Декларация от името на ПГ на БСП – ОБЕДИНЕНА ЛЕВИЦАУважаеми

Декларация от името на ПГ на Българска социалистическа партия – ОБЕДИНЕНА ЛЕВИЦА

Уважаеми госпожи и господа народни представители,

Българската история през XX век е изпълнена с тежки, трагични и постоянно трагични моменти. Това е история на възходи и достолепие, на битка за оцеляване и обществени преломи,  но и история, белязана от тежки вътрешни разломи, принуждение и братоубийствени кръвопролития. В нея има дати, които не просто означават събития, а носят контузия, болежка и продължително публично напрежение. Въпросът, пред който сме изправени още веднъж през днешния ден, не е дали да помним, а по какъв начин помним и с каква цел. Дали като източник на мъдрост или като оръжие за ново разделяне. Когато тези дати се трансформират в политически маркери за „ свои “ и „ непознати “, те престават да бъдат памет и се трансформират в инструмент на разединението.

В изискванията на поредицата от политически и публични рецесии от последните години, следва да си зададем въпроса дали не е пристигнало време ясно да заявим, че датите на разделянето имат смисъл единствено в случай че носят поучения. Историята не е боеприпас за политически конфликти, а обща памет, от която би трябвало да черпим отговорност, а не ненавист. 

Обществото ни прекомерно дълго живее с противодействия, наследени от предишното и поддържани в сегашното. Твърде дълго трагични събития се използват, с цел да се поддържа възприятие за безконечен спор. Това не прави паметта по-жива, а я обезсмисля. Паметта, употребена за разделяне, престава да бъде памет и се трансформира в средство за напън.

Защото паметта за трагичните събития от предишното не трябва да бъде изборна. Тя не може да служи за морално предимство на едни над други, нито да бъде инструмент за легитимиране на днешни политически тези. Историческата памет е дълг към истината, към жертвите и към бъдещето. Тя изисква почтеност, цялост и почитание към всички жертви, без изключение, без селекция и без идеологически филтър.

България не се нуждае от нови разграничителни линии. Не се нуждае от непрестанно връщане към остарели рани, отваряни с политическа цел. Тя се нуждае от здравомислещ взор към историята, от почитание към всички жертви и от осъзнаване, че нацията не се гради върху опълчване, а върху споделена отговорност. Да помним значи да разбираме. Да разбираме значи да не повтаряме. Истинската респект към предишното не е в лозунгите и обвиняванията, а в усилието да изградим общество, в което нещастията от XX век са невъзможни.

С изключително изясненост и решителност би трябвало да заявим, че в политиката няма място за приканване на кръвта на хиляди починали почтени български жители. Тяхната гибел не може и не трябва да бъде мотив, нито знак, нито средство за готовност. Това е морална граница, която не би трябвало да бъде прекрачвана. Истинският урок на историята е, че когато страната и политиката стигнат до клане, губят всички. Нито една политическа идея, нито една идеология, нито една партийна борба не оправдава използването на нещастието като инструмент. Паметта за починалите изисква споделена отговорност, тишина, почитание и примирение, а не шумна политическа изразителност.

Наш дълг е да превърнем историята в урок, а не в присъда. Да я използваме, с цел да построяваме мостове, а не изкопи. Да приказваме за предишното почтено, отговорно и с мисъл за бъдещето. Защото през днешния ден повече от всеки път България има потребност от помирение, учредено не на давност, а на осъзнаване. На национално самочувствие, което не черпи мощ от ненавист. На политика, която гледа напред, без да тъпче паметта на мъртвите.

Да почитаме предишното значи да носим отговорност за сегашното. Да признаем, че нито една концепция, нито една власт и нито една идея не оправдава разрушаването на обществото от вътрешната страна. Националната зрялост не се мери с това кого упрекваме, а с това до каква степен сме способни да извлечем поука и да продължим напред като общественост.

България има потребност от убеденост, която не черпи мощ от ненавист, и от политика, която гледа напред, без да поругава паметта на мъртвите. Има потребност от общ език, в който предишното се почита, само че не се употребява като оръжие. Нека сложим завършек на датите на разделянето и оставим историята там, където ѝ е мястото – като преподавател, а не като политически инструмент. И дано пазим паметта за почтените жертви чиста от всякаква политическа приложимост.

Това изискуем на тях.

Това изискуем на себе си.

Това изискуем на бъдещето на България.