Децата, които никога няма да проговорят български. Скъпи сънародници, обичам

Децата, които в никакъв случай няма да проговорят български. Скъпи сънародници, обичам България, само че към този момент съм уверен, че има много българи зад граница, на които, меко казано, не им пука за родината. В чужбина живее една такава безлична маса български емигранти, за които множеството от вас вероятно даже не подозират, че съществува.

В последните няколко месеца станах очевидец по какъв начин десетки интелигентни българи, мои познати, се преселиха в Англия, написа bulgaros.ovh.

Всички те имаха лични жилища, положителни специалности и солидни приходи. Познавам още толкоз, които също имат забележително материално и обществено състояние в страната, само че и те се стягат да емигрират.

Това не е икономическа емиграция, а нещо друго. Нещо, което е обезпокоително, тъй като удостоверява, че интелигенцията напуща страната. Тъжно. Но има и друго, което е още по-тъжно. Идвайки в Англия, а вероятно и по другите елементи на света, тази интелигенция не помни вечно родината. Ще се опитам да се обоснова.

Сравнително скоро откакто пристигнах в Англия, се случи нещо, което ме изненада. Градът, който избрахме със брачната половинка ми, не е по никакъв начин огромен. Не познавах никого и дните ми, въпреки и пъстри от усещания, бяха сиви и еднообразни. Или другояче казано – липсваха ми познанства с други сънародници. След към два месеца на изолираност най-сетне по този начин мечтаните познанства се случиха.

Първите българи, които срещнах, бяха от смесени бракове – Петър – академични учител по компютърни системи, женен за англичанка, и Боряна – учителка по пиано, омъжена за англичанин. Петър имаше две деца, а Боряна – три. Забелязах, че нито децата на Петър, нито тези на Боряна приказват български. Това ме озадачи и незабавно попитах за какво не са научили децата си на български?

Отвърнаха ми, че това не им е нужно. После седмици наред се питах по какъв начин ли се усещат тези родители; тези, български родители, чиито деца приказват единствено британски?

След време се случи по този начин, че за моя наслада се срещнах с още две, само че този път, напълно български фамилии. Те живеят в Екситър – прилежащия по-голям град до нас. Мъжете са академични преподаватели, а дамите работят на положителни длъжности. Всичко изглеждаше хубаво, до момента в който не се разговорих с децата им. За моя изненада се оказа, че децата в тези напълно български фамилии също не приказват и дума български! Не устоях и се намесих.

Отговорът на родителите им беше, че когато питали децата си нещо на български, те отказвали да дават отговор, а когато ги питали на британски те незабавно отговаряли. Ще се опитам да онагледя споделеното с действителна преживелица, с цел да добиете визия какъв брой нелепа е обстановката.

Бяхме се събрали с едното от упоменатите фамилии на вечеря. Четиримата възрастни стояхме на масата, а децата ни си играеха край нас. Естествено всички говорехме на български. Техните деца обаче говореха на нашите на британски.

Жена ми се почуди: “Е, хубава работа? Тук сме единствено българи, пък децата ни си приказват на британски?”Думите й увиснаха в пространството. Настъпи неудобно безмълвие.

Аз обаче се включих и попитах: “Защо позволявате това? По този метод децата ви ще изгубят връзката с България!”Знаете ли какво ми отговори университетският учител? Каза ми: “Е, и какво от това?”Разбирате ли защо ужасно мислене става дума? “Е, и какво от това?” Неговите думи се запечатаха надълбоко в съзнанието ми.

С течение на времето, срещайки се с разнообразни хора, аз започнах да одобрявам упоменатата позиция – на студенина към българщината, не за предписание, а по-скоро за изключение. Докато се стигна до събитието, което смени още веднъж цялата ми настройка. То се случи неотдавна след тазгодишните великденски празници и по този начин мощно ме предизвика и натъжи, че в никакъв случай няма да го не помни.

В непосредственост до нашата кооперация има поляна с пейки, маси и стационарни барбекюта. Когато времето е хубаво, мястото се изпълва с хора, които пекат разнообразни меса на барбекютата, хранят се навън и се забавляват.

След светлия празник взехме решение и ние да си създадем нещо като български Великден. Поканихме всичките си български другари и ги помолихме да доведат колкото могат повече още наши сънародници на срещата. И мисля, че се получи – събрахме се шест български фамилии. Аз посрещнах всички с поздрава: “Христос Воскресе”и множеството ми дадоха отговор, само че двама се заинатиха.

Единият ми вика: “Абе, знае ли човек дали е така”, а другият се прояви като характерен нечестивец и ми върна въпроса с въпрос: “Ама ти вярваш ли в тия работи?”Истински огромната изненада обаче пристигна малко по-късно. Тя се случи, когато открих, че децата на всичките тези шест български фамилии не приказват въобще български. Направих си труда да заговоря всяко едно от тях поотделно, с цел да се уверя, че е по този начин.

