Датата е 20 април 1984 година. Аз съм на върха,

Датата е 20 април 1984 година. „ Аз съм на върха, на върха съм… “ Дълго жадуваните думи пробуждат безмълвната радиостанция тъкмо в 18,15 часа. Вестта идва от Покрива на света – връх Еверест. Изпратена е от Христо Проданов – 41-годишен инженер-химик по специалност, буен планинар в душата си. Стигнал е горе. Това не е нова история. Но си заслужава да се чете всяка година и от всеки. Припомнете си, разкажете на околните си. Нека всеки знае. Почетете паметта на индивида, който реализира непостижим триумф за родния алпинизъм – българинът, който пръв покори върха на върховете. Това е история за сбъднатата фантазия на един несклоняем дух. Защото на Еверест гибел няма, има единствено обединение с фантазията. Христо Проданов е роден на 24 февруари 1943 година в Карлово. От дребен обича провокациите, а единствено на 16 авантюристичният му дух го свързва вечно с планинското катерене. Започва с върховете напролет на 1981 година, когато става първият българин стъпил на осемхилядник – връх Лхотце (8516 м). Покорява четвъртата по височина точка на планетата самичък и без кислороден уред. Ръководител на задачата е Проданов, който отпътува за Непал с 21 алпинисти. Ицо единствен стига до върха. На 30 април той покорява скално-ледения тризъбец. Там открива кислородна маска, която взима със себе си и оставя родния трикольор. След експедицията, инженерът разказва прекарванията си в единствената си книга – „ Лхотце 8501 м “.

„ Бях самичък на този изострен като бургия връх, брулен от вятъра, който се мъчеше да ме отлепи от ледокопите “, споделя героят. За българска експедиция на Еверест се мечтае от 1929 година, когато е основан Български планинарски клуб. Идеята се материализира през 1984-та, а България е едвам 19-а страна, която изпраща свои представители на върха. „ Изкачих се на Лхотце и още тогава някак неясно,  само че напълно уверено помислих, че няма да мине дълго време и ще се отправим и ние към мечтания от всички връх на върховете “, написа Христо в дневника си още при започване на 1984-та. Водачът на групата е Аврам Аврамов, който управлява двадесет и един алпиниста и един доктор. Месец подготовка и експедицията се насочва към облаците. Аврамов предлага в първата атакуваща група към 8848-метровата цел да бъдат Христо Проданов и Иван Вълчев. Христо не приема решението и след единодушието на лидера, потегля със шерпа си Джоуанг Ринджи. На процедура нападна Еверест самичък, без партньор-алпинист. Проданов става четвъртият човек, който го прави по този начин.  Нещо повече – Ицо демонстрира предпочитание да се катери и без кислородна инсталация по най-дългия и сложен път – западния било, именуван още „ Жестокия път “.На 19 април Христо и Ринджи са на височина 8120 метра. Там построяват „ Лагер 5 “, в който нощуват.Маршрутът е занемарен, защото месецът е прекомерно ранен за катерачите в сезона на нормалните офанзиви към върха. Те са единствените, подхванали взлом на Еверест през април. Малко преди 6 часа сутринта, воден от фантазията си, Христо потегля към най-високата точка на планетата с съпътстващия го шерп. По пътя се натъкват на 90-метрова канара с противоположен надолнище. Българинът я преодолява, само че Ринджи е мощно усложнен.

Опитите на Христо да му оказват помощ се провалят. Той губи време и скъпи сили. И нападна върха самичък. Нищо не може да го спре. Така тъкмо преди 33 години Христо Проданов става първият българин, покорил най-близката точка до небосклона. Отново той става единствения планинар, който преодолява най-голямата денивелация за един ден по пътя нагоре. В 18,15 часа на 20 април в радиостанцията на хората в базовия лагер се чува глас: „ Аз съм на върха, на върха съм – аз, Христо! “ Истина е. 41-годишния инженер реализира заветната си цел. Негови близки удостоверяват, че със себе си носи облика на Васил Левски и пликче с шепа пръст от гроба на най-близкия му другар – Йордан Зашев. Зашев е понесен от снежна лавина на връх Ловница два месеца преди заминаването на Христо Проданов към непалската столица Катманду. Загубата раздрусва Проданов, за който Йордан е като брат. На погребението той споделя: „ Ти даде живота си за Еверест, обещаваме ти, че ще бъдем на него, а дружно с нас ще бъдеш и ти! “ 132 дни по-късно Христо извършва обета си, само че не допуска какъв брой скоро ще срещне близкия си другар. За рекордните за маршрута 33 дни, Христо стига от базовия лагер до върха. „ Тук на върха няма нищо. Има единствено построена една дребна пирамида от четири руски кислородни бутилки и руското знаме. Опитвам се да фотографирам, само че не знам дали камерата работи и по тази причина прекратявам. Мъча се да отвържа знамето и да го взема със себе си, само че не мога. Има тук едно малко късче, ще взема него “.

