Дезинтеграцията на старата десница е продължителен процес, на който са

Дезинтеграцията на остарялата десница е нескончаем развой, на който са отдадени голям брой аналитични материали. Това е изтъркана тематика за политическите коментатори, към нея се подхожда съвсем машинално, тя се появява от време на време в медиите, когато се развихри следващият скандал. Съответно дясното се мисли като нещо, което би трябвало да се сплоти, с цел да оцелее на следващите избори, за него се приказва през призмата на вътрешните междуособици и несъгласия, а те в последно време се свеждат до това дали е належащо съдействие с ГЕРБ, с Патриотичния фронт, или би трябвало да се взе участие в надпреварата от независима писта.

С други думи,

дебатът за дясното не е основан върху хрумвания,
той е преместен от тематиката за съдружната политика

Десните разискват формата, а не наличието, тактиката за привличане на изгубените гласоподаватели, а не идеологическото обръщение. Разбира се, не липсват и осведомителни мотиви от вида на последното съвещание на Националния съвет на Съюз на демократичните сили, което беше необятно отразено в медиите. Оттук следва резонният въпрос по какъв начин е допустимо да приказваме за идеология, това ли са днешните български консерватори, с физически пердах ли се организира борбата за идеята на Съюз на демократичните сили – в действителност тази идея се е трансформирала в политическо факсимиле, чиято същина не е задоволително адаптивна през днешния ден.

Основната заслуга на българската десница е, че тя е подстрекател и участник в процеса на прехода от тоталитаризъм и планово стопанство към конкурентна плуралистична система и пазарна стопанска система. Следователно от вероятността на 1989 година дясното е притежател на полезностите на демокрацията, която обаче не е идеология, а е тип политически режим. В миналите близо 30 години най-малко на официално ниво в България беше построена ефикасна демократична политическа система. Всички партии признават публично демокрацията и на процедура така наречен " демократични сили " са изгубили статута си на нейни апологети. Структурната неточност да се бърка идеологията с режима се следи и при новата коалиция, която неслучайно носи името " Демократична България ". Разглежданото политическо неразбирателство, изразяващо се в смесването на народна власт и идеология, съдържа в себе си още един систематичен детайл.

Десницата непрестанно борави с клишето, посредством което поема ангажимент " да взема решение проблемите на хората ". Посланието е адресирано към всички, смятащи себе си за демократи и респективно отхвърлящи дефицитите на демократичната политическа система, която не действа обикновено и редица нейни обособени аспекти се подлагат на критика в отчетите на разнообразни интернационалните организации. Функционалният детайл има институционално измерение, което се базира върху изкуствено построената съпротива сред политика и успеваемост, чието дешифриране не е предмет на сегашния разбор.

Мантрата " да се вземат решение проблемите на хората "
също слага идеологически въпросителни

Хората сами по себе си са характерности с разнопосочни потребности и ползи. Обръщението към всички или е послание към народа като единно цяло и приет престиж и е натоварено със съответния популистки привкус, или е безадресно обръщение към хетерогенната общественост. И в двата случая внушението на демократите е, че ще открият статукво на същинска народна власт. Не се предлага нито идеологически, нито институционален инструментариум за реализация на задачата. Оттук решаването на проблемите на хората се хлъзга по тънката граница, по която тече напрежението сред демокрацията и популизма. Действително главните проблеми са свързани с неудовлетворените обществени упования и неналичието на социална правдивост, отсам автоматизирано се разтваря ножицата сред народа и елита и се продуцира естественият резултат на размиване на границите сред популисткото и непопулисткото.

Елементарен, само че значителен и индикативен образец е казусът с корупцията. Тя е главен камшик на политическата система и катализатор на ерозията на институциите, тя предпоставя неналичието на правдивост и стопански напредък, тя прогонва задграничните вложители и основава съмнение към България. Атаката против корумпираните елити е главният възторг на популистите, които непрестанно разрушават демократичните устои. Това е парадоксът пред днешните демократи. Те на доктрина би трябвало да се извърнат към традицията и консерватизма, към моралните правила, към отстояването на закона и реда. Само по този начин могат да се отстранят деструктуриращи феномени от вида на корупцията.

Аналитичното говорене за главния кусур на българската политическа система се пресича с основния миг на популизма – антикорупционната изразителност. Като резултат от това поражда усложнение да се отчлени популисткото от непопулисткото. По същата скица върви обещанието за повишение на качеството на живот на всички български жители. То е чист популизъм, само че десницата не се отхвърля от него, в нашите условия да се стартира концепцията за осъществяване на политика, която взема поради консервативния принцип за естественото неравноправие сред хората, би било равнозначно на непринуден отвод от политическо присъединяване. Реално видяно, всички партии оферират в стратегиите си високо качество на живот и битка с корупцията.

Заразата на популизма се е популяризирала всеобщо,
тя измества идеологията

От казаното дотук е видно, че дясното е некомпетентно да се изправи единствено против партиите, които набират мощност в днешната обстановка. Нека да се върнем към началото и през призмата на нашата теза да осмислим концепцията на Божидар Лукарски за коалиция с НФСБ. Според формалната аргументация Съюз на демократичните сили се обръща към естествения си съдружник – консервативните патриотични сили. По природата си патриотизмът е по-скоро насочен към национализма. Днес у нас няма същински шовинизъм, той към този момент е изживял своята политическа новост. По редица индикатори Патриотичният фронт е популистка групировка, вътре влиза и крайнолявата " Атака ". Жонглирането на Лукарски с идеологическия пиедестал е белег на девалвацията на полезностите, обусловена от провокациите на актуалния свят. Коалициите постоянно се вършат на кардинална основа, като правилото, върху който те се градят, е политическото оцеляване. Консервативно мислещата част от българското общество не може да одобри продукта, който й се предлага.

Има един по-дълбок спор и той се отнася до това

дали консерватизмът има почва у нас

Идеологическото обучение на обществото се изчерпва с познанията на тези генерации, които са държали изпита по теоретичен комунизъм в университета. Казано във допустимо най-сбита форма, консервативната настройка не е настояща предвид на особеностите на историческото развиване, включително неналичието на мощна демократична държавна традиция, на аристокрация, на религиозно възпитание; значителен фактор е положението на интелигенцията, която в множеството случаи е сложена пред алтернативите на битката за личното си оцеляване. Освен това консервативната настройка се опира върху естествените неравенства сред хората, а логиката на българския преход и по-специално на неговия първичен стадий сътвори изцяло изкуствени неравенства.

Ако условно определим разликата сред лявото и дясното като разлика сред труда и капитала, у нас капиталите отидоха в ръцете на левите, появи се терминът " леви олигарси " с несъмнената си идеологическа противоречивост. Налага се изводът, че липсва обществена база за достоверна дясна консервативна партия; адаптивността на популистките послания към публичните настройки рефлектира върху държанието на всички партии, в това число и на десните; структурните трансформации в десницата не могат да пречупят недостига на хрумвания.