Мирела Костадинова: На кон или пеш Димитър Маринов обикаля България и събира етнографската си сбирка
Димитър Маринов е измежду неуморните възрожденски персони на България. Не инцидентно го назначават за шеф на Народната библиотека, отива да работи там от Софийската девическа гимназия, която оглавява една година. Но и в Народната библиотека не се задържа дълго – едвам 10 месеца. Той поема поста и единствено след няколко дни рапортува на Стефан Стамболов, че наетата от Яблански постройка е готова и чака комисия, която да утвърди и одобри направените от него промени. В новата постройка стават някои промени – има ново работно време и възбрана да се изнасят книги за четене вкъщи.
Новият шеф изисква от всички печатници в Княжеството да му изпратят лист с изданията си, с цел да ревизира какво няма в Българската национална библиотека. Уверява се, че е нужен закон за депозита. Проектозаконът е основан от В. Д. Стоянов, който е предходник на Димитър Маринов, само че нормативния акт остава в давност. Маринов предлага да се актуализират старите каталози, да има веществен азбучник.
Трябват му експерти, които владеят непознати езици. Настоява всички новоназначени да бъдат интелигентни и възпитани хора, даже и прислужниците в Библиотеката. Настоява да се командироват учители, с цел да работят там. Трябват му и пари, само че му дават отговор от министерството, че няма бюджет за условията му. Маринов управлява музейната колекция към Библиотеката и изпраща до всички общини писма за търсене на архиви, предмети на изкуството, старопечатни книги, които да приберат като подаяние или откупка. По негово време постъпва Брациговското евангелие от 1658 година и Евангелие от село Чанакчиево.
Маринов знае, че като шеф на библиотеката не е напълно наясно с това характерно знание. Пише до Просветното министерство с молба да го изпратят, с цел да посети огромните европейски книгохранилища. Ежедневно убеждава Министерството за смисъла на Народната библиотека за нашата и международна просвета. Уволнен е от Министъра на просвещението Константин Величков през 1896 година „ Причините на туй уволняване съставляват най-тъжните мемоари в живота ми. Бех жертва на партизанството, в което аз бех се увлекъл доста надълбоко – бех замечтан другар на Стамболова, или, по-правилно казано – на неговите хрумвания. След неговото рухване почна се прословутото „ изтребляване на Стамболовщината “, и това повлия, та и против мене се заведе углавно дело за злоупотребление и заграбване държавно имущество “.
Присъдата на Димитър Маринов е седем дни затвор, само че скоро е анулирана от съда. Въпреки това той не може да не помни до гибелта си несправидливите обвинявания и огорчението. Но из под перото му, единствено след няколко години, ще се роди книгата му „ Стефан Стамболов и новейшата ни история “, отпечатана през 1909 година Книгата му съдържа мемоари за огромния български общественик, с който се срещат по време на Учредителното заседание през 1879 година Маринов остава почитател на политиката му. Когато Стамболов е погубен, той поддържа брачната половинка му Поликсена. Двамата издават вестник „ Свобода “, който приканва за обединяване на стамболовистите, недоволни от Генадиев, заместил Стамболов.
На мястото на Димитър Маринов в Народната библиотека застава някогашния образован министър Райчо Каролев. А Маринов е назначен от Константин Величков в Софийската мъжка гимназия още веднъж като преподавател. Той е български литератор, фолклорист, държавник, публицист и шеф на Етнографския музей. Има отношение към политическите въпроси на България и след Освобождението е един от тези, които подписват Търновската конституция. Участва в работата на Великото национално заседание през 1879 година във В. Търново, избрало първия български княз Александър Батенберг.
Маринов е ученолюбив човек, прочувствен и схватлив. Амбициозен и трудолюбив. Строг и виновен. Обича реда и последователността в делата си. Визуално е слаб, с мургаво лице. Изказва намерено мнението си, има непосредствен темперамент. Поставя всеки на мястото му, когато е убеден в личните си истини. Експанзивният му характер го въвлича постоянно в разправии. Заради невисок хонорар обвързван с обява в Сборника за национални умотворения дръзва да написа искрено на проф. Иван Шишманов, който го поддържа в креативните инициативи и търсения. Заради наранената си горделивост Маринов се отхвърля от парите. Проф. Шишманов е милосърден, тъй като познава буйния манталитет на своя другар и е подготвен да му подаде ръка. Скоро всичко си отива на мястото.
Двамата другари контактуват повече от 30 години. Шишманов не един път изрича положителното си отношение за работата му, обвързвана със събирачеството му и проучванията, които прави.
