Иван Игов: Близо една трета от децата са били жертва на тормоз през изминалата година
Детският психолог Иван Игов в изявление за утринния блок " Добро утро, България “ на Радио " Фокус “
Днес означаваме Деня на розовата фланелка. По този мотив към този момент на директната ни телефонна линия е детският психолог Иван Игов, с който ще си приказваме повече за издевателството в учебно заведение и за наклонността на сбиванията пред нощни заведения.
Благодаря, че се включихте в тази акция, тъй като в България тя, за жалост, не е доста известна.
Ето, и вие казахте, че не се приказва толкоз за този ден у нас. Може ли да ни разкажете малко повече за него, тъй като в действителност не толкоз хора са осведомени?
Това е една история, която се случва в едно канадско учебно заведение преди петнайсетина години, мисля, че 2007 година, когато две момчета виждат по какъв начин по-големи възпитаници от различен клас наскърбяват, блъскат и безусловно бият и наскърбяват едно момче, тъй като отишло на учебно заведение с розово поло. И тогава те вземат решение да съберат всичките си пари и да купят 50 розови фланелки, които на другия ден раздават на своите съученици и целият випуск на този ден е с такива розови фланелки като знак на поддръжка за техния обиждан и измъчван съученик. И някак си тази акция стартира да става все по-популярна в света. Зная, че има и български учебни заведения, които се включва в нея, само че за жалост, не мога да намеря такива данни за през днешния ден. Надявам се в бъдеще това да стане все по-популярно с ваша помощ.
Точно това желаех да ви попитам – дали имаме проведени начинания на този ден у нас, т.е. дали подражаваме на практиката в другите стани. Но ето, вие казвате, че има и учебни заведения в България, които подражават на този образец.
Така е. И тук има нещо доста значимо. Понеже въпреки всичко да кажа, че много години, близо 10 години се занимавах с насилието в учебно заведение, управлявах един екип, който под егидата и с финансирането на УНИЦЕФ адаптирахме стратегии за България, за българските учебни заведения. Обиколихме доста места, срещахме се с доста хора. За страдание, тези стратегии изискват една доста по-широка поддръжка и единствено желанието на учебното заведение и на учителите и учениците не стига. Тук би трябвало да се включват и държавни институции, и общински институции. Много мъчно стигаме до тях, като че ли този проблем продължава да не се схваща в България. И правейки проучвания тогава, а се оказва, че тези данни се удостоверяват и през днешния ден, 27%, близо 1/3 от децата са били жертва на някаква форма на тормоз през миналата година. Само едно пояснение да направя – по света терминът за учебното принуждение е bullying и по този начин се е утвърдил. Ние в България можем да го преведем като тормоз, което значи, че едно дете е подложено на принуждение не просто един път или инцидентно, а най-малко всяка седмица по един път. И като приказвам за 27%, представете си какво голямо количество деца потеглят със боязън на учебно заведение заран, тъй като знаят, че нещо може да им се случи, със боязън си отварят телефоните, тъй като bullying е извънредно мощен и в онлайн пространството, и в обществените мрежи, и под дърво и камък. Повечето от тези деца не споделят нищо на никого, тъй като се срамят и се тормозят, че са в такова състояние и че не могат да се оправят сами, изключително в юношеска възраст.
Цифрите са…
Цифрите са ужасяващи, цифрите в действителност са доста огромни.
Ужасяващи, да.
Освен това би трябвало да кажем, че огромна част от децата, които по някакъв метод се затварят, самонараняват, даже стигат до суициди, до самоубийства, са свързани точно с този bullying. Много такива трагични случаи срещнахме тогава, във времето, когато работихме по този план. Продължават да ми пишат сътрудници и деца. Няма да ни стигнат не едно, а несъмнено пет излъчвания да приказваме за тези случаи, само че обществото не го вижда. Учителите…
А за какво не го вижда? Вие доскоро казахте, че продължава в България да не се схваща този проблем. Всъщност той зачестява ли и за какво? Ако да – не го виждат нито институциите, или по-скоро не се приказва толкоз доста за него.
