Девойката Агатия (Добра) живяла в Палермо, Сицилия. Тя се отказала

Девойката Агатия (Добра) живяла в Палермо, Сицилия. Тя се отказала от житейските наслади и се посветила на Бога, като се стараела да му служи с положителни каузи и правоверен живот. Агатия била подложена на жестоки мъчения, само че не се отрекла от вярата си. Светата мъченица била убита в гр. Катания. Години след гибелта й на гроба й жителите на града построили черква, а Агатия приели за своя закрилница.

Притча за Митаря и Фарисея

Притчата за Митаря и Фарисея е една от притчите разказани от Исус Христос и предадена в евангелието от Лука. Тя е една от четирите подготвителни, съгласно православния църковен календар, за Великите пости.

Притчата касае, изяснява и превъзнася най-висшата християнска добродетел, като Божия майка на всички добродетели - смирението и наказа най-греховния от всичките пороци - гордостта, като последния и в същото време най-пагубен от Седемте смъртни гряха:

„ Също и на ония, които бяха уверени в себе си, че са праведни, и презираха другите, сподели следната алегория:
двама души влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар.

Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си така: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите индивиди, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар:

заговявам два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що получавам.

А митарят, като стоеше далеко, не смееше даже да подигне очи към небето; само че удряше се в гърди и споделяше: Боже, бъди милосърден към мене грешника!

Казвам ви, че тоя отиде вкъщи си оневинен повече, в сравнение с оня; тъй като всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.

"
(Лука 18:9 - 14)

Фарисеите
Фарисеите по Христово време били евреи осведомени с еврейския закон и история, само че като знаещи били и най-изтънчените сребролюбци, честолюбци и лицемери. Те спорели по него време по цели дни за запазване не на духа на закона, а за буквата на закона, заради и което си останали „ слепи " за националните несгоди и неволи, като не познавали нито милостта, нито справедливостта, последната в основата на правото. Те се отличавали навсякъде със своята помпозна богобоязливост, непрекъснато шепнене на молебствия, гордо подаване на лепта, само че с цел да ги видят хората... а в реалност това било единствено една маска и те както свидетелстват Отците на Църквата били жестоки и безсъвестни хора с покварени от изгода сърца, непознати на състраданието към близък. Когато Христос поучавал народа на истина, състрадание, примирение и братолюбие, те били най-големите съперници на това обучение. За да унижат Спасителя, фарисеите лъжели хората, че той прави чудеса в името на дявола, като за лице сякаш пазили закона, а скрито правили най-големите беззакония. Поради това, като знаел сърцата им, Христос ги нарекъл безподобни лицемери, безумци и слепци. През новата епоха и след разрушаването на Йерусалимския храм, фарисеите били единствената оживяла юдейска фракция, която положила основите на по-сетнешния, в това число и на актуалния юдаизъм.

Митарите
Митарите още по римско време били събирачи на налози. Римската власт наложила и на еврейския народ всякакви данъци и берии, а митарите откупвали правото да ги събират за който труд си докарвали много пари. От всички специалности, по обясними аргументи, митарската била най-недолюбвана от всички и в частност от простолюдието. Евреите двойно мразели тия митари, тъй като ги считали и за оръдие на омразната им непозната римска имперска власт, с чиято помощ, от време на време и на мощ, те събирали фиска от народа, и най-много от еврейските първенци, множеството от които били и членове на Синедриона. При все това болшинството митари били положителни хора, само че поради естеството на работата, множеството от тях били елементарни и неуки (тъй като други не се залавяли с тази професия), само че като цяло били откровени и благодушни. Тъжната им съвест по-бързо заговаряла, а сърцето им по-лесно се трогвало и съчувствало на непознатите неволи. Също по този начин гордостта и лицемерието им били непознати. Хората ги ненавиждали, само че те не им се сърдили и се отнасяли с схващане към негодуванието. Често и сами признавали своите неточности и грехове, след което отивали в храма и откровено се молили на Бога да им опрости греховете и неправдите които вършели.

Поуката
Притчата изобличава фарисейското самозалъгване в което всеки може да прозре общочовешкото себелюбие. Това в действителност е една илюзия, внушавана от духа на гордостта. Същевременно вглеждайки се постоянно в огледалото на суетата, не следва всичко необмислено да се подлага на критика и безрезервно да се осъждат непознатите действия и каузи, в комбиниране с възмущение, че всичко свършено от нас е вярно, а другото, предходното и непознатото - наобратно, т.е. по този начин както ние го разбираме и най-много ни се угажда.

В този смисъл, Спасителят поучава, че е елементарно да се рече: не съм като другите - изедник и прелюбодеец, но с голи думи никой не може да промени и увеличи своята морална стойност, още повече, че под външната демонстративна богобоязливост постоянно могат да се крият жестоки сърца, преизпълнени със завист, злоба и низки пристрастености. Според Евангелист Лука, само по мислите, сърцата и най-много делата, Бог съди за нашето нравствено достолепие.

