Децата – това е нещо свято!“ Само най-доброто за детето

" Децата – това е нещо свято! “

„ Само най-хубавото за детето ми! “

„ Нека най-малко детето си поживее. “

„ Децата са цветята на живота! “

„ Не се тревожи, сине, баща ще оправи всичко. “

А може би би трябвало да спрем да ги обгрижваме тези деца? А може би е време да се държим с тях обикновено, по човешки?

 Лично аз се веселя, че не съм се родила в нашето време. Твърде доста обич се лее в близост. Едва си се родил и те трансформират в обичана кукла. Мама, баща, бабите, дядовците, всички стартират да изливат върху теб неосъществените си инстинкти и потиснати комплекси. Хранят те три пъти по-често, от колкото се нуждаеш. Викат детски теляк. Обличат те в джинси и ризки, с които провокират всеобщо трогване, макар че още даже не можеш да седиш. А в случай че си момиче, още на втората ти годинка ти пробиват ушите, с цел да можеш да носиш златните обици, подарени от вуйна ти. Към третия ти рожден ден играчките не се побират в детската, а към шестия са на всички места из жилището. Почти всекидневно те водят на мола, първо по магазините за детски облекла, а след това в заведенията за хранене за бързо хранене и детския ъгъл. Особено любвеобилните майки или баби спят с теб в леглото ти до 10-годишна възраст, до момента в който не стане надали не закононаказуемо. А, да, да не не помни! Таблет! Детето наложително би трябвало да има таблет. А също и айфон. От тригодишна възраст. Защото Серьожа има, а майка му има по-малки приходи от нашите. И дори Таня от прилежащата група има таблет, а живее единствено с баба си.

 С учебното заведение „ кукленият “ интервал завършва и стартира „ изправително-трудовият “. Любящите родители най-сетне осъзнават, че са омазали нещата. Детето е с наднормено тегло, противен темперамент и синдром на недостиг на вниманието. Всичко това ги въодушевява за достигането на ново, по-високо равнище в увлекателната игра, наречена „ Родителска обич “. Това равнище се назовава „ Консултирай се със експерт “. Започват въодушевено да те влачат по диетолози, педагози, психоневролози и за всеки случай настрана психолог и настрана невролог. Цялата рода търси някакво чудодейно хапче, което да реализира вълшебни оздравителни резултати, като освен това да не се постанова да се трансформира личният метод за образование на детето. На тези езотерични практики се хвърлят сума ти пари, време и нерви. Постигнатият резултат е 0,001% усъвършенстване.

 За този интервал е също присъщ и обезвереният опит да се приложат разпоредбите на желязната дисциплинираност и безупречната трудова нравственос. Вместо да се опитат да увлекат дребния човек с нещо забавно и потребно, вместо да му дадат повече независимост и отговорност – родствениците стартират да поддържат връзка най-вече посредством крясъци и шамари. В резултат на това детето се научава да прави всичко под опасност от наказване и изгубва всякаква дарба независимо да се заинтересува от нещо. Когато безполезността на положените старания стане явна, стартира стадият на родителското пасивно-агресивно примирие. Внезапно съвсем всички родители стартират да ненавиждат децата си: „ Ние направихме всичко за теб, а ти! “. Като тази злоба се показва най-вече по два метода – едните родители капитулират изцяло и изпращат отрочето си в просветително институция закрит вид (държавно военно учебно заведение или елитна британска школа), а другите си залепят на челото табелка с надпис „ Ти си моят кръст! “. Примирени, че нищо хубаво не се е получило от тяхното дете, родителите не престават да се грижат за към този момент от дълго време порасналия Тисимояткръст. Освобождават го от военна работа, записват го да учи платено висше, купуват му апартамент и кола, гледат да „ го уредят “, доколкото могат. Ако по природа Тисимояткръст не е изключително прочувствен, тази тактика дори води до някакви допустими резултати – израства душевен повреден, само че като цяло редовен жител. Но доста по-често за излекуването на раните, нанесени им от остатъка родителска обич, децата заплащат скъпо – със здравето си, живота си, душата си.

 Днешният фетиш към децата в действителност поражда не изключително от дълго време – преди някакви си 50–60 години. И значително е едно изкуствено събитие, какъвто е и годишно изскачащият от маркетинговата кутийка кока-колен Дядо Коледа. Децата са най-мощният инструмент за повишение на потребителското търсене. Всеки квадратен сантиметър, да не кажа пространствен милиметър от детското тяло от дълго време е поделен сред производителите на артикули и услуги за деца. Все отново, да накараш човек да се обича и грижи за себе си по този начин маниакално, е много сложна задача. А любовта към детето е базов инстинкт – единствено би трябвало да я споменеш и да включиш касовия уред. Разбира се, това напълно не значи, че в предишното не са обичали децата. Обичали са ги и още по какъв начин. Просто по-рано фамилията не е било дете-центрично. Възрастните не са били безвъзмездни аниматори, а са живели личните си животи и последователно, с порастването са включвали и децата в тях. Децата са били обичани, само че още с първите проблясъци на схващане са разбирали, че се явяват единствено част от едно по-голямо цяло, наречено „ нашето семейство “. В което има възрастни хора, които би трябвало да се почитат, по-малки, за които би трябвало да се грижат, общи цели, за които би трябвало да се трудят, и обща религия, към която би трябвало да се придържат.

 В наши дни пазарът натрапва на обществото рецептата за фамилията, което е построено към детето. Това е една маркетингова тактика, която е основана единствено с цел да измъква пари от семействата. Пазарът не желае фамилията да е конструирано вярно, тъй като тогава то ще удовлетворява огромна част от потребностите си самò, без да е нужно да купува толкоз предмети, с цел да го реализира. Защото нещастното семейство обича да аутсорсва решението на своите проблеми. И този табиет е станал пиедестал на цели браншове за милиарди долари. Идеалният, от позиция на пазара, татко, не е този, който прекарва почивните си дни с децата си в парка или кара колело със фамилията си. Идеалният татко е този, който през уикенда ще работи изключително, с цел да изкара задоволително пари и заведе децата си за два часа в свръхскъпия и свръхрекламиран аквапарк.

 И знаете ли какво? Хайде да сменяем в този текст глагола „ обичам “ с която и да е друга дума. Игнорирам, не ме интересува, апатичен съм. Защото в действителност родителската обич е просто една форма на егоизма. Свръхзагрижената майка, бащата работохолик – всичко това е единствено игра на инстинкти. Каквото и да ни приказват за родителския дълг и жертва, истината е, че родителството – това е едно егоистично, първично удоволствие, сходно на любовните милувки, чисто и просто биология. Има една прелестна индийска сентенция: „ Детето е посетител в дома ти: нахрани го, научи го и го пусни да си отиде “. Да го нахраниш – всеки простак ще се оправи, да го научиш – това към този момент е по-сложно, а да съумееш още от първите минути след раждането да започнеш да го пускаш на независимост – това към този момент е обич.

Инфо: www.cleverbook.net