Колко много думи има за лошотия, а колко малко за доброто - говори българският кмет-доброволец в Турция
Денонощно се работеше, по 24 часа, на доста рискови места. След като една наклонена постройка падна и затисна петима спасители, мисля, че бяха от Австрия, зподпираха с багери наклонените здания, с цел да не се срутват, спомня си Божин Божинов
„ Колко доста думи има за проклетия, а какъв брой малко за положителното. " С тези встъпителни думи кметът на община Тополовград Божин Божинов описа пред сп. „ Сакар нюз “ за присъединяване си като доброволец в засегнатите от унищожителните трусове региони в Турция. Градоначалникът, който е част от Доброволното формирование на Тополовград, е изхвърчал за югоизточната ни съседка по обяд на 9 февруари от Летище София с втората група от български спасители. По време на пандемията от COVID-19 Божин Божинов помагаше също като доброволец в регионалната болница в Ямбол.
Ето описа на Божин Божинов пред сътрудниците:
" Още като разбрахме за това, което се е случило, не знам тъкмо каква дума да употребявам – апокалипсис ли е, злополучие ли е, аз взех решение да отпътува като доброволец. Иван Замов от ОбА се свърза с Националното съдружие по пещерно избавяне, откъдето му обяснили, че е доста рисково, изискванията са мизерни, доста е студено и още доста компликации, само че той обяснил, че това не ме тормози.
Един другар беше до мен и сподели, че и той ще пристигна. Обясних му, че не мога да пожертвам и да се тормозя и за него, тъй като съм бил на такива места и знам какво е да носиш отговорност и за други хора, тъй като не знаеш какво може да се случи, само че той беше твърдо решен.
Бях подготвен незабавно да тръгнем, само че жена ми се обади и ми сподели, че щерка ни би трябвало да бъде оперирана. В сряда, 8 февруари, се обадиха, че към този момент сме включени в група. Междувременно интервенцията мина наред, събрах си багажа и потеглих.
Заминахме от България общо пет екипа по 4 индивида, като прикрепиха към нас по един доктор.
Бяхме с група от Пещерно избавяне, а началник на нашия екип беше едно момче от Пазарджик, пожарникар, който е ходил на доста такива места, където са спасявали хора от пещери, от пропасти, и знаят по какъв начин да работят.
Имаше хора и от София, Стара Загора, Провадия и доста други градове. Имаше две момчета от специфичните полицейски сили, и те бяха тръгнали небрежно, нямаха палатки, нямаха нищо и като отидохме, им дадох от моите два спални чувала, шалтета.
Първо летяхме от София до летище Истанбул, от там ни трансферираха на различен аероплан и кацнахме на летище Адана, а от там с автобусни ни извозиха до Антакия.
Работата на терен
След като пристигнахме, облякохме се и незабавно дойде сигнал за жив човек в една постройка. Когато отидохме, видяхме, че третият етаж беше на равнището на мазето. Изчакахме да дойдат спасители със скенери, с цел да ревизират тъкмо къде се намира живият човек и чак по-късно започнахме работа.
После незабавно заминахме за различен обект, там спасители изкараха едно детенце. Нашите лекари му включиха система за разчистване на кръвта, след което майка му го взе в ръце и детенцето незабавно заспа, то даже нямаше сили да плаче.
Нашите момчета първи се хвърляха в постройките, заснемаха структурата, гледаха от кое място може да се мине, какво може да направи. Отвънка всички проучиха ситуацията, начертаваха маршрута и взимаха решение от кое място да стартират.
Ние не носихме техника, а ходехме с чукове, с кирки и с лопати да пробиваме коридори, с цел да може да влезнат спасителите.
Нямахме кой знае какъв брой време, тъй като сутринта рано тръгваме на терен, разпределяме дилемите на екипа и започваме.
Прибирахме се към 6-7 часа, вечерта, хапнем нещо леко в палатката, дремнем. Малко след 10:00 вечерта те разсънват за помощ. Като се върнеш в 1:00 през нощта, още веднъж те подвигат и по този начин до сутринта.
Имаше екипи от целия свят – от Мексико, от Австрия, от Гърция, Хърватия, Франция, Катар, Оман, Иран, несъмнено пропущам някоя страна, само че съгласно мен българите бяхме най-вече.
При нас в единия екип имаше един доктор – туркиня, която живее в Германия.
Спасителите изследваха постройките със скенери и когато замерят, че температурата е под 18 градуса към този момент знаеш, че там няма живот, а когато засекат по-висока, се хвърлят на първо време там.
