Четирите мотива на политическия избор
Ден тридесет и трети от Великия пост. Достатъчно го осквернихме с предизборното си словоблудство, та за какво да не продължим още малко. Утре ще размишляваме, а вдругиден ще гласуваме. Забелязвате ли тази безапелационна изгода от честите предварителни избори? Дните за размисъл стават повече. Иначе какво – постанова ни се да размишляваме единствено веднъж-дваж годишно! Така надалеч няма да стигнем. Но всъщност.
Как човек прави своя политически избор, по какъв начин гласоподавателят взема решение за кого да гласоподава? Извън случаите, когато му заплащат или го принуждават принудително, има четири групи претекстове, на които само за съответните си потребности, само че не и с някаква по-голяма рекламация, ще дадем условни имена.
Кланова принадлежност
Тези претекстове се демонстрират, когато става дума за непосредствено присъединяване на общността, към която принадлежим, в някакви политически избори – било локални, парламентарни, президентски или европейски. Например, в случай че живеем в родопско село, където всички гласоподават за Движение за права и свободи, все едно по какви аргументи, прекомерно евентуално е и ние да гласуваме по този начин. Ако ли пък, да речем, Явор Божанков ни е непосредствен родственик и ние имаме вяра, че политическото му израстване и заеманите от него основни позиции ще се отразят удобно на нас и нашите занимания, тогава ще гласуваме един път за ДСБ, различен път за Българска социалистическа партия и най-сетне за ППДБ, като – забележете – това никога не ни демонстрира безпринципни. Напротив: ние имаме един единствен принцип, наименуван Явор Божанков, и твърдо се придържаме о него. Различните политически партии са просто мимолетни елементи от пейзажа.
Пряк веществен интерес
С тази група претекстове гласуваме тогава, когато от ръководството зависят професионалните ни занимания, препитанието или бизнеса. Ако имаме компания за саниране на здания и знаем, че ГЕРБ организира тази политика и освен това, ами имаме съществени учредени да се надяваме, че в случай че те са на власт, ва нашия градец ще ни възложат най-малко три-четири жилищни блока, тогава несъмнено, че ще гласуваме за ГЕРБ, тъй като имаме да плащаме заплати и да храним фамилии. Ако имаме упоритости да изпълняваме публични поръчки и европейски планове, то ще гласуваме за оня, който ще остави нашите хора на основните им места в ръководещите органи. Тук съвсем няма политика. Тук съвсем всичко е стопанска система. Но пък белким стопанската система не е съществено основание за гласоподаване?
Загриженост за общото богатство
Избирателят си задава въпроса: кой от всички претенденти би се справил с ръководството от позиция на публичния интерес, без значение дали персонално ние ще имаме съответна изгода за себе си. В подобен случай преценяме претендентите съгласно такива признаци като дали имат задоволителен административен потенциал да се оправят с държавната машина, имат ли готови фрагменти – специалисти и специалисти; – добре ли са показани в по-малките обитаеми места или силата им е единствено в столицата и огромните градове и други сходни въпроси. Дори да нямаме директна „ спекулация “ от ръководството на този или оня, споделяме си: „ той умее да ръководи, знае по какъв начин стават нещата, има хора за стотиците и хиляди чиновнически позиции. Ако всички са добре, евентуално добре ще бъда и аз “. Защото забележимата част на ръководството – депутати, министри, зам.-министри, шефове на организации, регионални шефове – това е единствено върхът на айсберга. Малцина знаят и даже могат да си показват с какъв брой ежедневни задания е обвързвано ръководството на страната.
