Тъжна жена: Десет години след сватбата си живях като в меден месец, сега ми се иска съпругът ми да беше умрял
Десет години след сватбата си живях като булка – мъжът ми Николай безумно ме обичаше, носеше ми всеки ден цветя, грижеше се за мен – от кафето заран до последните покупки вечер за у дома. Беше по едно и също време съвършен брачен партньор и страховит ухажор. Нямаше по-щастлива от мене! Сигурно не е трябвало толкоз да се фукам с него пред хората, тъй като очевидно някой ми е завидял. Все си мисля, че може и черна магия да ми е направена. Преди три години откриха на Ники заболяване, което след време ще трансформира мозъка му и самия него в руина. Най-отчайващото за мен беше загубата на паметта му. Той стартира да не помни обикновени неща, стана заплеснат и безконтролен.
Като че ли заболяването отключи в него невидими сили и те се развилняха. Мъжът ми се трансформира в ленив, скучен, непредвидим лакомец, с който е мъчно да се живее! Придоби привички, които ме вбесяват – сумти или си бърка в носа, оригва се или непрестанно дърпа ципа на панталона си. За него най-важното са неговите улеснения – да яде каквото му харесва, да спи колкото и когато му се ще, да разхвърля облеклата и движимостите си, да гледа обичаните си излъчвания по телевизията… Аз станах плебей на неговите прищевки. Ако той изиска, би трябвало да седнал съм до него и да му човъркам семки, а след това да му ги поставям в устата. Съпругът ми към този момент не помни нашата обич, първата ни нощ, медения ни месец, обичаните ни песни, обичаните думи, които си разменяхме… За секс да не приказваме – от медикаментите, които пие, към този момент и през разум не му минава за него. Осъдена съм да виждам по какъв начин мъжът, който обожавах, си отива от мен и от фамилията ни, всеки ден и всеки час. Лошото е, че с разсъдъка си го одобрявам и разбирам, само че със сърцето – не мога. Сутрин се разсънвам, поглеждам към неговата страна на спалнята и виждам хубавото му лице, черната му къдрава коса, която обичам да роша, обичаните устни…
В мен се надига предпочитание да го прегърна, да го събудя с целувка и милувка, както съм правила милион пъти. Не мога да допускам, че някакъв злобен вълшебник ми лиши всичко това. Че в действителност в леглото до мен спи едно плашило с облика на мъжа ми, непознат и неприятелски от време на време човек, на който не всеки път може да се разчита. Утре или вдругиден той ще стартира да ме пита: „ Ти коя си, какво правиш тук? ”, или ще грабне ножа и ще ме подгони, тъй като ще си мисли, че съм апаш, влезнал в къщата ни. Лекарите споделят, че това е неизбежно и нищо не може да се направи, с изключение на да се забави този развой с медикаменти. Голям грях е, само че би трябвало да призная, че има моменти, в които си споделям: „ По-добре да беше починал, а не да мъчи себе си, а и мен по този метод. ” Дъщеря ми към този момент не желае да го приближава, не желае да приказва с него. Но аз го скърбя. А той, колкото по-зле става, толкоз повече повлича и мен – аз също към този момент обезумявам, станала съм избухлива и неприятна. Искам си предишния живот, желая си мъжа! Уви, не мога да върна времето обратно.
