Децата, израснали през 90-те в България, никога няма да забравят

Децата, израснали през 90-те в България, в никакъв случай няма да не помнят тези години - беднотия и хиперинфлация, само че и еуфория от свободата, жадност за всяка алегорична глътка въздух от Запада, до момента в който мутрите последователно превземаха улиците на София, Пловдив, Варна.

Това, което малко от нас познават, е историята на турското население в България след 1989 година и невероятните ориси на цели фамилии след рухването на комунистическия режим.

Сега писателката Емине Садкъ (29 г.) споделя за претърпяното от нейните родители, само че и за доста други мъже и дами от Североизточна България, чиято младост мина в " прехода ". Буквално и освен.

" " е заглавието на най-новия репортаж на " Документалистите " и си заслужава всяка минута от времето, което му отделите.

Родният татко на Емине е един от хилядите младежи, които вземат решение да потърсят нов живот в Западна Европа, доста преди България да стане член на Европейски Съюз и границите да паднат.

Свободата идва в Делиормана, само че няма работа, сигурност или вероятност.

Мъжете отпътуват, с цел да изкарат пари като строители, водачи, сезонни служащи, с тежък физически труд.

В България остават възрастните им майки и татковци, младите дами и децата.



С тях може да не се чуят и видят в продължение на 6 месеца, а когато се върнат - да не се познаят.

Бащата на Емине е единствено на 19 години, когато потегля към Германия за първи път. Придружава го Джордж Буш - не президентът на Съединени американски щати, а негов добър другар и сателит с този прякор.

Депортират го неведнъж, лишават му парите, само че той още веднъж пресича границата. При едно от насилствените завръщания той се среща с бъдещата си брачна половинка и по този начин се ражда Емине. Бащата остава и си търси работа по строителните обекти в Ихтиман, само че " все го мамеха и в никакъв случай нямаше пари ".

Дъщеря му е напълно дребна, когато той отпътува за Косово посред войната: " Ракети летяха над главите ни, до момента в който строим ". Самото секване на границата тогава наподобява като трилър, а бригадата му се мести непрекъснато от съображения за сигурност.

Майката, която с месеци не знае дали брачният партньор ѝ е жив, отглежда две деца сама, като подстригва в коридора на жилището си - когато хората нямат пари, ѝ оставят яйца, мед, самун.



" Майка ми е горделив човек. Не понася някой да се суети към немотията си, а най-много не понася думата беднотия. Колкото имаш – с толкоз се справяш, другото е гевезлък. Да си безпаричен нито е тъжно, нито срамно. Най-вече не е срамно да изкарваш парите си с физически труд ", написа в описа си Емине Садкъ.

Жените са същинските героини на историята, която тя разказва.

В началото на прехода е било немислимо да тръгнат сами на гурбет, тъй като е " срамно да хващат пътя току-тъй ", по тази причина остават да се грижат за родители, баби и дядовци, деца, добитък, градини, къщи, написа Садкъ.

Днес обаче даже те се включват в групите със сезонни служащи, които берат грозде във Франция, божури в Нидерландия, ягоди в Испания, ябълки в Белгия.

Една от тях е Шемито, чийто брачен партньор е водач на камион в интернационалните транспорти от 20 години. Същото работят и техните пораснали синове.

" В общността на българските турци парите, изкарани в чужбина, се влагат с изключение на в образованието на децата, и в покачването на стандарта на фамилията или – както се пояснява тук – във фамилния парцел. Тази полезност е унаследена от поколенията обратно. За тях къщата и земята са били това, около което се заформя и пораства фамилията. Колкото по-богата е къщата – толкоз по-големи корени ще може да пусне родът и толкоз повече генерации ще живеят там. Това са фантазиите на множеството мъже, работещи в чужбина. ", написа Емине Садкъ.

Десетилетията на живот в самотност обаче имат висока цена.

Някои фамилии се разпадат - дамите и мъжете не могат да свикнат едни с други след дългата разлъка, децата одобряват бащите си като непознати.

Докато мъжете живеят в чужбина по квартири с други мъже, с цел да икономисват пари и да оказват помощ на фамилиите си, жертват точно живота, за който мечтаят със фамилиите си.

Когато бащите се завърнат - още веднъж не се усещат като вкъщи си.

Съпругите им внимават и " да не кажат нещо комшиите " - обличат се по-консервативно, не остават сами у дома даже с майстори, с цел да не дават мотиви за злословия.

Репортажът разкрива и за увеличението на бракоразводните каузи в общество, в което разпадането на фамилията е " нещо нечувано и недопустимо преди този момент ".

" Съпруги и деца, които минават през тежък интервал на отменяне на съпрузите и бащите си, отхвърлят да приказват с нас. Според майка ми, с която те си споделят постоянно – позор ги е и се усещат отговорни ", споделя Емине Садкъ.

" Бащите, които се завръщат " е премълчаната хроника на цяла ера, с доста емпатия, болежка и човечност.