Виждат го. Имаше и образования по учебните заведения, имаше и стратегии. Знам, че във всяко учебно заведение дори наложително би трябвало да създадат някаква стратегия, която е обвързвана с учебното принуждение, само че те са повече официални. Учителите са претрупани от работа. Само да ви кажа, че най-големият проблем, с който ние на времето се връщахме, и казусът продължава да съществува, е пренаселеността на българските учебни заведения в огромните градове. Училища, строени за по 300 деца, сега в тях учат 1000-1500.
Което е неуместно.
Така е. Аз съм над 60 години и по времето, когато бях възпитаник, краткотрайно беше въведено двусменното образование в някои учебни заведения с концепцията, че ето – ще построим учебни заведения, всичко ще си пристигна на мястото. Нищо такова не се случва и до през днешния ден. И в такова голямо скупчване на деца на едно и също място, освен това от пет-шест възрастови групи, от предучилищна подготовка до 12. клас, всички тези отрицателни връзки, въздействия и така нататък се предават едни на други. Но аз желаех да кажа и нещо друго – за какво този празник е толкоз значим. Защото децата, които подхващат тази самодейност, те са от така наречен мълчащо болшинство. В един клас нормално има един-двама насилници, такива, които се подиграват или наскърбяват и нагрубяват съучениците си, и едно-две деца, които са евентуални жертви, тези, върху които е ориентирана нормално експанзията. По-голямата част от децата в класа нормално си мълчат. Едни се опасяват да не би да се обърне към тях насилието, други подражават по някакъв метод, пробват се, на насилниците, тъй като те са " готини “, а други просто се вършат, че не обръщат внимание. И всички стратегии, които се вършат по света, които са правени и не престават да се вършат у нас, в действителност акцентът е тъкмо върху тези деца, това безмълвно болшинство. Ако тези деца се откажат, покажат, създадат нещо, както с историята с розовата фланелка, потвърдят, че са прави и това не се приема от болшинството, те ще спрат. И дано не забравяме и нещо друго – че става дума за деца. Насилниците са също такава жертва, каквито са техните жертви, просто тъй като деца, с които не се работи, които имат подобен уклон да бъдат насилници и не се работи, са бъдещите насилници в цялото общество. Така да се каже ние си отглеждаме насилието в учебно заведение и по-късно го продуцираме към този момент като възрастни. Ето за какво е толкоз значимо да се обръща внимание.
Да, и това в действителност не е еднократно събитие.
Точно.
Сега продължаваме с тематиката за издевателството отвън учебно заведение, и по-скоро експанзията. Станахме очевидци на голям брой случаи в последните месеци на сбивания пред нощни заведения. Защо и не отмина ли тази наклонност или мода измежду младите, не знам по какъв начин да нарека тъкмо този вид случки?
Не, тъй като тя се ускорява и подтиква от разширяващите се обществени мрежи и опита на юношите да станат известни, като пускат нормално тези типове принуждение, които са предизвикани, и минават през обществените мрежи. Понякога се зараждат там, а по-късно – физическият пердах като част от това. Или пък доста хора го снимат, трансформират тези хора в герои, тъй като имат хиляди гледания в всякакви обществени мрежи като Тик-Ток, " Ю тюб “ – " Ю тюб “ към този момент, популярност Богу, има задоволително добра политика да не позволява такива клипове, само че има задоволително други обществени мрежи, където тези неща се пускат, и по този начин ти ставаш прочут за един ден с насилието, което прилагаш, или унижението, на което подлагаш другите. Така че дублирам – обществените мрежи го ускоряват. От друга страна, нашите деца са пряк облик на това, което се случва в обществото ни. В последните години забравихме за доста неща и поради общественото напрежение вътре, войните извън, какво ли не още, и забравихме, че около нас децата ни стартират да живеят по този начин. И колкото някои от хората в учебно заведение да се стараят или учителите, или даже родители да се пробват да го създадат, децата стартират да подражават на възрастните. И когато те виждат тази експанзия да кажем в обществени мрежи, медии или на други места, тази експанзия стартира да става част от държанието им. И това, което мен най-вече ме плаши, е безнаказаността.
Именно.