Съгласно Божия закон постъпките и държанието на другите не могат да бъдат мярка за нашата праведност и добрина, а единственият непогрешим за този свят е единствено Бог!В град Антиохия един духовник, на име Саприкий, и един християнин, на име Никифор, били свързани между тях с тясно другарство. В такава дружба те проживели няколко години. Но духът на злобата смутил мира, който съществувал сред тях; те се скарали и страшна омраза заменила предходното другарство. След известно време обаче Никифор схванал, какъв брой неверни и неугодни Богу са възприятията на омраза и поискал да се сдобри със Саприкия. Но Саприкий не желал и да чуе за това. Напразно Никифор прибягвал до посредничеството на общи другари. Саприкий упорствувал в своята омраза, забравяйки, че Господ не приема молитвите на тия люде, които таят в ръцете си завист срещу близък. Той не желал и да чуе за Никифора. Когато тоя със сълзи падал при нозете му и го молил за примирие, Саприкий безмълвно се отдалечавал и не желал даже да огледа предходния собствен другар.

Това било към половината на третото столетие. Настанало тежко гонение срещу християните. Саприкий, като духовник, бил заловен пръв и отведен на съд при шефа Той храбро изповядал пред него вярата си.

- Нашита царе Валериан и Галиен - споделил шефът -заповядват: всички, които се назовават християни, или да принесат жертва на боговете, или да бъдат предадени на мъчителна гибел.

- Аз съм християнин - дал отговор Саприкий. - Покланям се единствено на същинския Бог, Създателя на света, и не мога да се поклоня на идолите, които единствено са създания на човешки ръце.

Управителят заповядал грубо да мъчат Саприкия, който с невероятна неотстъпчивост претърпял ужасните премеждия и споделил на шефа: " Ти имаш власт единствено над тялото ми, а душата ми Бог пази. Който я е основал! " Като видял, че мъченията не могат да склонят Саприкия да се отхвърли от вярата, шефът го осъдил на гибел.

Повели свещеника към лобното място. Изведнъж шествието било спряно от Никифора. Като паднал при нозете на Саприкия, той му споделил: " Мъчениче Христов, елементарни ми, в случай че съм отговорен пред тебе! " Но Саприкий с яд се отвърнал от него. Никифор продължавал да го моли: " Мъчениче Христов! - повтарял той - елементарни ми, в случай че аз, като човек, съм съгрешил пред тебе. Ти скоро ще получиш страдалчески венец от Христа, тъй като не си се отрекъл от Него и твърдо си изповядал Неговото свято име. Прости ми преди гибелта си! "

Саприкий не желал даже да отговори на Никифора. Толкова мощна била враждата му. Войниците, които го отвеждали на гибел, се чудели по какъв начин може един човек пред гибелта си да таи толкоз завист и ненавист. Те споделили на Никифор: " Тоя човек отива на гибел. Той към този момент не може да ти вреди. Защо би трябвало толкоз настоятелно да го молиш за амнистия?

- Вие не знаете, какво искам аз от изповедника Христов, - от приказвал Никифор. - Но Бог знае това.

Когато пристигнали на избраното място, Никифор трети път споделил на Саприкий: " Моля те, мъчениче Христов, елементарни ми, в случай че аз, като човек, съм съграшил пред тебе. Писано е: Искайте и ще ви се даде (Мат. 7:7), аз желая от тебе прощение ".

Но и тук Саприкий останал немилостив, не приел молбата на брата, не смекчил гнева си, и Господ го санкционирал за неговото жестокосърдие. Господ, праведният Съдия, лишил от него плодородната мощ, която го укрепявала измежду мъченията, и сърцето на Саприкий, немилосърдно и грубо, се изпълнило незабавно с мекушав боязън от гибелта. Когато пристигнало времето да наведе глава под меча, той незабавно се отрекъл от Христа и извикал с висок глас: " Не ме убивайте! Ще направя всичко, каквото заповядват царете: ще се поклоня на боговете и ще им принеса жертва ".

Тия думи ужасили Никифор. " Какво правиш, възлюбени брате? - извикал му той. - Опомни се, не се отричай от Господа, не изгубвай небесния венец, който ти си сплел посредством доста премеждия! Ти към този момент стоиш пред вратата на чертога Христов, и Господ ще ти даде безконечен живот за краткотрайната гибел, която ще приемеш за Неговото име! " Но увещанията на Никифор останали безполезни. Саприкий затворил сърцето си за гласа на любовта и милосърдието, и то в този момент останало глухо и за избавителните препоръки. Той повторил отречението си. Тогава Никифор, обръщайки се към бойците, извикал: " Мене със гибел накажете! Аз съм християнин! " Един от бойците се затекъл при шефа и му разказал, че Саприкий се отказал от Христа, само че един различен, на име Никифор, се оповестил за християнин и бил подготвен да почине за вярата си. Управителят заповядал да освободят Саприкий, а на Никифор да отсекат главата. Никифор радостно склонил глава под меча.