Този същински енциклопедист поддържа връзка през дългия си живот и с други забавни хора на своето време – Сава Муткуров, Евлоги Георгиев, Кирил Вазов, проф. Михаил Арнаудов, Стефан Бобчев, Христо Вакарелски.
Съдбата му е изпълнена с редица превратности. Изплаква на връх Петковден - 14 октомври 1846 година в фамилията на Върбан и Найда Мъцанкьови. Детето се ражда в село Армалуй. Нарекли го Петко, тъй като пристигнал на света с името си. След раждането му, когато е едвам на 3 месеца, майка му се разболява и умира. Гледа го сестра му - 12-13 годишно момиче. Бащата е заставен да откри семейство, което да осинови дребния Петко и да го отгледа. Случайно среща огромния ломския търговец на храни, вълна и добитък Марин Бонов, който бил почтен и състоятелен човек, само че нямал деца. Търговецът, дружно с жена си Вълкана имали предпочитание да осиновят момченце от положително и честно семейство.
При едно свое пътешестване по комерсиалните си каузи Марин Бонов научава за дребния Петко и отива да го види в дома на Върбан Мъцанкьов. Какво са говорили двамата мъже времето е заличило, само че скоро идва родственик на Бонов и взема пеленачето. В дома на търговеца направили обред по осиновяването, който приключил със трапеза. На идната неделя поканили духовник, който да кръсти момченцето. Променят името му – от Петко се трансформира в Димитър. Новото му семейство, както баба му Бона и дядо Боно по бащина линия гледат детето с особена любов и топлота.
Новата му майка, която е тънка, висока, с руси коси и черни очи има чудноват глас. Разказва му приказки и предания, обкръжава детето с доста обич.
Истински престиж в къщата е татко му Марин, който е деятелен, волеви, ученолюбив и неотстъпчив пред нравствените правила в живота. Той отпътува за Цариград още като млад. След 20 година се връща в богато кюрдско облекло. Говорел турски и кюрдски език, само че и забогатял. Затова му казвали Стамболията и Кюрда. Търговецът оказва помощ на Лом, с цел да има съвременно взаимно учебно заведение, каквито към този момент съществували на други места в България. Участва в построяването на новото школо, само че е и учебен и църковен настоятел. Този човек купува на сина си първите книги, има мощно предпочитание момчето му да следва медицина в Белград.
В това патриархално семейство се спазвали традициите и морала, живеело се в откровена любов и добрина. В тази спокойна среда отраства Димитър Маринов. От фамилията му потегля ползата му към националния обичай.
Момчето поотраснало и отива на учебно заведение при даскал Михаил Попов, с цел да се учи в пясъчницата. Скоро учителят му е заменен с книжовника Кръстьо Пишурка, който забелязал будния си ученик. Той го поддържа дълги години, увлича го с житейския си образец на просветник и държавник, помога му в духовното израстване. До гибелта си. Преместват дребният Митко от пясъчницата на чина и към този момент взема табла с калем, а след това прекрачва прага на стаята с калфите. Пишурка е отхвърлен от учебното заведение, само че скоро е построено ново школо и по гледище на хората от Лом го завръщат на работа. Въвежда звучната метода, отстранява таблиците, пясъчниците и прави нововъведения. Една от първите книги, които чете Димитър Маринов е побългарения вид на неговата „ Аделаида, алпийската пастирка “. Пишурка му преподава частни уроци по френски и гръцки език.
Маринов стартира да се приготвя, с цел да учи в Белградската гимназия. Тя е предложена от авторитетния Пишурка. Внезапно умира майката на Маринов, от живота си отива и баба му. Баща му се оженил повторно за Гена. Най-тежкият удар идва със гибелта на татко му, който на смъртния си одър предиздвикал своя наследник да унищожи вересиите на длъжниците му.
Тогава Димитър научава, че е осиновен. Още на първата неделя след гибелта на татко си мащехата му напуща дома и отнася наследените жълтици. Роднините прогонват Митко от вкъщи, а дядо му Боно, който е възрастен не може да го отбрани.
През януарските студове на 1864 година Димитър Маринов напуща Лом. Тръгва за Света гора и Хилендарския манастир. Вероятно огорченията, които претърпява повлияват на избора му, само че има предпочитание да се посвети и на Бога. Носи в торбата си самун и 250 гроша. И облеклата на гърба си. По път през Балкана нощува в хановете, даже в хралупа на дърво, когато попада в мощна вихрушка покрай Клисура. В един миг го застигат керванджии, които носели риба и сол за Рилския манастир.
