Лицемерна дипломация, лошо управление и Балканският съюз са класически пример на измяна спрямо родината ни
Демократите ръководят до 8 март 1911 година От тях се желае да свършат няколко значими и нужни неща, жестоко казано, черната работа, с цел да правят отстъпка кормилото на народняците и прогресивните либерали. Те са неизбежният компромис преди насочването на България напълно в руслото на Русия. По остаряла традиция ръководещата партия насрочва избори на 22 май и съгласно познатите типичен практики на байганьовската народна власт печели съкрушителна победа. Стамболовистите са бити и унизени. Но това се вижда малко на ръководителите ни. Народните либерали би трябвало да бъдат съдени за греховете си, да влязат в пандиза и да изчезнат от сцената като рискови политически съперници. Втори държавен съд с решение на Народното събрание от 13 февруари 1911 година Главен обвинител е Георги Данаилов, а негови помощници са Александър Милев и Александър Малинов. Започват разпитите на министрите от кабинетите на Рачо Петров, Димитър Станчов и Петър Гудев на 12 май 1912 година Обвинителният акт е подготвен на 1 февруари 1913 година, а процесът потегля на 7 февруари 1914 година Вече се работи цивилизовано и в границите на закона. Не е належащо да се търсят наемни убийци, откакто най-важните фигури на падналите от власт - Стефан Стамболов и Димитър Петков, са убити показно - надлежно на 6 юли 1895 и на 27 февруари 1907 година Тук обаче сюжетът не дава чакания резултат заради подготовката и започването на Балканската война. Знаем по какъв начин приключва тя, а и от 4 юли 1913 година на власт е държавното управление на демократичната централизация на Васил Радославов. Както и може да се чака, подсъдимите са оправдани на 24 юли 1914 година Преди това обаче демократите правят историческия акт по оповестяване на независимостта ни. Вярно, паралелно с анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, станала факт на 5 октомври, само че към този момент 110 години 22 септември е считан за една от най-светлите дати в историята ни, народен празник. Малка детайлност е събитието, че Великите сили ни признават за самостоятелни едвам на 6 април 1909 година и че самата ни самостоятелност си има своя цена, която финансовият министър Андрей Ляпчев договаря с Русия - 82 милиона лв., платими за 77 години при 4,75% рента.
Ние изплащаме на Русия това, което й дължи от Руско-турската освободителна война Османската империя
Не е ли заслужено? В България актът е признат с бурни акламации. Хората са горди, че с изключение на свободни са към този момент и жители на без значение българско царство. И никой не се пита не е ли неточност методът на реализирането му. Защото оповестяването на независимостта ни е флагрантно нарушаване от наша страна на Берлинския контракт от 1 юли 1878 година, а той е в действителност политическият ръб, с който Европа ни озаптява от ненужни случки. Нека не се лъжем - независимостта ни идва незабавно след победилата младотурска гражданска война, почнала на 11 юли.
Фердинанд, държавното управление и генералитета край Търново по случай провъзгласяването на Независимостта 22 септември 1908 година.
Симеон Радев твърди в своите записки “Лица и събития от моето време”, че това е първата ни национална злополука. Първоначално мнението му ме шокира, само че след това си дадох сметка, че е прав. Защото младотурците с един размах отстраняват намесата на външни - велики - сили в техните вътрешни каузи, а и защото, давайки права на всички народности в империята - за малко - до момента в който трае хуриета - те афишират, че по този начин печелят за новата власт жителите - отомани. На нашите ръководещи фактори би трябвало да им е проблеснала алената лампа, че след късането на васалитета с Цариград неизбежно следва война със сюзерена. Война, водена сякаш за националното ни обединяване, само че в полза на непозната мощ. За да си изпълнят до дъно уговорките, които са поели, демократите привикват избори за Пето Велико национално заседание. На тях се провалят пагубно на 5 юни 1911 година - за народен представител е определен единствено Рашко Маджаров. Но те са подготвили измененията, които ще се гласоподават в търновското читалище “Надежда” сред 9 юни и 9 юли 1911 година И не увеличение състава на Министерския съвет или периодичността на изборите - на 4 вместо на 5 години, ни интересува, а смяната на член 17 от Конституцията, даваща опция на царя съгласно държавното управление “да свързва и утвърждава всички сговори с чуждестранните страни и ги оповестява на Народното събрание, щом ползите и сигурността на страната допущат това”. Знаят народняците и прогресивните либерали каква каша ще забъркат и по тази причина бързат да се възползват от услугата, която демократите са им подготвили. А че земеделският водач Стамболийски стоял в залата с калпак и не приветствал Фердинанд с акламации, това са пикантните детайлности, на които пресата ни тогава драговолно дава място.