Идеологическа принадлежност
Тези претекстове наподобяват на предходните, само че при тях прагматиката е сменена от идеализъм. Идеологията е светоглед, визия за света, за това по какъв начин е организиран и по какъв начин би трябвало да действа, с цел да се реализиран мечтаните резултати. И не на последно място: кои, аджеба, са резултатите, за които е желателно да бъдат реализирани – това също е въпрос на идеология. За един националист мечтан резултат е Българя да се събере в етническите си граници. За един глобалист е да взе участие в колкото може повече транснационални политически, стопански и военни структури, разчитайки да осъществя частния си интерес през общия. В общи линии идеологиите са следните:
• Лява. Водещ е колективът. Държавата се грижи за популацията като управлява и контролира всички значими аспекти от неговата битност. Силните и способните са принудени да демонстрират по-голяма взаимност със слабите и посредствените. Равенството е полезност. Обикновено, в случай че лявата идеология се снабди с власт, бързо се изражда в тоталитаризъм.
• Дясна. Водещ е индивидът. Държавата е сведена до най-малко. Свободният пазар е полезност. Неравенството е полезност. Солидарността е само в границите на нужното, само че не и оттатък тях. Свободата се издига в фетиш и постоянно с нея се злоупотребява дотам, че се трансформира в личното си отричане. Докато при левия метод на мислене чиновникът е по-висше създание от бизнесмена, при десния е тъкмо противоположното. През 90-те думата „ предприемач “ будеше почитание, през днешния ден е по-скоро мръсна дума.
• Либерална. В момента визията за либерализма съвсем се покрива с визията за ляво, само че не всеки път е било по този начин, по тази причина демократичното би трябвало да се изнесе в обособена идеологическа категория. В общи линии тази идеология проповядва свободен пазар и независимост на изява на личността, само че през днешния ден и по двата индикатора действителността е тъкмо противоположната. Затова когато някой пожелае да се дефинира като либерал, би трябвало да посочи като какъв тъкмо либерал се усеща.
• Консервативна. Най-общо казано, това е идеологията на скептиците. Консерваторите са хора, които упорстват нищо да не се трансформира, до момента в който работи, тъй като не се знае дали новото ще е по-добро от него. Нещо повече, постоянно консерваторите са уверени, че няма по какъв начин новото да е по-добро от остарялото и по тази причина водят война против него, просто тъй като е ново. Хубавото на консервативната идеология е, че тя се опира на континуитета и цени опита на предходните генерации.
• Националистическа. Тя е частен случай на консервативната, тъй като в световния свят патриотичните усеща са нещо, принадлежащо по-скоро на предходните генерации. Иначе първоначално, в края на 18 и началото на 19 век национализмът и консерватизмът са антагонисти. Изключително значимо е да се означи, че религията остава напълно в полето на консерватизма, като постоянно се акцентира като значим детайл от националното възприятие, макар универсалната природа на Църквата.
• Византийска. Вмъквам най-после този термин с ясното схващане, че освен в теорията, само че и в публичния спор той не съществува. Вмъквам го напълно условно, с цел да дефинира онази идеология, съгласно която властта не е единствено земно, само че и небесно дело. Идеология, съгласно която по същия метод, по който човек има две ръце, два крайници, две очи и така нататък, властта има материално и духовно измерения, а страната и църквата, религията и политиката би трябвало да бъдат в симфония – неразделни, само че без да се смесват.
Със сигурност множеството политически партии, които ще се явят на избори, ще имат в стратегиите си детайли от повече от една от изброените нагоре идеологии. Светът е еклектичен. Например, даже и десни политически субекти, сложени в среда на гневен популизъм, взимат на въоръжение леви идеологически детайли. Както към този момент видяхме, националистически субекти взимат консервативни. Затова рационалният и леко свидлив гласоподавател, който не жела с лека ръка да хвърли гласа си къде да е, деликатно учи претендентите и се съветва със сърцето си по идеологико-философско-мирогледните въпроси. Като го направи, ще знае, че е дал своя вот за някого, който наподобява на него и ще взима сходни решения на тези, които би взел и гласоподавателят в съответната обстановка.