Това са идващите му думи в радиото, казани от горе. Забравил е българския байрак, не съумява да го забие на върха и да се снима с него. Престоят му горе продължава цели 33 минути. Фатално време за височината и часа на подчинение. Той не носи спален чувал за бивакуване, само че успокоява останалите, че ще откри уместно място за престой под върха.  На мрачно слизането е невероятно. Проданов нощува в „ Зоната на гибелта “. На идващия ден всички по оста Еверест – България слушат накъсания от разстройства диалог сред радиста Стефан Калоянов и Христо Проданов:

– Аз съм над огромната сива кула. Не съм надалеч. Не съм надалеч.
– Дръж се, Ицо, идват. Идват към тебе, хвани се.
– Стефчо, аз не съм в лагер пет, не съм в лагер пет. Аз…
– Вижда ли се от теб пети лагер… палатката?
– Не мога да го видя отсам. Аз съм на жълтия пояс.
– Ице, ти си огромен мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ОК, към тебе тичат хора. Моля те, не заспивай! НЕ ЗА-СПИ-ВАЙ!!!

Към него потеглят Людмил Янков, Трифон Джамбазов и шерпът Ринджи от „ Лагер 4 “. В това време групата на Иван Вълчев се движи сред лагер 3 и лагер 4, само че оставя багажа си и щурмува нагоре. В 19:45 часа радиостанцията на Христо се чува за финален път. Преди началото на експедицията, Проданов споделя: „ Най-огромното ми предпочитание е нашата експедиция да приключи сполучливо, да приключи сполучливо освен с нанагорнище на какъв да е от нашите алпинисти, само че всички живи и здрави да се върнем в България. Това ще бъде най-големият ми триумф, всичко останало е пепел “. На 21/22-ри април той умира на 8700 м надморска височина. Най-близко до него е алпинистът Людмил Янков. Търсейки следи, намира раницата на Христо, само че не и него. Катери Жълтия пояс, само че нощта го настига и осуетява трескавото му нанагорнище. Людмил преодолява над 1400 м денивелация с невероятна скорост. Подобен подвиг и всеотдайност няма казус в историята на Еверест, а цената която заплаща е прекомерно висока. Той губи четири от пръстите на ръцете си и оцелява по знамение в ураганния вятър. Людмил Янков се разделя освен с фантазията си да доближи върха, само че и с приятеля си. Достигнал най-значимото достижение в алпинизма, докоснал се до върха на Земята, изнемощелият Христо не съумява да повтори рисковия маршрут. Тялото му вечно остава на метри от Тавана на земята.

Въпреки гибелта на Проданов, експедицията към върха на върховете продължава. На 8-ми май до върха стигат Методи Савов и Иван Вълчев. Те покоряват върха с кислородни бутилки и стоят на него 23 минути. Ден по-късно Кирил Досков и Николай Петков също вкусват сладостта на удовлетворението и поглеждат облаците от различен ъгъл. През 1997 година Дойчин Василев също доближава Еверест, а през 2004-та Петко Тотев, Дойчин Боянов и Николай Петков повтарят триумфа си. Придружава ги и Христо Христов, който изкачва върха без кислородна маска. Христов умира по време на спускането. По това време в паралелна частна експедиция умира и племенницата на Христо Проданов – Мариана Масларова. Последните българи, които покоряват връхната точка на планетата са Петя и Камен Колчеви през 2009-та. Според един от петимата първи от 1984-та – Методи Савов, единствено три събития в новата история на България пораждат същинско единство на народа ни. „ Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 година, първата българска национална експедиция на Еверест през 1984 година и триумфът на българските футболисти на международното състезание в Съединени американски щати през 1994 година Това е, други няма. “ Това споделя Савов. И в действителност преди тъкмо тридесет и три години един огромен българин оставя цяла България без мирис, ставайки стопанин на най-високия връх на планетата. Макар и единствено за тридесет и три минути.