Дефицитът на бъдеще винаги отключва огромни резерви от носталгия по

Дефицитът на бъдеще постоянно отключва големи запаси от носталгия по предишното, а в " невидимия референдум " за най-щастливо минало Русия си избра годините на Втората международна война - последния интервал, в който се е радвала на " самопризнание от света, подготвен да не помни за Сталин, лагерите, гладомора и жестокостите на руската система ".

Това споделя писателят Георги Господинов в своя публикация, оповестена в The Guardian, в която приканва западните страни да разчетат посланието и предизвестията на Източна Европа през творбите ѝ.

Господинов стана първият публицист от България, чийто разказ " Времеубежище " беше номиниран в дългата листа на - едно от най-престижните оценки за преводна литература на британски език.

Именно с образци от " Времеубежище " той дава пояснение за аргументите, заради които Владимир Путин върна времето обратно за Русия и употребява военната експанзия против Украйна, с цел да пресъздаде това, по което нацията му изпитва " хроносталгия ".

" Путин избра - и това е разбираемо - да се върне при започване на 40-те години на 20 век. Настоящото злощастие и изолираност на Русия я накараха да се върне към " щастливите " и мощни времена на Съюз на съветските социалистически републики. Путин не желае да завоюва тази война, а да я направи хронична, да принуди всички нас да живеем в този режим. Неговата цел е да бомбардира и изравни със земята сегашното (и бъдещето) с цялата им инфраструктура и всекидневност - да няма вода, топлота, светлина. Да унищожи всекидневния живот, а с това и съществуването. Буквално да у-нищо-жи украинската нация ", написа Господинов.

Той назовава паметта и културата " част от имунната система на Европа ", само че обръща внимание, че войната в Украйна стартира в миг, в който " тези, които носеха живата памет за Втората международна война, към този момент не са с нас ".

" Надявам се, че не навлизаме в някакъв чудноват групов Алцхаймер. Защото когато пламъкът на паметта загасне, чудовищата на предишното затварят кръга към нас. Колкото по-малко памет, толкоз повече минало. Помним, с цел да държим предишното на отдалеченост - в предишното ", споделя още Георги Господинов пред Guardian.

Писателят обръща внимание на това, че казусът не е единствено в съществуването наизуст за предишното, а във въпроса какво и по какъв начин помним.

" Едно от най-смущаващите неща сега е изтриването на границата сред истина и престореност. Фалшивостта освен пренаписва предишното, само че предопределя бъдещето. Тя се основава върху ревизирано минало точно с цел да оправдае актуалната експанзия и срам ", споделя той и дава образец с живота на своето потомство в България.

" В цялото си детство и младост в България ме учеха в учебно заведение, че Русия е нашият огромен брат, без който не можем да създадем нищо (като всеки огромен брат тя може да набие неприятните деца в квартала, които ни тормозеха). Разбира се, моето потомство скрито мечтаеше за други страни, за тези бленувани страни на запад от нас. И това е дребна правдивост - Съюз на съветските социалистически републики в никакъв случай не се трансформира в мечтана дестинация без значение от пропагандата. Вместо това си остана място, към което изпитвахме благоговение. А това има последствия в днешната обстановка ", споделя Георги Господинов.

" В България през днешния ден проруската агитация работи елементарно на най-различни равнища. От възприятието за признателност към нашите двукратни освободители (а както се оказва, двукратни поробители), през поклонението пред съветската просвета (сякаш Путин и Чехов са близнаци), до изказванията на високопоставени политици, които отхвърлят еднопосочно да заемат страната на жертвата ", сигнализира той.

" Не мисля, че дъжравата е преживявала подобен разпад и поляризация - влошени от обществените мрежи и обществените фигури - от десетилетия насам. Може би звучи прекомерно жестоко, само че от време на време усещам, че сме на ръба на тиха революция ".

Докато има една кървяща рана в историята на континента, целият континент ще кърви, предизвестява писателят. Никой, без значение на какъв брой километра западно се намира, не може да бъде спокоен.

" Центърът на Европа не е нещо статично, застопорено в Берлин или Париж. Центърът на Европа е онази преносима точка на болката. Там, където боли и кърви. Днес той е на изток, в горда Украйна ", споделя той.

Финалът на публикацията на Господинов е апел за зоркост от страна на западните държави- с припомняне на есе на Милан Кундера, озаглавено " Похитеният Запад ".

" Кундера стартира с последното обезверено известие, изпратено по телекс от шефа на Унгарската осведомителна организация през 1956 година, до момента в който постройката му е под артилериен обстрел. Съобщението му гласи: " Ще умрем за Унгария и за Европа ". В тези сериозни минути той желае да изпрати обръщение. Инвазията на съветската войска в Унгария е инвазия в Европа; не чакайте, реагирайте. Дали Европа (или западът, по това време) получи и разчете известието?... Есето на Кундера приключва с горчивия извод, че след Втората международна война западът обърна тил на централна Европа и просто гледаше на него като на спътник на Съветската империя, без лична еднаквост. Тази инерция, дръзвам да настоявам, продължи даже след 1989 ", споделя Господинов.

Източна Европа се е научила " да усеща заплахата с кожата си ", с " хиперчувствителност към неизбежното ", " дарба да уловиш чувството за паника във въздуха ".

" Поради тази причина ще си разреша да кажа следното: не подценявайте книгите, есетата и поемите от тази част на Европа. Декодирайте знаците в тях. Думите не стопират танкове и не смъкват дронове. Но могат (дали?) да спрат, забавят или най-малко да накарат тези в танковете, които водят война против почтени хора, най-малко да се разколебаят. Думите могат да оказват помощ на тези, които са заблудени от подправени вести и агитация ", споделя още той.