На 20 януари той е към този момент в манастирската обител. Имал предпочитание да остане там до пролетта, а след това да продължи пътя си с поклонници за Света гора. В Рилския манастир го посрещат монасите. Сред тях е проигуменът йеромонах Неофит Рилски, който го приема за собствен послушник и се трансформира в негов нравствен преподавател. Димитър Маринов остава в там 10 месеца.
През това време учи по таблиците на Неофит Рилски, по първата му българска и гръцка граматика. Грижи се още за реда и чистотата в килията на своя преподавател, за приготвянето на храната в магерницата, оказва помощ в църква, пее и учи църковния ред. Неофит взема решение да го изпрати в Белград, с цел да учи в Семинария. Отново се явява остарялото му предпочитание да се отдаде на науката.
През това време животът му за кой ли път взема нов поврат. Дядо Боно, който е останал в Лом, завежда правосъден иск против съгражданин. Обвинява го, че е умъртвил внука му Димитър Маринов. По гледище на монасите и срещу волята си, Димитър би трябвало да се върне обратно. След всякакви перипети той получава документ за благосъстоятелност на къщата, покъщнината и лозето с гората. Едва в този миг става притежател на парцелите на татко си, от които е лишен поради пропуски при осиновяването му.
Дядо му Боно е към този момент доста възрастен – на 95 години. Той е най-близкия човек, който има в живота си и младият мъж взема решение да се върне при него. За това му решение оказва помощ и самият Неофит Рилски, който му написа писмо. В него му припомня за обета, който е дал да служи пред Бога. Но и да продължи учението си. Много години по-късно Димитър Маринов ще разгласява мемоари за учителя си, за живота и навиците му.
В Лом съвсем година работи в адвокатската фирма на търговеца Тодор Атешкаикли, води комерсиалните му бележници. Учи при Никола Първанов, който е приключил Философския факултет на Великата школа в Белград. С няколко спирания приключва втори и трети клас на откритото от Първанов класно учебно заведение. Често поверяват на Маринов възпитаници, които да образова от първите отделения. Първанов оказва помощ на Димитър Маринов в духовните му търсения.
Бъдещият огромен етнограф остава напълно самичък след гибелта на дядо си Боно. Завършва трети клас на ломското учебно заведение. Умува по кои житейски пътища да тръгне – да се върне в манастира или да продължи с науките. Пишурка и Първанов го насочват към второто. Димитър Маринов продава част от покъщнината и отпътува за Цариград. От двамата си учители е взел писма с рекомендации до архимандрит Григорий, който е ръководител на българската община в Цариград и братя Тъпчилещови, богати търговци изветни с присъединяване си в просветно-търговското придвижване.
Маринов се среща с тях и е признат в подготвителния курс на Военномедицинското учебно заведение, което приготвя лекари за турската войска и поема разноските на учениците си. Но учебното заведение и порядките там не харесали на младия мъж.
Заболява от туберкулоза и се връща в родното си място. Летните месеци прекарва в село Прогорелец при братята на майка си Вълкана. От чистия въздух и храната скоро укрепва и през есента се връща в Цариград. Но остава единствено една образователна година.
Заминава за Лом, продава още мебелировка и събира към 1000 гроша. Взема и парична помощ от видинския епископ Антим – с него го е срещнал Първанов в Цариград. Дядо Антим му дава целесъобразно писмо до белградския митрополит Михаил. С това писмо, паспорт публикуван от турското Военно министерство и облечен във военната си учебна униформа потегля с параход.
Писмото до митрополит Михаил оказва помощ, с цел да го одобряват в Семинарията. Изпитва го комисия и той се показва добре. Записват го в последния пети клас на богословското учебно заведение. Преди да изтече образователната година е заставен да напусне. Отстранен е поради връзките си с петнадесетина българчета от Македония, наречени „ остаряло сърбиянчета “ и подготвяни в специфичен къс курс на Семинарията за учители в родния си край.
Маринов се сблъсква с шовинистичния великосръбски дух. Показва отношението си напълно намерено. Повод за отстраняването му е, когато под въздействие на новата сръбска Радикална партия, отпечатва в нейния вестник публикации против проповедниците на пансърбизма. Това затваря зад тила му вратите на Семинарията. Не удовлетворяват молбата му да се яви на изпит и да получи удостоверение.