След като Велико народно събрание завършва работата си, се организират избори за 15-о Общински народен съвет на 4 септември 1911 година и оформилата се коалиция Стоян Данев - Иван Евстратиев Гешов е към този момент факт. Веднага стартират и сондажите с братята сърби за съюзен контракт. Със свръхважната и доста тежка задача е претрупан остарелият виновник Димитър Ризов, пълномощен министър в Италия, комуто хрумва концепцията да дели Македония на противоречива и безспорна зона по време на среднощните диалози с Никола Пашич и Милован Милованович на 19 и 20 септември 1911 година
Той предлага и за противоречивите зони Скопска и Кичевска “да се произнесе Русия”
Оттам до съюзния контракт от 29 февруари 1912 година крачката е единствено една. Но и в него се натъкваме на неповторимо за международната дипломация ноу-хау - още преди да е освободена от иго, Македония е освен разграничена на две зони, само че и за съдия и при установяване кой от съдружниците ще получи противоречивата е посочен съветският император Николай II Романов! Балканската война, оповестена на 5 октомври 1912 година, е по този начин готова и водена, че неизбежно да докара до национална злополука за България. Писал съм на друго място, само че отново ще повторя - Балканският съюз е типичен образец на машинация на Сърбия и Гърция по отношение на родината ни и доста необичаен, само че сладкодумен образец за това по какъв начин нашата войска се употребява за реализиране на националнообединителните дела на съседите ни. Първо, тя води война с турците не там, където би трябвало - сякаш се борим за свободата на тога македонец, само че що дирим по чукарите на Източна Тракия и на брега на Мраморно море, само че привличайки главния удар на съперника, а по-късно - след 16 юни 1913 година, изморена и смазана от холерата, е изпратена от Одринска Тракия да се бие против съдружниците изменници. Логично е да не реализира триумф - сърбите са спрени, от гърците поносим провали, отстъпваме от Солун до Кресна и не съумяваме да изпълним пълноценно обграждане в Кресненското дефиле сред 14 и 18 юли, а нахлуването на румънците на 28 юни 1913 година без опозиция, тъй като гениалните ни държавници не са оставили никакви войски в Добруджа, безусловно ни смъква полумъртви на земята.
Позорният Букурещки мир от 28 юли 1913 година е доста горчив хап за сънародниците ни, трус и поражение, което те мъчно претърпяват
Спомням си вълнуващите страници от записките на Симеон Радев, документирал правилно и тъкмо подписването на диктата, след който и за бъдещия ни пълномощен министър в Букурещ е изглеждало, че животът свършва... Големият общественик и посланик Малинов е имал историческия късмет след оповестяването на самостоятелна България да даде приноса си и за запазването на нейната териториална целокупност и независимост. Той още веднъж става министър председател на 21 юни 1918 година И по какъв начин брани независимостта и единството на своето родно място? С дребни нашенски хитрини. Едновременно се афишира за предан съдружник на Централните сили и в същото време търси контакт със Съглашението за подписване на сепаративен мир. От Германия на 23 септември получава чаканите гаранции за българския темперамент на Северна Добруджа, с които се поставя завършек на съюзническото ръководство в прародината ни, провокирало рухването от власт на Радославов. Същевременно - с негово единодушие - се отваря Южният фронт на 14 септември и се взема решение да се водят мирни договаряния на 25 септември. Защо? Според признанието му: “Аз си послужих с отварянето на фронта като стратегически маньовър, с цел да сключа заслужен мир!”. 10 години откакто е извоювал независимостта на България, Малинов се проваля като общественик, който би трябвало да резервира нейната териториална целокупност. Отварянето на фронта е изменничество към съдружниците и има основно значение за скорошната капитулация на Германия и Австро-Унгария, а също така след подписаното Солунско помирение на 29 септември 1918 година още веднъж Александър Малинов е индивидът, съдействал за изгонването на Фердинанд от България
Човекът, поставил му царската корона на 22 септември 1908 година, прави всичко належащо да го прокуди от страната. При изискване че Антантата въобще не е поставяла въпроса за династична смяна. В случая обаче остарялата лисица Ляпчев си свършва работата. Той е индивидът, подкрепят от Симеон Радев, който подписва примирието. Логично е царят да пита точно него какво е мнението на спечелилите за особата му. Отговорът на Андрей Ляпчев е иносказателен и йезуитски: “Ласкаво се изричат за качествата на Негово царско височество”. Всеки рационален човек ще разбере, че след такава констатация за Фердинанд не остава друго, с изключение на да напусне страната. А Александър Малинов доживява окупацията на България от съглашенците. Това не му пречи да си остане министър-председател до 20 ноември 1918 година, когато схваща, че българските войски би трябвало да опразнят Добруджа. Измаменият властник въпреки всичко има някакво достолепие и бърза да напусне потъващия транспортен съд, харизвайки ръководството на народняшкия потенциал, “парламентарният тигър” Теодор Теодоров.