Ето това са претекстовете на политическия избор. Пропорционалната и съответна композиция от тях би трябвало да даде и правдоподобната картина на националната воля, стига никой да не фалшифицира изборите и гласоподавателите да не са доведени до лудост от неистини и операции в предизборната акция. И тъй като евентуално ще се окажат налице и двете последни условия, то не знам за какво си губихме времето да ги приказваме тези неща. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Как човек прави своя политически избор, по какъв начин гласоподавателят взема решение за кого да гласоподава? Извън случаите, когато му заплащат или го принуждават принудително, има четири групи претекстове, на които само за съответните си потребности, само че не и с някаква по-голяма рекламация, ще дадем условни имена.
Кланова принадлежност
Тези претекстове се демонстрират, когато става дума за непосредствено присъединяване на общността, към която принадлежим, в някакви политически избори – било локални, парламентарни, президентски или европейски. Например, в случай че живеем в родопско село, където всички гласоподават за Движение за права и свободи, все едно по какви аргументи, прекомерно евентуално е и ние да гласуваме по този начин. Ако ли пък, да речем, Явор Божанков ни е непосредствен родственик и ние имаме вяра, че политическото му израстване и заеманите от него основни позиции ще се отразят удобно на нас и нашите занимания, тогава ще гласуваме един път за ДСБ, различен път за Българска социалистическа партия и най-сетне за ППДБ, като – забележете – това никога не ни демонстрира безпринципни. Напротив: ние имаме един единствен принцип, наименуван Явор Божанков, и твърдо се придържаме о него. Различните политически партии са просто мимолетни елементи от пейзажа.
Пряк веществен интерес
С тази група претекстове гласуваме тогава, когато от ръководството зависят професионалните ни занимания, препитанието или бизнеса. Ако имаме компания за саниране на здания и знаем, че ГЕРБ организира тази политика и освен това, ами имаме съществени учредени да се надяваме, че в случай че те са на власт, ва нашия градец ще ни възложат най-малко три-четири жилищни блока, тогава несъмнено, че ще гласуваме за ГЕРБ, тъй като имаме да плащаме заплати и да храним фамилии. Ако имаме упоритости да изпълняваме публични поръчки и европейски планове, то ще гласуваме за оня, който ще остави нашите хора на основните им места в ръководещите органи. Тук съвсем няма политика. Тук съвсем всичко е стопанска система. Но пък белким стопанската система не е съществено основание за гласоподаване?
Загриженост за общото богатство
Избирателят си задава въпроса: кой от всички претенденти би се справил с ръководството от позиция на публичния интерес, без значение дали персонално ние ще имаме съответна изгода за себе си. В подобен случай преценяме претендентите съгласно такива признаци като дали имат задоволителен административен потенциал да се оправят с държавната машина, имат ли готови фрагменти – специалисти и специалисти; – добре ли са показани в по-малките обитаеми места или силата им е единствено в столицата и огромните градове и други сходни въпроси. Дори да нямаме директна „ спекулация “ от ръководството на този или оня, споделяме си: „ той умее да ръководи, знае по какъв начин стават нещата, има хора за стотиците и хиляди чиновнически позиции. Ако всички са добре, евентуално добре ще бъда и аз “. Защото забележимата част на ръководството – депутати, министри, зам.-министри, шефове на организации, регионални шефове – това е единствено върхът на айсберга. Малцина знаят и даже могат да си показват с какъв брой ежедневни задания е обвързвано ръководството на страната.
Идеологическа принадлежност
Тези претекстове наподобяват на предходните, само че при тях прагматиката е сменена от идеализъм. Идеологията е светоглед, визия за света, за това по какъв начин е организиран и по какъв начин би трябвало да действа, с цел да се реализиран мечтаните резултати. И не на последно място: кои, аджеба, са резултатите, за които е желателно да бъдат реализирани – това също е въпрос на идеология. За един националист мечтан резултат е Българя да се събере в етническите си граници. За един глобалист е да взе участие в колкото може повече транснационални политически, стопански и военни структури, разчитайки да осъществя частния си интерес през общия. В общи линии идеологиите са следните:
• Лява. Водещ е колективът. Държавата се грижи за популацията като управлява и контролира всички значими аспекти от неговата битност. Силните и способните са принудени да демонстрират по-голяма взаимност със слабите и посредствените. Равенството е полезност. Обикновено, в случай че лявата идеология се снабди с власт, бързо се изражда в тоталитаризъм.