Постъпва в пети клас на Класическата гимназия и я приключва с отличие. От 1873 година е постоянен студент във Великата школа. Добродетелната тайфа му отпуска 200 златни франка, с цел да постъпи в педагогическо учебно заведение в Загреб или Прага. Избира да остане в сръбската столица. Среща се с Евлоги Георгиев в Гюргево, който е ръководител на дружината. Споделя му за желанието си да продължи педагогическата си подготовка в Белград. След утвърждението му продължава във Филологическия отдел на Философския факултет при Великата школа.
Парите не му доближават, преподава частни уроци по френски език и математика. Благодетелната тайфа му отпуска 10 австрийски жълтици месечно. Прави преводи, съумява да вземе стипендия. В Белград прекарва четири години. Отново не може да приключи и напуща учебното заведение.
Съгражданите му го викат посредством писма да се завърне в Лом, с цел да стане преподавател. Завръща се в крайдунавския град и подписва контракт с общината като основен преподавател. Учителства дружно с Никола Попов, който е учил в Прага. Маринов вкарва гимнастиката в школото, само че скоро я отстраняват, турската власт гледала на нея като на военни извършения за подготовка на комити.
Ботевата чета е разгромена. В дома на Маринов намират покрив Иваница Данчев и Кирил Ботев, брат на поета-революционер. Разкрити са от управляващите и Димитър Маринов влиза в пандиза. Там го заварва Освобождението на България и скоро го освобождават. Няколко месеца по-късно се венчава за дъщерята на Кръстьо Пишурка - Виктория. Тя е учителка. От този брак се раждат 6 деца.
След Освобождението Димитър Маринов е определен за председателна Ломския правосъден съвет. Тази служба заема в Силистра и Русе. Работата не му подхожда, тъй като се тревожел, че „ човек несъзнателно може да аргументи злощастие “. След лъжесвидетелство Русенския съд осъжда почтен човек. Освободен от председателството на правосъдния съвет се завръща в Ломската гимназия. За една година е областен шеф на Лом, само че влиза в спорове с хора уличени в злоупотреби.
После е шеф в Русенската гимназия – цели пет години. Преподава българска литература, църковна история, гражданска история, анатомия. Държал извънредно на реда и дисциплината в учебно заведение.
Една от заслугите му в педагогиката е учебника му „ История на българската литература “, 1887 година Но и това време не минава умерено. Нападат го недоволни учители, даже подават прошение до прокурора против него. Той упорства посредством писмо до Министъра на просвещението да се отдаде на етнографската си работа. Има предпочитание да се реалокира в София. Остава още съвсем година в Русе, с цел да стане след това шеф на Софийската девическа гимназия и на Народната библиотека.
През есента на 1900 година Екзарх Йосиф му предлага да бъде основен редактор на екзархийския вестник „ Вести “. Маринов приема и отпътува за Цариград. След три години е поканен от проф. Иван Шишманов да поеме етнографския отдел при Народния музей в София. И той се съгласява. После е първия шеф на новосъздадения Етнографски музей. Поставя началото на интензивно събиране на носии, украшения, мостри от женските занаяти, обредни хлябове.
И през днешния ден в Националния етнографски музей се съхраняват движимости събирани от Димитър Маринов. Има колекция от гипсови отливки на обредни хлябове. Ако в миналото Ви се наложи да знаете по какъв начин се украсява ритуален самун за християнски празник в разнообразни краища на България можете да разгърнете книгата му „ Народна религия и религиозни традиции “, която дава подробна картина на знаците.
Маринов учи живота и бита на българите. Излизат 7 тома от фолклорно-етнографския му труд „ Жива старост “. Неговото дело на откривател продължава десетилетия, оставя името си в българската етнография като незабравимо. Години наред обикаля страната и натрупа богатата си колекция от етнографски и фолклорни материали. Дори прекомерно възрастен остава разпален събирач. С кон или пешком, в мраз и горещина обикаля другите краища на България.
Последните проучвания и обиколки прави в преклонна възраст – Министерството на националното просвещение му отпуска пари за това. Няколко месеца преди гибелта обикаля страната, с цел да добави събраното до този миг по въпроси свързани с покъщнината, облеклото, храната на българите. Повече от 35 година се занимава със събираческа активност. Всичко, което е натрупал е впечатляващо. Той познава елементарните хора, умее да беседва с тях, да се вгледа в духовната и материална просвета.