Нему се пада горчивата участ да следи процеса на разкъсването на страната ни и въпреки всичко и той демонстрира героизъм и не подписва Ньойския диктат от 27 ноември 1919 година Александър Стамболийски поставя своя автограф, като - съгласно легендата - счупил писалката си? Него не го интересуват национални дела и освободителни битки. Той мисли за промени и за тирания на своята партия Български земеделски народен съюз и няма желание да се прави на Мустафа Кемал Ататюрк. Това обаче е напълно друга история. А всичко стартира ненадейно и облечено с толкоз положителни планове - на 16 януари преди 110 години...
Борислав ГЪРДЕВ
/вестник "Над 55 "/
Ние изплащаме на Русия това, което й дължи от Руско-турската освободителна война Османската империя
Не е ли заслужено? В България актът е признат с бурни акламации. Хората са горди, че с изключение на свободни са към този момент и жители на без значение българско царство. И никой не се пита не е ли неточност методът на реализирането му. Защото оповестяването на независимостта ни е флагрантно нарушаване от наша страна на Берлинския контракт от 1 юли 1878 година, а той е в действителност политическият ръб, с който Европа ни озаптява от ненужни случки. Нека не се лъжем - независимостта ни идва незабавно след победилата младотурска гражданска война, почнала на 11 юли.
Фердинанд, държавното управление и генералитета край Търново по случай провъзгласяването на Независимостта 22 септември 1908 година.
Симеон Радев твърди в своите записки “Лица и събития от моето време”, че това е първата ни национална злополука. Първоначално мнението му ме шокира, само че след това си дадох сметка, че е прав. Защото младотурците с един размах отстраняват намесата на външни - велики - сили в техните вътрешни каузи, а и защото, давайки права на всички народности в империята - за малко - до момента в който трае хуриета - те афишират, че по този начин печелят за новата власт жителите - отомани. На нашите ръководещи фактори би трябвало да им е проблеснала алената лампа, че след късането на васалитета с Цариград неизбежно следва война със сюзерена. Война, водена сякаш за националното ни обединяване, само че в полза на непозната мощ. За да си изпълнят до дъно уговорките, които са поели, демократите привикват избори за Пето Велико национално заседание. На тях се провалят пагубно на 5 юни 1911 година - за народен представител е определен единствено Рашко Маджаров. Но те са подготвили измененията, които ще се гласоподават в търновското читалище “Надежда” сред 9 юни и 9 юли 1911 година И не увеличение състава на Министерския съвет или периодичността на изборите - на 4 вместо на 5 години, ни интересува, а смяната на член 17 от Конституцията, даваща опция на царя съгласно държавното управление “да свързва и утвърждава всички сговори с чуждестранните страни и ги оповестява на Народното събрание, щом ползите и сигурността на страната допущат това”. Знаят народняците и прогресивните либерали каква каша ще забъркат и по тази причина бързат да се възползват от услугата, която демократите са им подготвили. А че земеделският водач Стамболийски стоял в залата с калпак и не приветствал Фердинанд с акламации, това са пикантните детайлности, на които пресата ни тогава драговолно дава място.
