петър Гудев, последният министър председател на стамболовистите, който с изключение на министър-председател е дълготраен народен представител и “вътрешен министър”. След като мълвата за неговите обири стартира да се разисква от пресата, се постанова щателна инспекция на имотното му положение. И се оказва, че единствено в границите на една година той се обогатява с милиони, на днешни пари.
Едва половината от тях отиват да си построи огромна къща в центъра на София - макар шумните правосъдни каузи тя си остава негова. Проверката открива, че той освен теглил от всякакви държавни фондове за персонални потребности, само че и закупувал скъпи бумаги, които след това прехвърлял на името на шурей си... Цели шест години се проточва следствието, стотици хора вземат участие като очевидци, само че най-после, с помощта на добре платени юристи и процедурни хватки, някогашният министър председател се измъква незасегнат от погледа на Темида. И умерено се отдава на пенсионерски живот и публицистична активност, давайки тил на политиката.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Действително точно при Димитър Петков общината реализира огромен проект за градоустройствени промени. Това постанова събарянето на цели квартали както в покрайнините, в безредно застроените квартали на бедняците, по този начин и в центъра. Събарят се, дружно с вехтото и паянтовото, и антични, знакови за София постройки заради това, че попадат на пътя на новата улична мрежа или че някому наподобяват остарели и грозни. Така са унищожени шест средновековни църкви със фрески, основно в самото сърце на столицата. Вместо тях се построяват, съгласно съветския академик Михаил Сперански, “доволно пошли вили във виенски стил”.
Така наподобява София преди кметуването на Димитър Петков.
Това, че Димитър Петков, наименуван Свирчо (по името на неговия в. “Свирчо”, под чиято глава пишело “Лист за свиркане и подгавряне”), от време на време изцяло
самоволно и невежествено събарял каквото си е наумил,
научаваме и от непокътнати мемоари на софиянци. Ето по какъв начин е съборен, примерно, Чохаджийският хан, покрай църквата “Св. Неделя”.
Стамболов написа категорично писмо до Димитър Петков да забави това срутване за няколко години, тъй като притежателят, негов непосредствен, има дребни деца, които разчитат на този приход, дано да отраснат и тогава. Но Димитър Петков дава заповед на пожарникарите да работят. Щом те стартират, идват взвод стражари и ги прогонват. Долагат за това на кмета и той сякаш отстъпва, само че това е видимо - няколко дни по-късно, измежду нощ, когато спят и министри, и стражари, противоречивият хан е срутен. Едва са избавени Ротондата “Св. Георги”, Баня Баши джамия, църквата “Св. Петка Самарджийска”, античната базилика “Св. София”...
Разрушаването на Чохаджийския хан
По мотив събарянето на църквата “Св. Богородица пречиста” - 22 май 1889 година - абсурдът е обществен и противен. Жените от енорията, научили за идното срутване, без да бъдат известени, с цел да отслужат молебен и да изнесат с подобаваща церемониалност светите такъми от църквата, се събират в обедните часове и пречат на разрушителите. Бият камбаната и събират към църквата навалица от инцидентни минувачи, която също дюдюка и крещи възмутено. В последна сметка силата надделява - идват жандарми, които потеглят против хората с голи шашки, приставите гърмят във въздуха, идва и войсково поделение, втурват се “толумбите” (пожарните помпи) и множеството е разпръснато, а църквата - съборена измежду плачове и проклятия. Някои от
“подстрекателите” са задържани, има ранени дами и старци...
Събарянето на остаряла София облагодетелства някои от управниците, т.е. развихря се съвсем нескрита спекулация, освен това не чак толкоз скришно. При събарянето на дребни къщички и премахването на сокачета се образуват, съгласно новия регулационен проект, нови маломерни парцелни места, чиито притежатели би трябвало да бъдат обезщетени.