През 1914 година има предпочитание да се отдръпна в манастир и да приготви етнографските си мемоари за щемпел. Отива в Лом и там на лозето си, което назовава „ Хилендарски скит “ се отдава на заниманията си. Седем години по-късно не е не запомнил обета, който е дал пред Неофит Рилски – да се посвети на Бог. Приема нравствен ранг. Ръкоположен е в столичния храм „ Св. Седмочисленици “. Дните му са отброени – умира на на 94 години в един леден януарски ден на 1940 година
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в!
Новият шеф изисква от всички печатници в Княжеството да му изпратят лист с изданията си, с цел да ревизира какво няма в Българската национална библиотека. Уверява се, че е нужен закон за депозита. Проектозаконът е основан от В. Д. Стоянов, който е предходник на Димитър Маринов, само че нормативния акт остава в давност. Маринов предлага да се актуализират старите каталози, да има веществен азбучник.
Трябват му експерти, които владеят непознати езици. Настоява всички новоназначени да бъдат интелигентни и възпитани хора, даже и прислужниците в Библиотеката. Настоява да се командироват учители, с цел да работят там. Трябват му и пари, само че му дават отговор от министерството, че няма бюджет за условията му. Маринов управлява музейната колекция към Библиотеката и изпраща до всички общини писма за търсене на архиви, предмети на изкуството, старопечатни книги, които да приберат като подаяние или откупка. По негово време постъпва Брациговското евангелие от 1658 година и Евангелие от село Чанакчиево.
Маринов знае, че като шеф на библиотеката не е напълно наясно с това характерно знание. Пише до Просветното министерство с молба да го изпратят, с цел да посети огромните европейски книгохранилища. Ежедневно убеждава Министерството за смисъла на Народната библиотека за нашата и международна просвета. Уволнен е от Министъра на просвещението Константин Величков през 1896 година „ Причините на туй уволняване съставляват най-тъжните мемоари в живота ми. Бех жертва на партизанството, в което аз бех се увлекъл доста надълбоко – бех замечтан другар на Стамболова, или, по-правилно казано – на неговите хрумвания. След неговото рухване почна се прословутото „ изтребляване на Стамболовщината “, и това повлия, та и против мене се заведе углавно дело за злоупотребление и заграбване държавно имущество “.
Присъдата на Димитър Маринов е седем дни затвор, само че скоро е анулирана от съда. Въпреки това той не може да не помни до гибелта си несправидливите обвинявания и огорчението. Но из под перото му, единствено след няколко години, ще се роди книгата му „ Стефан Стамболов и новейшата ни история “, отпечатана през 1909 година Книгата му съдържа мемоари за огромния български общественик, с който се срещат по време на Учредителното заседание през 1879 година Маринов остава почитател на политиката му. Когато Стамболов е погубен, той поддържа брачната половинка му Поликсена. Двамата издават вестник „ Свобода “, който приканва за обединяване на стамболовистите, недоволни от Генадиев, заместил Стамболов.
На мястото на Димитър Маринов в Народната библиотека застава някогашния образован министър Райчо Каролев. А Маринов е назначен от Константин Величков в Софийската мъжка гимназия още веднъж като преподавател. Той е български литератор, фолклорист, държавник, публицист и шеф на Етнографския музей. Има отношение към политическите въпроси на България и след Освобождението е един от тези, които подписват Търновската конституция. Участва в работата на Великото национално заседание през 1879 година във В. Търново, избрало първия български княз Александър Батенберг.
Маринов е ученолюбив човек, прочувствен и схватлив. Амбициозен и трудолюбив. Строг и виновен. Обича реда и последователността в делата си. Визуално е слаб, с мургаво лице. Изказва намерено мнението си, има непосредствен темперамент. Поставя всеки на мястото му, когато е убеден в личните си истини. Експанзивният му характер го въвлича постоянно в разправии. Заради невисок хонорар обвързван с обява в Сборника за национални умотворения дръзва да написа искрено на проф. Иван Шишманов, който го поддържа в креативните инициативи и търсения. Заради наранената си горделивост Маринов се отхвърля от парите. Проф. Шишманов е милосърден, тъй като познава буйния манталитет на своя другар и е подготвен да му подаде ръка. Скоро всичко си отива на мястото.
Двамата другари контактуват повече от 30 години. Шишманов не един път изрича положителното си отношение за работата му, обвързвана със събирачеството му и проучванията, които прави.
Този същински енциклопедист поддържа връзка през дългия си живот и с други забавни хора на своето време – Сава Муткуров, Евлоги Георгиев, Кирил Вазов, проф. Михаил Арнаудов, Стефан Бобчев, Христо Вакарелски.