Когато открият жив човек, с едни свирки алармират, чува се може би на километър тъдява и машините незабавно стопират работя, хората стопират да приказват и настъпва цялостна тишина. Това продължава 15-20 минути. Така чуват отдолу под руините тон, зов или почукване. Засичат от кое място е и към този момент по този метод потеглят да го търсят.
Денонощно се работеше, по 24 часа, на доста рискови места. След като една наклонена постройка падна и затисна петима спасители, мисля, че бяха от Австрия, започнаха да подпират с багери наклонените здания, с цел да не се срутват, когато спасителите работят там.
След като дадена постройка се ревизира, стартират тежките машини да я разчистват.
По всяко време вървяха бронирани машини, хеликоптери летяха непрестанно. Линейките не спираха, нямаше секунда да не минат по три-четири.
Имаше мародери, само че полицията и жандармерията не ги пропускаше.
И доста други неща видях, само че мисля, че не е времето да ги описвам.
Ден преди да си тръгнем, привечер се събрахме към един огън, тъй като не ти се ляга, не можеш да заспиш като знаеш какво си видял денем. Към 6:00 часа вечерта се обадиха и един екип потегли за избавяне на засечен жив човек.
Към 2:00 часа през ноща се обадиха, че имат потребност от още хора, отпътува и втори екип.
В последния ден, когато бяхме там, извадиха жива една жена. Спасителите бяха от екипа на Влад, по този начин се споделя ръководителят. Това беше връх за оживял човек до този миг. 190 часа беше предстояла дамата под руините.
Когато си тръгвахме, виждахме бетоновози, тирове с желязо, със строителни материали, т.е. те към този момент работят по разчистване и възобновяване.
Трагедията е страшна, 90-95% от всички здания бяха паднали. Имаше един хотел, строен през 1999 година, а различен до него, повдигнат през 2016-а. На първия му нямаше нищо, беше недокоснат, а вторият – сринат. Всичко, строено от страната е крепко, нямаше даже счупени стъкла.
Температурата беше от минус 10 до минус 20 градуса. След като се скрие слънцето, става доста студено.
Какво усетих там
Местните хора си слагаха ръката на сърцето и се покланяха в символ на почитание към нас. Това е явен знак за връзките, които имаме – ние към тях и те към нас. Носеха ни домакински самун, домашно сиренце, мерджемек, тяхната топла чорба от леща и други неща.
Военните също като схванат, че сме от България, незабавно ни питаха от какво имаме потребност, гладни ли сме, жадни ли сме, желаеме ли топла вода да се обръснем, тъй като там няма ток, няма вода.
Нагледах се на доста трагични обстановки. Много гибел видяхме, на всички места мирише на трупове. Когато виждаш по какъв начин когато изкарат жив човек, фамилията му се радва доста, сякаш възкръсва отначало за живот. А до тях съседите, които не знаят дали техните близки са живи или мъртви, се вижда по какъв начин плачат.
Най-много ме разтресе това за децата, които бяха изгубили живота си. Една вечер бяхме в едно кварталче с къщи, а там татко и 9-месечното бебе смазани, майка също бе притисната. Мъчно ми е за тях, тъй като те още нищо не са видели от живота.
Разбрах, не ние сме господари, а природата е нашият стопанин и не трябва да й се подиграваме.
Пътят към дома
Когато си тръгнахме във вторник, 14 февруари, на някои места видяхме процепи по два-три метра в земята. Имаше опустошения на летището в Адана, пистата бе залята с вода, само че тези хора я ремонтираха бързо. Закъсняхме с два часа за Истанбул, а там представителите на турската власт наредили до момента в който българите не се качат на самолета, да не излетява.
Когато пристигнахме на най-голямото летище на света, качиха ни на електро таксита и ни извозиха до самолета.
Навсякъде, където съобщаваха за Bulgarian Rescue Team, нямаше човек, който да не си постави ръката до сърцето, да не ни се поклони.
В самолета изместиха хора, сложиха ни в първа класа. Капитанът заяви, че на борда на самолета сме ние – спасителите от България, и всички станаха и ни ръкопляскаха. Това е голяма признателност.
Размисли от претърпяното
Чувството, което изпитах най-после: първо, че се прибираме живи и здрави; второ, че доста би трябвало да бъдем деликатни с природата.
Това, което научих там, е, че би трябвало да бъдем доста човечни и да си оказваме помощ. Това е истината! И отново споделям, природата е нашият стопанин.
През тези дни се замислих какъв брой доста думи има за проклетия, а какъв брой малко за положителното. Не би трябвало да бъдем неприятни хора, не би трябвало да бъдем злобни, би трябвало да имаме положително отношение един към различен. Не може да не окажеш помощ на близък, който има потребност от теб или от нас. Трябва да сме задружни, а демонстрираме тъкмо противоположното. Ние се разделяме на партии, на обединения, което е дивотия за мен.