Седнахме да обядваме и се обърнах към родителите им с въпроса за какво децата им приказват единствено британски. Те ми отвърнаха, че по този начин е било по елементарно за самите тях, т. е. за децата. Това за мен беше цялостен парадокс. На поляната тичаха, смееха се и се гонеха тринадесет българчета, които си говореха и подвикваха на британски!?

Попитах една майка за какво позволява това. А тя ми отвърна, че и аз съм щял да го приема, само че още ми било рано. “Не, в никакъв случай няма да позволи това с децата си”, съпротивих се аз, а тя умерено ми отвърна: “Значи ще ги подложиш на непотребен стрес”.

Малко по-късно се обърнах със същия въпрос и към другите, като настоях за отговор, тъй като британските крясъци от тичащите в близост наши, български деца не ми даваха мира. И тогава пристигна шокиращото пояснение на един от бащите (отново академични учител в Екситър), който ще изтъквам по памет:

“Това, че няма да знаят български, не е никакъв проблем! На тебе още ли ти пука за България? Я се огледай къде сме? Какво повече може да желае човек от живота? Ние ще им дадем всичко. Ще им помогнем да се изучат, да завършат колежи и един ден да си намерят хубава работа. Ще имат парички и… пей, сърце. Ти не си неотдавна тука и е време да зарежеш тия националистични дивотии и да погледнеш на живота по-философски.

”Сякаш нож ме жегна в сърцето при тия думи. “Прощавай, само че не мога да се съглася с теб!”, апострофирах го аз. “Ама какво толкоз се изненадваш- продължи той, – аз съм човек с много контакти и познавам най-малко още двадесет българи, чиито деца също не приказват и дума български.”След тези думи не открих сили да продължа разногласието и замълчах. Другите посетители на масата обаче изцяло се съгласиха с него и дори подвигнаха наздравица.

Когато вечерта останах самичък, се попитах, в случай че в действителност по този начин мислят множеството български интелектуалци емигранти, защо в действителност иде тирада? Ако всички престанат да учат децата си на български, какво ще стане с България? По-точно какво ще остане от нея един ден?

Сега, преди да ме обвините в двуличие, тъй като аз самият пребивавам в Англия, а това знам, че е обикновено да подразни някои, помислете над този веществен взор на българина бежанец.

Когато той към този момент е придобил това, което не е имал в България и когато е получил по този начин жадувания по-уреден живот. Колко бързо и какъв брой елементарно не помни от кое място е пристигнал. С каква лекост къса нишката с предишното си и по какъв начин става равнодушен към вярата и родината си. И всичко това, без да е имало война. Без да е имало международен прелом. Без да е имало репресии…

Просто той е станал различен човек. Превърнал се е за няколко години в “нов” човек. Той има цялостен ледник. Собствена къща. Две коли. Няколко хиляди в спестовната си сметка. Той е на върха на света. Той е “щастлив”.

Погледнете към този “красив” облик и го запомнете. Ако един ден ориста ви се стече по този начин, че и вие се окажете от другата страна на границата, да не допуснете това да се случи и с вас. Не споделям, че тези интелигентни емигранти би трябвало да се върнат в България. Не споделям, че би трябвало да я обичат. Нито пък, че би трябвало да са православни християни. А още по-малко пък да занимават децата си с нашата достоверна и неповторима писменост.

Животът е ненарушим заветен подарък и всеки самичък избира по какъв начин да премине през него. Аз просто се запитвам на глас кое е това, кое кара тези хора, в даден миг, изцяло да не помнят за България? Кое ги отвращава дотолкоз, че вземат решение, че ще е добре да пресечен вечно пътя на техните деца към родината?

Трудно е да се уточни лекарството за това положение, само че не е толкоз мъчно да се напипа първопричината. Според моите скромни наблюдения тя се съдържа главно в типичниянихилизъм, на българина. Именно нихилизмът и всичко обвързвано с тази грозна поведенческа линия е нещото, което е най-страшно. И то е ужасно не тъй като индиректно способства за обезлюдяването на страната, а по тази причина тъй като обрисува тази ужасна българска мисъл на съумелия бежанец: “Аз към този момент имам, това, за което копнеех. Защо би трябвало да ми пука за България? Защо би трябвало да имам нещо общо с тази страна?”

Един добряк обаче към момента има вяра и обича тази страна. Това е създателят на тези редове (и той знае, че не е единствен). Този добряк понякога написа за нея. Пише най-вече с болежка, само че постоянно и с вяра.

Този добряк има една фантазия. Една детска и наивна фантазия. Тя е да види по какъв начин България се възражда. Как хората се връщат към вярата и националните полезности и се разсънват от дългогодишната заспалост. А интелигентните наши емигранти последователно премислят целите си и стартират да учат децата си и на български.