Съдбата му е изпълнена с редица превратности. Изплаква на връх Петковден - 14 октомври 1846 година в фамилията на Върбан и Найда Мъцанкьови. Детето се ражда в село Армалуй. Нарекли го Петко, тъй като пристигнал на света с името си. След раждането му, когато е едвам на 3 месеца, майка му се разболява и умира. Гледа го сестра му - 12-13 годишно момиче. Бащата е заставен да откри семейство, което да осинови дребния Петко и да го отгледа. Случайно среща огромния ломския търговец на храни, вълна и добитък Марин Бонов, който бил почтен и състоятелен човек, само че нямал деца. Търговецът, дружно с жена си Вълкана имали предпочитание да осиновят момченце от положително и честно семейство.
При едно свое пътешестване по комерсиалните си каузи Марин Бонов научава за дребния Петко и отива да го види в дома на Върбан Мъцанкьов. Какво са говорили двамата мъже времето е заличило, само че скоро идва родственик на Бонов и взема пеленачето. В дома на търговеца направили обред по осиновяването, който приключил със трапеза. На идната неделя поканили духовник, който да кръсти момченцето. Променят името му – от Петко се трансформира в Димитър. Новото му семейство, както баба му Бона и дядо Боно по бащина линия гледат детето с особена любов и топлота.
Новата му майка, която е тънка, висока, с руси коси и черни очи има чудноват глас. Разказва му приказки и предания, обкръжава детето с доста обич.
Истински престиж в къщата е татко му Марин, който е деятелен, волеви, ученолюбив и неотстъпчив пред нравствените правила в живота. Той отпътува за Цариград още като млад. След 20 година се връща в богато кюрдско облекло. Говорел турски и кюрдски език, само че и забогатял. Затова му казвали Стамболията и Кюрда. Търговецът оказва помощ на Лом, с цел да има съвременно взаимно учебно заведение, каквито към този момент съществували на други места в България. Участва в построяването на новото школо, само че е и учебен и църковен настоятел. Този човек купува на сина си първите книги, има мощно предпочитание момчето му да следва медицина в Белград.
В това патриархално семейство се спазвали традициите и морала, живеело се в откровена любов и добрина. В тази спокойна среда отраства Димитър Маринов. От фамилията му потегля ползата му към националния обичай.
Момчето поотраснало и отива на учебно заведение при даскал Михаил Попов, с цел да се учи в пясъчницата. Скоро учителят му е заменен с книжовника Кръстьо Пишурка, който забелязал будния си ученик. Той го поддържа дълги години, увлича го с житейския си образец на просветник и държавник, помога му в духовното израстване. До гибелта си. Преместват дребният Митко от пясъчницата на чина и към този момент взема табла с калем, а след това прекрачва прага на стаята с калфите. Пишурка е отхвърлен от учебното заведение, само че скоро е построено ново школо и по гледище на хората от Лом го завръщат на работа. Въвежда звучната метода, отстранява таблиците, пясъчниците и прави нововъведения. Една от първите книги, които чете Димитър Маринов е побългарения вид на неговата „ Аделаида, алпийската пастирка “. Пишурка му преподава частни уроци по френски и гръцки език.
Маринов стартира да се приготвя, с цел да учи в Белградската гимназия. Тя е предложена от авторитетния Пишурка. Внезапно умира майката на Маринов, от живота си отива и баба му. Баща му се оженил повторно за Гена. Най-тежкият удар идва със гибелта на татко му, който на смъртния си одър предиздвикал своя наследник да унищожи вересиите на длъжниците му.
Тогава Димитър научава, че е осиновен. Още на първата неделя след гибелта на татко си мащехата му напуща дома и отнася наследените жълтици. Роднините прогонват Митко от вкъщи, а дядо му Боно, който е възрастен не може да го отбрани.
През януарските студове на 1864 година Димитър Маринов напуща Лом. Тръгва за Света гора и Хилендарския манастир. Вероятно огорченията, които претърпява повлияват на избора му, само че има предпочитание да се посвети и на Бога. Носи в торбата си самун и 250 гроша. И облеклата на гърба си. По път през Балкана нощува в хановете, даже в хралупа на дърво, когато попада в мощна вихрушка покрай Клисура. В един миг го застигат керванджии, които носели риба и сол за Рилския манастир.
На 20 януари той е към този момент в манастирската обител. Имал предпочитание да остане там до пролетта, а след това да продължи пътя си с поклонници за Света гора. В Рилския манастир го посрещат монасите. Сред тях е проигуменът йеромонах Неофит Рилски, който го приема за собствен послушник и се трансформира в негов нравствен преподавател. Димитър Маринов остава в там 10 месеца.