„ Колко доста думи има за проклетия, а какъв брой малко за положителното. " С тези встъпителни думи кметът на община Тополовград Божин Божинов описа пред сп. „ Сакар нюз “ за присъединяване си като доброволец в засегнатите от унищожителните трусове региони в Турция. Градоначалникът, който е част от Доброволното формирование на Тополовград, е изхвърчал за югоизточната ни съседка по обяд на 9 февруари от Летище София с втората група от български спасители. По време на пандемията от COVID-19 Божин Божинов помагаше също като доброволец в регионалната болница в Ямбол.
Ето описа на Божин Божинов пред сътрудниците:
" Още като разбрахме за това, което се е случило, не знам тъкмо каква дума да употребявам – апокалипсис ли е, злополучие ли е, аз взех решение да отпътува като доброволец. Иван Замов от ОбА се свърза с Националното съдружие по пещерно избавяне, откъдето му обяснили, че е доста рисково, изискванията са мизерни, доста е студено и още доста компликации, само че той обяснил, че това не ме тормози.
Един другар беше до мен и сподели, че и той ще пристигна. Обясних му, че не мога да пожертвам и да се тормозя и за него, тъй като съм бил на такива места и знам какво е да носиш отговорност и за други хора, тъй като не знаеш какво може да се случи, само че той беше твърдо решен.
Бях подготвен незабавно да тръгнем, само че жена ми се обади и ми сподели, че щерка ни би трябвало да бъде оперирана. В сряда, 8 февруари, се обадиха, че към този момент сме включени в група. Междувременно интервенцията мина наред, събрах си багажа и потеглих.
Заминахме от България общо пет екипа по 4 индивида, като прикрепиха към нас по един доктор.
Бяхме с група от Пещерно избавяне, а началник на нашия екип беше едно момче от Пазарджик, пожарникар, който е ходил на доста такива места, където са спасявали хора от пещери, от пропасти, и знаят по какъв начин да работят.
Имаше хора и от София, Стара Загора, Провадия и доста други градове. Имаше две момчета от специфичните полицейски сили, и те бяха тръгнали небрежно, нямаха палатки, нямаха нищо и като отидохме, им дадох от моите два спални чувала, шалтета.
Първо летяхме от София до летище Истанбул, от там ни трансферираха на различен аероплан и кацнахме на летище Адана, а от там с автобусни ни извозиха до Антакия.
Работата на терен
След като пристигнахме, облякохме се и незабавно дойде сигнал за жив човек в една постройка. Когато отидохме, видяхме, че третият етаж беше на равнището на мазето. Изчакахме да дойдат спасители със скенери, с цел да ревизират тъкмо къде се намира живият човек и чак по-късно започнахме работа.
После незабавно заминахме за различен обект, там спасители изкараха едно детенце. Нашите лекари му включиха система за разчистване на кръвта, след което майка му го взе в ръце и детенцето незабавно заспа, то даже нямаше сили да плаче.
Нашите момчета първи се хвърляха в постройките, заснемаха структурата, гледаха от кое място може да се мине, какво може да направи. Отвънка всички проучиха ситуацията, начертаваха маршрута и взимаха решение от кое място да стартират.
Ние не носихме техника, а ходехме с чукове, с кирки и с лопати да пробиваме коридори, с цел да може да влезнат спасителите.
Нямахме кой знае какъв брой време, тъй като сутринта рано тръгваме на терен, разпределяме дилемите на екипа и започваме.
Прибирахме се към 6-7 часа, вечерта, хапнем нещо леко в палатката, дремнем. Малко след 10:00 вечерта те разсънват за помощ. Като се върнеш в 1:00 през нощта, още веднъж те подвигат и по този начин до сутринта.
Имаше екипи от целия свят – от Мексико, от Австрия, от Гърция, Хърватия, Франция, Катар, Оман, Иран, несъмнено пропущам някоя страна, само че съгласно мен българите бяхме най-вече.
При нас в единия екип имаше един доктор – туркиня, която живее в Германия.
Спасителите изследваха постройките със скенери и когато замерят, че температурата е под 18 градуса към този момент знаеш, че там няма живот, а когато засекат по-висока, се хвърлят на първо време там.
Когато открият жив човек, с едни свирки алармират, чува се може би на километър тъдява и машините незабавно стопират работя, хората стопират да приказват и настъпва цялостна тишина. Това продължава 15-20 минути. Така чуват отдолу под руините тон, зов или почукване. Засичат от кое място е и към този момент по този метод потеглят да го търсят.