Когато виждаш, че хора, които нарушават очевидно законите, в действителност остават над тях – и по пътищата, да не приказваме и в политиката, човек ти споделя " Аз мога да нарушавам Конституцията, тъй като обичам България – и какво от това? “ – естествено е и децата, и юношите да повтарят тези модели на държание, тъй като те наподобяват доста готини, наподобяват непокорен. Знаете, всеки младеж е своего рода бунтовник, само че в действителност от това страда цялото общество. И отново споделям, напоследък съвсем, съвсем нищо не приказваме за децата си. През няколко месеца имаме предизборни акции – съвсем на никое място в предизборните акции не се вижда нещо, което да е обвързвано с децата ни, със отбраната на детството, с опцията на децата ни да получават по-добра подготовка, по-добро обучение. Всичко това като че ли отива на някакъв назад във времето. Говорим за всевъзможни второстепенни неща, само че не и за това. Второстепенни – имам поради като заплати на учителите или нещо друго, което в действителност не се отнася директно към децата ни и техния метод на живот и това с какво може цялото ни общество да отбрани детството, тъй като в противоположен случай същите тези деца през днешния ден ще бъдат едни възрастни с проблеми на следващия ден. По света има доста съществени процеси, които някогашни деца и възпитаници, подложени на принуждение, водят против общинските институции или държавни институции за това, че те през детството им е са ги предпазили и като възрастни те са се трансформирали в хора с проблеми.
Именно поради това съгласно мен би трябвало в действителност да бъдат сложени преди всичко, тъй като децата, които отглеждаме в този момент, ще са образът на обществото ни след време.
Точно по този начин, тъкмо по този начин. Точно това е страшното – че насилниците, на които през днешния ден не обръщаме внимание или се опитваме да ги спрем с принуждение, тъй като това вършим с децата, които виждаме, че насилват други деца – те ги бият, ние ги бием, не им се караме. Има доста способи, в случай че потърсят вашите слушатели моя блог, ще видят, че там има доста сходни и доста способи – страницата на Иван Игов, в случай че желаят, да я посетят, да видят там, че има доста, най-различни способи по какъв начин можем да работим с децата без да оказваме принуждение върху тях, тъй като насилието, което ние им демонстрираме, в действителност те след това го репродуцират по един или по различен метод.
За край желая да се върна на тематиката за сбиванията пред нощни заведения, въобще проявата на експанзия на открито. Привличане на внимание ли е задачата или казусът се корени другаде? Вие казахте, и обществените мрежи ускоряват точно този проблем.
Това, което аз следя, е сниженият надзор. Имаше по едно време ясни правила по кое време деца могат да вървят на нощни заведения, в този момент се оказва, че могат да вървят по нощни заведения или дискотека надали не когато си желаят. Употребата на алкохол, използването на упойващи субстанции, на цигари, опиати и какво ли не. Пак споделям, доста други сътрудници от доста други неправителствени организации споделят, че това нещо стартира да се ускорява, ускорява се и продажбата на алкохол и опиати измежду младежи и разбирате, че едно малко такова влияние на упойващи средства, средата и какво ли не друго провокира това. Ние би трябвало да засилим контрола и върху себе си, и върху децата си, би трябвало да ги научим да съблюдават разпоредбите, тъй като в противоположен случай ние си сътворяваме бъдещите насилници. Това към този момент го казахме и би трябвало да го повтаряме, до момента в който някои хора, хората, от които това зависи – в България има най-малко 10 институции, които се занимават с деца, стартират да работят и да работят дружно, и да работят в една посока, а политиците престанат да гледат единствено в своите лични паници и не извърнат внимание на обстоятелството, че да си политик значи да можеш да работиш за бъдещето, за бъдещето на децата си, за бъдещето на страната си, а освен за себе си, за през днешния ден, за на следващия ден и за личния си джоб.
Именно това в действителност е най-важното, тъй като както споменахме няколко пъти, това ще бъдат хората, които ще придадат образа на нашето общество след време и каквито ги създадем, такива ще ги гледаме.