През това време учи по таблиците на Неофит Рилски, по първата му българска и гръцка граматика. Грижи се още за реда и чистотата в килията на своя преподавател, за приготвянето на храната в магерницата, оказва помощ в църква, пее и учи църковния ред. Неофит взема решение да го изпрати в Белград, с цел да учи в Семинария. Отново се явява остарялото му предпочитание да се отдаде на науката.
През това време животът му за кой ли път взема нов поврат. Дядо Боно, който е останал в Лом, завежда правосъден иск против съгражданин. Обвинява го, че е умъртвил внука му Димитър Маринов. По гледище на монасите и срещу волята си, Димитър би трябвало да се върне обратно. След всякакви перипети той получава документ за благосъстоятелност на къщата, покъщнината и лозето с гората. Едва в този миг става притежател на парцелите на татко си, от които е лишен поради пропуски при осиновяването му.
Дядо му Боно е към този момент доста възрастен – на 95 години. Той е най-близкия човек, който има в живота си и младият мъж взема решение да се върне при него. За това му решение оказва помощ и самият Неофит Рилски, който му написа писмо. В него му припомня за обета, който е дал да служи пред Бога. Но и да продължи учението си. Много години по-късно Димитър Маринов ще разгласява мемоари за учителя си, за живота и навиците му.
В Лом съвсем година работи в адвокатската фирма на търговеца Тодор Атешкаикли, води комерсиалните му бележници. Учи при Никола Първанов, който е приключил Философския факултет на Великата школа в Белград. С няколко спирания приключва втори и трети клас на откритото от Първанов класно учебно заведение. Често поверяват на Маринов възпитаници, които да образова от първите отделения. Първанов оказва помощ на Димитър Маринов в духовните му търсения.
Бъдещият огромен етнограф остава напълно самичък след гибелта на дядо си Боно. Завършва трети клас на ломското учебно заведение. Умува по кои житейски пътища да тръгне – да се върне в манастира или да продължи с науките. Пишурка и Първанов го насочват към второто. Димитър Маринов продава част от покъщнината и отпътува за Цариград. От двамата си учители е взел писма с рекомендации до архимандрит Григорий, който е ръководител на българската община в Цариград и братя Тъпчилещови, богати търговци изветни с присъединяване си в просветно-търговското придвижване.
Маринов се среща с тях и е признат в подготвителния курс на Военномедицинското учебно заведение, което приготвя лекари за турската войска и поема разноските на учениците си. Но учебното заведение и порядките там не харесали на младия мъж.
Заболява от туберкулоза и се връща в родното си място. Летните месеци прекарва в село Прогорелец при братята на майка си Вълкана. От чистия въздух и храната скоро укрепва и през есента се връща в Цариград. Но остава единствено една образователна година.
Заминава за Лом, продава още мебелировка и събира към 1000 гроша. Взема и парична помощ от видинския епископ Антим – с него го е срещнал Първанов в Цариград. Дядо Антим му дава целесъобразно писмо до белградския митрополит Михаил. С това писмо, паспорт публикуван от турското Военно министерство и облечен във военната си учебна униформа потегля с параход.
Писмото до митрополит Михаил оказва помощ, с цел да го одобряват в Семинарията. Изпитва го комисия и той се показва добре. Записват го в последния пети клас на богословското учебно заведение. Преди да изтече образователната година е заставен да напусне. Отстранен е поради връзките си с петнадесетина българчета от Македония, наречени „ остаряло сърбиянчета “ и подготвяни в специфичен къс курс на Семинарията за учители в родния си край.
Маринов се сблъсква с шовинистичния великосръбски дух. Показва отношението си напълно намерено. Повод за отстраняването му е, когато под въздействие на новата сръбска Радикална партия, отпечатва в нейния вестник публикации против проповедниците на пансърбизма. Това затваря зад тила му вратите на Семинарията. Не удовлетворяват молбата му да се яви на изпит и да получи удостоверение.
Постъпва в пети клас на Класическата гимназия и я приключва с отличие. От 1873 година е постоянен студент във Великата школа. Добродетелната тайфа му отпуска 200 златни франка, с цел да постъпи в педагогическо учебно заведение в Загреб или Прага. Избира да остане в сръбската столица. Среща се с Евлоги Георгиев в Гюргево, който е ръководител на дружината. Споделя му за желанието си да продължи педагогическата си подготовка в Белград. След утвърждението му продължава във Филологическия отдел на Философския факултет при Великата школа.