Денонощно се работеше, по 24 часа, на доста рискови места. След като една наклонена постройка падна и затисна петима спасители, мисля, че бяха от Австрия, започнаха да подпират с багери наклонените здания, с цел да не се срутват, когато спасителите работят там.
След като дадена постройка се ревизира, стартират тежките машини да я разчистват.
По всяко време вървяха бронирани машини, хеликоптери летяха непрестанно. Линейките не спираха, нямаше секунда да не минат по три-четири.
Имаше мародери, само че полицията и жандармерията не ги пропускаше.
И доста други неща видях, само че мисля, че не е времето да ги описвам.
Ден преди да си тръгнем, привечер се събрахме към един огън, тъй като не ти се ляга, не можеш да заспиш като знаеш какво си видял денем. Към 6:00 часа вечерта се обадиха и един екип потегли за избавяне на засечен жив човек.
Към 2:00 часа през ноща се обадиха, че имат потребност от още хора, отпътува и втори екип.
В последния ден, когато бяхме там, извадиха жива една жена. Спасителите бяха от екипа на Влад, по този начин се споделя ръководителят. Това беше връх за оживял човек до този миг. 190 часа беше предстояла дамата под руините.
Когато си тръгвахме, виждахме бетоновози, тирове с желязо, със строителни материали, т.е. те към този момент работят по разчистване и възобновяване.
Трагедията е страшна, 90-95% от всички здания бяха паднали. Имаше един хотел, строен през 1999 година, а различен до него, повдигнат през 2016-а. На първия му нямаше нищо, беше недокоснат, а вторият – сринат. Всичко, строено от страната е крепко, нямаше даже счупени стъкла.
Температурата беше от минус 10 до минус 20 градуса. След като се скрие слънцето, става доста студено.
Какво усетих там
Местните хора си слагаха ръката на сърцето и се покланяха в символ на почитание към нас. Това е явен знак за връзките, които имаме – ние към тях и те към нас. Носеха ни домакински самун, домашно сиренце, мерджемек, тяхната топла чорба от леща и други неща.
Военните също като схванат, че сме от България, незабавно ни питаха от какво имаме потребност, гладни ли сме, жадни ли сме, желаеме ли топла вода да се обръснем, тъй като там няма ток, няма вода.
Нагледах се на доста трагични обстановки. Много гибел видяхме, на всички места мирише на трупове. Когато виждаш по какъв начин когато изкарат жив човек, фамилията му се радва доста, сякаш възкръсва отначало за живот. А до тях съседите, които не знаят дали техните близки са живи или мъртви, се вижда по какъв начин плачат.
Най-много ме разтресе това за децата, които бяха изгубили живота си. Една вечер бяхме в едно кварталче с къщи, а там татко и 9-месечното бебе смазани, майка също бе притисната. Мъчно ми е за тях, тъй като те още нищо не са видели от живота.
Разбрах, не ние сме господари, а природата е нашият стопанин и не трябва да й се подиграваме.
Пътят към дома
Когато си тръгнахме във вторник, 14 февруари, на някои места видяхме процепи по два-три метра в земята. Имаше опустошения на летището в Адана, пистата бе залята с вода, само че тези хора я ремонтираха бързо. Закъсняхме с два часа за Истанбул, а там представителите на турската власт наредили до момента в който българите не се качат на самолета, да не излетява.
Когато пристигнахме на най-голямото летище на света, качиха ни на електро таксита и ни извозиха до самолета.
Навсякъде, където съобщаваха за Bulgarian Rescue Team, нямаше човек, който да не си постави ръката до сърцето, да не ни се поклони.
В самолета изместиха хора, сложиха ни в първа класа. Капитанът заяви, че на борда на самолета сме ние – спасителите от България, и всички станаха и ни ръкопляскаха. Това е голяма признателност.
Размисли от претърпяното
Чувството, което изпитах най-после: първо, че се прибираме живи и здрави; второ, че доста би трябвало да бъдем деликатни с природата.
Това, което научих там, е, че би трябвало да бъдем доста човечни и да си оказваме помощ. Това е истината! И отново споделям, природата е нашият стопанин.
През тези дни се замислих какъв брой доста думи има за проклетия, а какъв брой малко за положителното. Не би трябвало да бъдем неприятни хора, не би трябвало да бъдем злобни, би трябвало да имаме положително отношение един към различен. Не може да не окажеш помощ на близък, който има потребност от теб или от нас. Трябва да сме задружни, а демонстрираме тъкмо противоположното. Ние се разделяме на партии, на обединения, което е дивотия за мен.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