Точно по този начин, тъкмо по този начин. И по тази причина би трябвало да сме по-ангажирани и като жители, и като експерти, и като експерти, без значение какво работим.
Днес означаваме Деня на розовата фланелка. По този мотив към този момент на директната ни телефонна линия е детският психолог Иван Игов, с който ще си приказваме повече за издевателството в учебно заведение и за наклонността на сбиванията пред нощни заведения.
Благодаря, че се включихте в тази акция, тъй като в България тя, за жалост, не е доста известна.
Ето, и вие казахте, че не се приказва толкоз за този ден у нас. Може ли да ни разкажете малко повече за него, тъй като в действителност не толкоз хора са осведомени?
Това е една история, която се случва в едно канадско учебно заведение преди петнайсетина години, мисля, че 2007 година, когато две момчета виждат по какъв начин по-големи възпитаници от различен клас наскърбяват, блъскат и безусловно бият и наскърбяват едно момче, тъй като отишло на учебно заведение с розово поло. И тогава те вземат решение да съберат всичките си пари и да купят 50 розови фланелки, които на другия ден раздават на своите съученици и целият випуск на този ден е с такива розови фланелки като знак на поддръжка за техния обиждан и измъчван съученик. И някак си тази акция стартира да става все по-популярна в света. Зная, че има и български учебни заведения, които се включва в нея, само че за жалост, не мога да намеря такива данни за през днешния ден. Надявам се в бъдеще това да стане все по-популярно с ваша помощ.
Точно това желаех да ви попитам – дали имаме проведени начинания на този ден у нас, т.е. дали подражаваме на практиката в другите стани. Но ето, вие казвате, че има и учебни заведения в България, които подражават на този образец.
Така е. И тук има нещо доста значимо. Понеже въпреки всичко да кажа, че много години, близо 10 години се занимавах с насилието в учебно заведение, управлявах един екип, който под егидата и с финансирането на УНИЦЕФ адаптирахме стратегии за България, за българските учебни заведения. Обиколихме доста места, срещахме се с доста хора. За страдание, тези стратегии изискват една доста по-широка поддръжка и единствено желанието на учебното заведение и на учителите и учениците не стига. Тук би трябвало да се включват и държавни институции, и общински институции. Много мъчно стигаме до тях, като че ли този проблем продължава да не се схваща в България. И правейки проучвания тогава, а се оказва, че тези данни се удостоверяват и през днешния ден, 27%, близо 1/3 от децата са били жертва на някаква форма на тормоз през миналата година. Само едно пояснение да направя – по света терминът за учебното принуждение е bullying и по този начин се е утвърдил. Ние в България можем да го преведем като тормоз, което значи, че едно дете е подложено на принуждение не просто един път или инцидентно, а най-малко всяка седмица по един път. И като приказвам за 27%, представете си какво голямо количество деца потеглят със боязън на учебно заведение заран, тъй като знаят, че нещо може да им се случи, със боязън си отварят телефоните, тъй като bullying е извънредно мощен и в онлайн пространството, и в обществените мрежи, и под дърво и камък. Повечето от тези деца не споделят нищо на никого, тъй като се срамят и се тормозят, че са в такова състояние и че не могат да се оправят сами, изключително в юношеска възраст.
Цифрите са…
Цифрите са ужасяващи, цифрите в действителност са доста огромни.
Ужасяващи, да.
Освен това би трябвало да кажем, че огромна част от децата, които по някакъв метод се затварят, самонараняват, даже стигат до суициди, до самоубийства, са свързани точно с този bullying. Много такива трагични случаи срещнахме тогава, във времето, когато работихме по този план. Продължават да ми пишат сътрудници и деца. Няма да ни стигнат не едно, а несъмнено пет излъчвания да приказваме за тези случаи, само че обществото не го вижда. Учителите…
А за какво не го вижда? Вие доскоро казахте, че продължава в България да не се схваща този проблем. Всъщност той зачестява ли и за какво? Ако да – не го виждат нито институциите, или по-скоро не се приказва толкоз доста за него.