Парите не му доближават, преподава частни уроци по френски език и математика. Благодетелната тайфа му отпуска 10 австрийски жълтици месечно. Прави преводи, съумява да вземе стипендия. В Белград прекарва четири години. Отново не може да приключи и напуща учебното заведение.
Съгражданите му го викат посредством писма да се завърне в Лом, с цел да стане преподавател. Завръща се в крайдунавския град и подписва контракт с общината като основен преподавател. Учителства дружно с Никола Попов, който е учил в Прага. Маринов вкарва гимнастиката в школото, само че скоро я отстраняват, турската власт гледала на нея като на военни извършения за подготовка на комити.
Ботевата чета е разгромена. В дома на Маринов намират покрив Иваница Данчев и Кирил Ботев, брат на поета-революционер. Разкрити са от управляващите и Димитър Маринов влиза в пандиза. Там го заварва Освобождението на България и скоро го освобождават. Няколко месеца по-късно се венчава за дъщерята на Кръстьо Пишурка - Виктория. Тя е учителка. От този брак се раждат 6 деца.
След Освобождението Димитър Маринов е определен за председателна Ломския правосъден съвет. Тази служба заема в Силистра и Русе. Работата не му подхожда, тъй като се тревожел, че „ човек несъзнателно може да аргументи злощастие “. След лъжесвидетелство Русенския съд осъжда почтен човек. Освободен от председателството на правосъдния съвет се завръща в Ломската гимназия. За една година е областен шеф на Лом, само че влиза в спорове с хора уличени в злоупотреби.
После е шеф в Русенската гимназия – цели пет години. Преподава българска литература, църковна история, гражданска история, анатомия. Държал извънредно на реда и дисциплината в учебно заведение.
Една от заслугите му в педагогиката е учебника му „ История на българската литература “, 1887 година Но и това време не минава умерено. Нападат го недоволни учители, даже подават прошение до прокурора против него. Той упорства посредством писмо до Министъра на просвещението да се отдаде на етнографската си работа. Има предпочитание да се реалокира в София. Остава още съвсем година в Русе, с цел да стане след това шеф на Софийската девическа гимназия и на Народната библиотека.
През есента на 1900 година Екзарх Йосиф му предлага да бъде основен редактор на екзархийския вестник „ Вести “. Маринов приема и отпътува за Цариград. След три години е поканен от проф. Иван Шишманов да поеме етнографския отдел при Народния музей в София. И той се съгласява. После е първия шеф на новосъздадения Етнографски музей. Поставя началото на интензивно събиране на носии, украшения, мостри от женските занаяти, обредни хлябове.
И през днешния ден в Националния етнографски музей се съхраняват движимости събирани от Димитър Маринов. Има колекция от гипсови отливки на обредни хлябове. Ако в миналото Ви се наложи да знаете по какъв начин се украсява ритуален самун за християнски празник в разнообразни краища на България можете да разгърнете книгата му „ Народна религия и религиозни традиции “, която дава подробна картина на знаците.
Маринов учи живота и бита на българите. Излизат 7 тома от фолклорно-етнографския му труд „ Жива старост “. Неговото дело на откривател продължава десетилетия, оставя името си в българската етнография като незабравимо. Години наред обикаля страната и натрупа богатата си колекция от етнографски и фолклорни материали. Дори прекомерно възрастен остава разпален събирач. С кон или пешком, в мраз и горещина обикаля другите краища на България.
Последните проучвания и обиколки прави в преклонна възраст – Министерството на националното просвещение му отпуска пари за това. Няколко месеца преди гибелта обикаля страната, с цел да добави събраното до този миг по въпроси свързани с покъщнината, облеклото, храната на българите. Повече от 35 година се занимава със събираческа активност. Всичко, което е натрупал е впечатляващо. Той познава елементарните хора, умее да беседва с тях, да се вгледа в духовната и материална просвета.
През 1914 година има предпочитание да се отдръпна в манастир и да приготви етнографските си мемоари за щемпел. Отива в Лом и там на лозето си, което назовава „ Хилендарски скит “ се отдава на заниманията си. Седем години по-късно не е не запомнил обета, който е дал пред Неофит Рилски – да се посвети на Бог. Приема нравствен ранг. Ръкоположен е в столичния храм „ Св. Седмочисленици “. Дните му са отброени – умира на на 94 години в един леден януарски ден на 1940 година
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в!
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