Според спомените на Добри Ганчев част от управниците, в това число Димитър Петков и Стефан Стамболов, употребяват подставени лица, с цел да притиснат и изнудят притежателите на тези места да им ги продадат на ниски цени, а след това самите те да получат против тях от общината урегулирани места, апетитни и за владеене, и за градежи. Приблизително такава е и далаверата със земя в региона сред София и софийската мера, наименуван Юч-Бунар. Тогава тази земя принадлежи на някой си грък, Мимиди, само че в един миг се оказва трансферирана като благосъстоятелност на Стамболов (по-скоро май Мимиди е заставен да “признае” Стамболов за ортак), а след това министър председателят оказва напън над Димитър Петков да “прехвърли” града зад тези бостани, т.е. цената на земята да се удесетори.
Обект на съвсем същата елементарна и хитра интервенция
са местата против Борисовата градина, от лявата страна на Цариградско шосе, чийто притежател има незабавна потребност от средства. Готов е да ги продаде даже за 2 лв. на квадратен метър. Стамболов, посредством медиатори, ги купува по лев, а кметът ги “вкарва” в града, парцелира ги и ги афишира за обмен. Колкото и да ни е необичайно през днешния ден, дълго време тези места остават некупени (тогава тук е краят на града), та се постанова Стамболов, на който не му се чака, да ипотекира този парцел при Отоманската банка. След гибелта му банката продава тези места поради неизплатени задължения. И въпреки че Стефан Стамболов неведнъж повтаря, че по-добре е да се остави на една жена парцел, а не пари, щото парите бързо се харчат, в действителност след гибелта му фамилията му се оказва обезпокоеното с финансите и претърпяват напълно непретенциозно до края на дните си с наема от две къщи.
Ротондата “Св. Георги” е избавена по някакво знамение.
Според мнозина съвременници няма нищо неправилно и необичайно, по този начин вършат всички властимащи. Както споделя Димитър Петков един път, в отговор на нападките, че употребява властта за персонални облаги: “Ако тези имоти ги купи някой си Исак или Мордохай... ще бъде по вашето схващане, почтено, а пък аз в случай че ги купя и мене се съобщи имота - безчестно. Аз този морал не го разбирам”. Направеното от Димитър Петков е извънредно значимо и належащо за София - не става дума единствено за улиците, за канализацията, за портите на София - Лъвов и Орлов мост, а и за Градската градина и за Минералните бани, даже за основаването на Централните гробища. Трудно можем да си представим София без неговата увереност, колкото и да е тя поръбена с недомислия, безхаберие и неправда по отношение на обособения човек. Но в биографията му има два обстоятелството, които хвърлят сянка върху неговия държавен обсег и съзидателна сила. Това е затварянето на университета и уволнението на професорите поради освиркването на Царя при откриването на Народния спектакъл през 1907 година, както и откритият след гибелта му факт, че като “вътрешен” министър внасял парите от фонда за подкрепяне на бежанците от Македония и Одринска Тракия в своя персонална лихвена сметка в Българска народна банка. Както споделя един съвременник с въздишка:
”Моралът беше такъв”
С други думи - всички го вършат. Според спомените на Добри Ганчев множеството от министрите се обогатяват от така наречен “безусловни фондове”, т.е. държавни безотчетни фондове. Едва ли не по традиция тези суми били изтегляни още при започване на годината и внасяни в персонална сметка, от която - с доста охкане и вайкане - от време на време са били изтегляни дребни суми за държавни потребности или за партийни вестници, т.е. по предопределение. Най-крадливият бил Петър Гудев, последният министър председател на стамболовистите, който с изключение на министър-председател е дълготраен народен представител и “вътрешен министър”. След като мълвата за неговите обири стартира да се разисква от пресата, се постанова щателна инспекция на имотното му положение. И се оказва, че единствено в границите на една година той се обогатява с милиони, на днешни пари.
Едва половината от тях отиват да си построи огромна къща в центъра на София - макар шумните правосъдни каузи тя си остава негова. Проверката открива, че той освен теглил от всякакви държавни фондове за персонални потребности, само че и закупувал скъпи бумаги, които след това прехвърлял на името на шурей си... Цели шест години се проточва следствието, стотици хора вземат участие като очевидци, само че най-после, с помощта на добре платени юристи и процедурни хватки, някогашният министър председател се измъква незасегнат от погледа на Темида. И умерено се отдава на пенсионерски живот и публицистична активност, давайки тил на политиката.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