Виждат го. Имаше и образования по учебните заведения, имаше и стратегии. Знам, че във всяко учебно заведение дори наложително би трябвало да създадат някаква стратегия, която е обвързвана с учебното принуждение, само че те са повече официални. Учителите са претрупани от работа. Само да ви кажа, че най-големият проблем, с който ние на времето се връщахме, и казусът продължава да съществува, е пренаселеността на българските учебни заведения в огромните градове. Училища, строени за по 300 деца, сега в тях учат 1000-1500.
Което е неуместно.
Така е. Аз съм над 60 години и по времето, когато бях възпитаник, краткотрайно беше въведено двусменното образование в някои учебни заведения с концепцията, че ето – ще построим учебни заведения, всичко ще си пристигна на мястото. Нищо такова не се случва и до през днешния ден. И в такова голямо скупчване на деца на едно и също място, освен това от пет-шест възрастови групи, от предучилищна подготовка до 12. клас, всички тези отрицателни връзки, въздействия и така нататък се предават едни на други. Но аз желаех да кажа и нещо друго – за какво този празник е толкоз значим. Защото децата, които подхващат тази самодейност, те са от така наречен мълчащо болшинство. В един клас нормално има един-двама насилници, такива, които се подиграват или наскърбяват и нагрубяват съучениците си, и едно-две деца, които са евентуални жертви, тези, върху които е ориентирана нормално експанзията. По-голямата част от децата в класа нормално си мълчат. Едни се опасяват да не би да се обърне към тях насилието, други подражават по някакъв метод, пробват се, на насилниците, тъй като те са " готини “, а други просто се вършат, че не обръщат внимание. И всички стратегии, които се вършат по света, които са правени и не престават да се вършат у нас, в действителност акцентът е тъкмо върху тези деца, това безмълвно болшинство. Ако тези деца се откажат, покажат, създадат нещо, както с историята с розовата фланелка, потвърдят, че са прави и това не се приема от болшинството, те ще спрат. И дано не забравяме и нещо друго – че става дума за деца. Насилниците са също такава жертва, каквито са техните жертви, просто тъй като деца, с които не се работи, които имат подобен уклон да бъдат насилници и не се работи, са бъдещите насилници в цялото общество. Така да се каже ние си отглеждаме насилието в учебно заведение и по-късно го продуцираме към този момент като възрастни. Ето за какво е толкоз значимо да се обръща внимание.
Да, и това в действителност не е еднократно събитие.
Точно.
Сега продължаваме с тематиката за издевателството отвън учебно заведение, и по-скоро експанзията. Станахме очевидци на голям брой случаи в последните месеци на сбивания пред нощни заведения. Защо и не отмина ли тази наклонност или мода измежду младите, не знам по какъв начин да нарека тъкмо този вид случки?
Не, тъй като тя се ускорява и подтиква от разширяващите се обществени мрежи и опита на юношите да станат известни, като пускат нормално тези типове принуждение, които са предизвикани, и минават през обществените мрежи. Понякога се зараждат там, а по-късно – физическият пердах като част от това. Или пък доста хора го снимат, трансформират тези хора в герои, тъй като имат хиляди гледания в всякакви обществени мрежи като Тик-Ток, " Ю тюб “ – " Ю тюб “ към този момент, популярност Богу, има задоволително добра политика да не позволява такива клипове, само че има задоволително други обществени мрежи, където тези неща се пускат, и по този начин ти ставаш прочут за един ден с насилието, което прилагаш, или унижението, на което подлагаш другите. Така че дублирам – обществените мрежи го ускоряват. От друга страна, нашите деца са пряк облик на това, което се случва в обществото ни. В последните години забравихме за доста неща и поради общественото напрежение вътре, войните извън, какво ли не още, и забравихме, че около нас децата ни стартират да живеят по този начин. И колкото някои от хората в учебно заведение да се стараят или учителите, или даже родители да се пробват да го създадат, децата стартират да подражават на възрастните. И когато те виждат тази експанзия да кажем в обществени мрежи, медии или на други места, тази експанзия стартира да става част от държанието им. И това, което мен най-вече ме плаши, е безнаказаността.
Именно.