След като Велико народно събрание завършва работата си, се организират избори за 15-о Общински народен съвет на 4 септември 1911 година и оформилата се коалиция Стоян Данев - Иван Евстратиев Гешов е към този момент факт. Веднага стартират и сондажите с братята сърби за съюзен контракт. Със свръхважната и доста тежка задача е претрупан остарелият виновник Димитър Ризов, пълномощен министър в Италия, комуто хрумва концепцията да дели Македония на противоречива и безспорна зона по време на среднощните диалози с Никола Пашич и Милован Милованович на 19 и 20 септември 1911 година
Той предлага и за противоречивите зони Скопска и Кичевска “да се произнесе Русия”
Оттам до съюзния контракт от 29 февруари 1912 година крачката е единствено една. Но и в него се натъкваме на неповторимо за международната дипломация ноу-хау - още преди да е освободена от иго, Македония е освен разграничена на две зони, само че и за съдия и при установяване кой от съдружниците ще получи противоречивата е посочен съветският император Николай II Романов! Балканската война, оповестена на 5 октомври 1912 година, е по този начин готова и водена, че неизбежно да докара до национална злополука за България. Писал съм на друго място, само че отново ще повторя - Балканският съюз е типичен образец на машинация на Сърбия и Гърция по отношение на родината ни и доста необичаен, само че сладкодумен образец за това по какъв начин нашата войска се употребява за реализиране на националнообединителните дела на съседите ни. Първо, тя води война с турците не там, където би трябвало - сякаш се борим за свободата на тога македонец, само че що дирим по чукарите на Източна Тракия и на брега на Мраморно море, само че привличайки главния удар на съперника, а по-късно - след 16 юни 1913 година, изморена и смазана от холерата, е изпратена от Одринска Тракия да се бие против съдружниците изменници. Логично е да не реализира триумф - сърбите са спрени, от гърците поносим провали, отстъпваме от Солун до Кресна и не съумяваме да изпълним пълноценно обграждане в Кресненското дефиле сред 14 и 18 юли, а нахлуването на румънците на 28 юни 1913 година без опозиция, тъй като гениалните ни държавници не са оставили никакви войски в Добруджа, безусловно ни смъква полумъртви на земята.
Позорният Букурещки мир от 28 юли 1913 година е доста горчив хап за сънародниците ни, трус и поражение, което те мъчно претърпяват
Спомням си вълнуващите страници от записките на Симеон Радев, документирал правилно и тъкмо подписването на диктата, след който и за бъдещия ни пълномощен министър в Букурещ е изглеждало, че животът свършва... Големият общественик и посланик Малинов е имал историческия късмет след оповестяването на самостоятелна България да даде приноса си и за запазването на нейната териториална целокупност и независимост. Той още веднъж става министър председател на 21 юни 1918 година И по какъв начин брани независимостта и единството на своето родно място? С дребни нашенски хитрини. Едновременно се афишира за предан съдружник на Централните сили и в същото време търси контакт със Съглашението за подписване на сепаративен мир. От Германия на 23 септември получава чаканите гаранции за българския темперамент на Северна Добруджа, с които се поставя завършек на съюзническото ръководство в прародината ни, провокирало рухването от власт на Радославов. Същевременно - с негово единодушие - се отваря Южният фронт на 14 септември и се взема решение да се водят мирни договаряния на 25 септември. Защо? Според признанието му: “Аз си послужих с отварянето на фронта като стратегически маньовър, с цел да сключа заслужен мир!”. 10 години откакто е извоювал независимостта на България, Малинов се проваля като общественик, който би трябвало да резервира нейната териториална целокупност. Отварянето на фронта е изменничество към съдружниците и има основно значение за скорошната капитулация на Германия и Австро-Унгария, а също така след подписаното Солунско помирение на 29 септември 1918 година още веднъж Александър Малинов е индивидът, съдействал за изгонването на Фердинанд от България
Човекът, поставил му царската корона на 22 септември 1908 година, прави всичко належащо да го прокуди от страната. При изискване че Антантата въобще не е поставяла въпроса за династична смяна. В случая обаче остарялата лисица Ляпчев си свършва работата. Той е индивидът, подкрепят от Симеон Радев, който подписва примирието. Логично е царят да пита точно него какво е мнението на спечелилите за особата му. Отговорът на Андрей Ляпчев е иносказателен и йезуитски: “Ласкаво се изричат за качествата на Негово царско височество”. Всеки рационален човек ще разбере, че след такава констатация за Фердинанд не остава друго, с изключение на да напусне страната. А Александър Малинов доживява окупацията на България от съглашенците. Това не му пречи да си остане министър-председател до 20 ноември 1918 година, когато схваща, че българските войски би трябвало да опразнят Добруджа. Измаменият властник въпреки всичко има някакво достолепие и бърза да напусне потъващия транспортен съд, харизвайки ръководството на народняшкия потенциал, “парламентарният тигър” Теодор Теодоров.
Нему се пада горчивата участ да следи процеса на разкъсването на страната ни и въпреки всичко и той демонстрира героизъм и не подписва Ньойския диктат от 27 ноември 1919 година Александър Стамболийски поставя своя автограф, като - съгласно легендата - счупил писалката си? Него не го интересуват национални дела и освободителни битки. Той мисли за промени и за тирания на своята партия Български земеделски народен съюз и няма желание да се прави на Мустафа Кемал Ататюрк. Това обаче е напълно друга история. А всичко стартира ненадейно и облечено с толкоз положителни планове - на 16 януари преди 110 години...
Борислав ГЪРДЕВ
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