• Дясна. Водещ е индивидът. Държавата е сведена до най-малко. Свободният пазар е полезност. Неравенството е полезност. Солидарността е само в границите на нужното, само че не и оттатък тях. Свободата се издига в фетиш и постоянно с нея се злоупотребява дотам, че се трансформира в личното си отричане. Докато при левия метод на мислене чиновникът е по-висше създание от бизнесмена, при десния е тъкмо противоположното. През 90-те думата „ предприемач “ будеше почитание, през днешния ден е по-скоро мръсна дума.
• Либерална. В момента визията за либерализма съвсем се покрива с визията за ляво, само че не всеки път е било по този начин, по тази причина демократичното би трябвало да се изнесе в обособена идеологическа категория. В общи линии тази идеология проповядва свободен пазар и независимост на изява на личността, само че през днешния ден и по двата индикатора действителността е тъкмо противоположната. Затова когато някой пожелае да се дефинира като либерал, би трябвало да посочи като какъв тъкмо либерал се усеща.
• Консервативна. Най-общо казано, това е идеологията на скептиците. Консерваторите са хора, които упорстват нищо да не се трансформира, до момента в който работи, тъй като не се знае дали новото ще е по-добро от него. Нещо повече, постоянно консерваторите са уверени, че няма по какъв начин новото да е по-добро от остарялото и по тази причина водят война против него, просто тъй като е ново. Хубавото на консервативната идеология е, че тя се опира на континуитета и цени опита на предходните генерации.
• Националистическа. Тя е частен случай на консервативната, тъй като в световния свят патриотичните усеща са нещо, принадлежащо по-скоро на предходните генерации. Иначе първоначално, в края на 18 и началото на 19 век национализмът и консерватизмът са антагонисти. Изключително значимо е да се означи, че религията остава напълно в полето на консерватизма, като постоянно се акцентира като значим детайл от националното възприятие, макар универсалната природа на Църквата.
• Византийска. Вмъквам най-после този термин с ясното схващане, че освен в теорията, само че и в публичния спор той не съществува. Вмъквам го напълно условно, с цел да дефинира онази идеология, съгласно която властта не е единствено земно, само че и небесно дело. Идеология, съгласно която по същия метод, по който човек има две ръце, два крайници, две очи и така нататък, властта има материално и духовно измерения, а страната и църквата, религията и политиката би трябвало да бъдат в симфония – неразделни, само че без да се смесват.
Със сигурност множеството политически партии, които ще се явят на избори, ще имат в стратегиите си детайли от повече от една от изброените нагоре идеологии. Светът е еклектичен. Например, даже и десни политически субекти, сложени в среда на гневен популизъм, взимат на въоръжение леви идеологически детайли. Както към този момент видяхме, националистически субекти взимат консервативни. Затова рационалният и леко свидлив гласоподавател, който не жела с лека ръка да хвърли гласа си къде да е, деликатно учи претендентите и се съветва със сърцето си по идеологико-философско-мирогледните въпроси. Като го направи, ще знае, че е дал своя вот за някого, който наподобява на него и ще взима сходни решения на тези, които би взел и гласоподавателят в съответната обстановка.
Ето това са претекстовете на политическия избор. Пропорционалната и съответна композиция от тях би трябвало да даде и правдоподобната картина на националната воля, стига никой да не фалшифицира изборите и гласоподавателите да не са доведени до лудост от неистини и операции в предизборната акция. И тъй като евентуално ще се окажат налице и двете последни условия, то не знам за какво си губихме времето да ги приказваме тези неща. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