Когато виждаш, че хора, които нарушават очевидно законите, в действителност остават над тях – и по пътищата, да не приказваме и в политиката, човек ти споделя " Аз мога да нарушавам Конституцията, тъй като обичам България – и какво от това? “ – естествено е и децата, и юношите да повтарят тези модели на държание, тъй като те наподобяват доста готини, наподобяват непокорен. Знаете, всеки младеж е своего рода бунтовник, само че в действителност от това страда цялото общество. И отново споделям, напоследък съвсем, съвсем нищо не приказваме за децата си. През няколко месеца имаме предизборни акции – съвсем на никое място в предизборните акции не се вижда нещо, което да е обвързвано с децата ни, със отбраната на детството, с опцията на децата ни да получават по-добра подготовка, по-добро обучение. Всичко това като че ли отива на някакъв назад във времето. Говорим за всевъзможни второстепенни неща, само че не и за това. Второстепенни – имам поради като заплати на учителите или нещо друго, което в действителност не се отнася директно към децата ни и техния метод на живот и това с какво може цялото ни общество да отбрани детството, тъй като в противоположен случай същите тези деца през днешния ден ще бъдат едни възрастни с проблеми на следващия ден. По света има доста съществени процеси, които някогашни деца и възпитаници, подложени на принуждение, водят против общинските институции или държавни институции за това, че те през детството им е са ги предпазили и като възрастни те са се трансформирали в хора с проблеми.
Именно поради това съгласно мен би трябвало в действителност да бъдат сложени преди всичко, тъй като децата, които отглеждаме в този момент, ще са образът на обществото ни след време.
Точно по този начин, тъкмо по този начин. Точно това е страшното – че насилниците, на които през днешния ден не обръщаме внимание или се опитваме да ги спрем с принуждение, тъй като това вършим с децата, които виждаме, че насилват други деца – те ги бият, ние ги бием, не им се караме. Има доста способи, в случай че потърсят вашите слушатели моя блог, ще видят, че там има доста сходни и доста способи – страницата на Иван Игов, в случай че желаят, да я посетят, да видят там, че има доста, най-различни способи по какъв начин можем да работим с децата без да оказваме принуждение върху тях, тъй като насилието, което ние им демонстрираме, в действителност те след това го репродуцират по един или по различен метод.
За край желая да се върна на тематиката за сбиванията пред нощни заведения, въобще проявата на експанзия на открито. Привличане на внимание ли е задачата или казусът се корени другаде? Вие казахте, и обществените мрежи ускоряват точно този проблем.
Това, което аз следя, е сниженият надзор. Имаше по едно време ясни правила по кое време деца могат да вървят на нощни заведения, в този момент се оказва, че могат да вървят по нощни заведения или дискотека надали не когато си желаят. Употребата на алкохол, използването на упойващи субстанции, на цигари, опиати и какво ли не. Пак споделям, доста други сътрудници от доста други неправителствени организации споделят, че това нещо стартира да се ускорява, ускорява се и продажбата на алкохол и опиати измежду младежи и разбирате, че едно малко такова влияние на упойващи средства, средата и какво ли не друго провокира това. Ние би трябвало да засилим контрола и върху себе си, и върху децата си, би трябвало да ги научим да съблюдават разпоредбите, тъй като в противоположен случай ние си сътворяваме бъдещите насилници. Това към този момент го казахме и би трябвало да го повтаряме, до момента в който някои хора, хората, от които това зависи – в България има най-малко 10 институции, които се занимават с деца, стартират да работят и да работят дружно, и да работят в една посока, а политиците престанат да гледат единствено в своите лични паници и не извърнат внимание на обстоятелството, че да си политик значи да можеш да работиш за бъдещето, за бъдещето на децата си, за бъдещето на страната си, а освен за себе си, за през днешния ден, за на следващия ден и за личния си джоб.
Именно това в действителност е най-важното, тъй като както споменахме няколко пъти, това ще бъдат хората, които ще придадат образа на нашето общество след време и каквито ги създадем, такива ще ги гледаме.
Точно по този начин, тъкмо по този начин. И по тази причина би трябвало да сме по-ангажирани и като жители, и като експерти, и като експерти, без значение какво работим.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