Дъщерите имат по-голям шанс да са любимото дете и на

Дъщерите имат по-голям късмет да са обичаното дете и на двамата родители
И в най-хубавите фамилии има една тематика табу, към която се протяга ръка единствено в трагични моменти. Повечето родители няма да го признаят, само че неочакван брой имат скрити любимци измежду децата си и методът, по който се отнасят към тях, може да има продължително влияние върху психологичното
им здраве като възрастни и свързаната с това житейска реализицая и връзки.
Разпространено е мнението, че за майките това евентуално е дъщерята, а за бащите – синът. Може би е било по този начин в по-далечни времена или в по-затворени общности, само че по някаква причина това, наподобява, не е универсално предписание.
Не може да се дефинира повратен миг,
само че е допустимо допускането на разнообразни хипотези да се отприщва след данните отпреди 10-ина години, че мозъкът на бащите реагира по-бързо и по-ангажирано на апела “Татко! ”, когато е насочен от тяхното момиче. Освен това мозъците на бащите на дъщери реагирали по-силно на щастливите изражения на лицата на техните девойки спрямо бащите на синове.
Проучването не споделя дали тези разнообразни реакции на мозъка значат,
че бащите са генетично или еволюционно форматирани да се отнасят към синовете по друг метод, в сравнение с към дъщерите. Или дали бащите се преценяват с публичните правила, свързани с пола.  Така или другояче, изследването пропуква инерцията в мисленето
за бащините реакции и отваря вратата за търсене на разнообразни насочни точки.
Голямо ново изследване обобщава 30 проучвания от последните години с общо 20 хиляди случая, и демонстрира, че и за двамата родители е по-вероятно скрито да фаворизират дъщерите. Публикуваният в списанието Psychological Bulletin метаанализ открива късмет за мястото на желано дете и за съзнателни, проведени и виновни персони.
Тези, на които слагаме одобрителния етикет “точен човек ”.
Дали тези заключения не навеждат на мисълта, че родителите могат да харесват тези деца по неосъзнати егоистични аргументи – тъй като са по-лесни за развъждане? Може би ненапълно, само че не е единствено това.
Логичен извод, открит и в изследването
, е, че любимецът може да загуби краткотрайно или вечно преимуществото си, когато се появи нов дребен член на фамилията.
Може би не всеки родител има обичано дете, само че мнозина въпреки всичко имат,
без значение дали го признават, или не. Изводът е от доста изследвания, измежду които и едно анонимно от Англия, съгласно което 74% от майките и 70% от бащите демонстрират по-специално отношение към едно от децата . В друго проучване, когато родителите са интервюирани директно,  единствено 10% признават , че имат любим.
Което допуска, че за множеството майки и татковци обичаното дете е строго защитавана фамилна
загадка. Родителите, които са признали, че имат любимец, демонстрират голямо желание към бебето в фамилията, а 62% от тези, които имат две деца, избират по-малкото. 43% от родителите с три или повече деца избират последното си дете, една трета избират междинното дете и единствено 19% клонят към най-голямото. Данните са част от многото заключения, дали отражение върху новия разбор. Тяхното пояснение е, че отношението към най-малкото дете е обвързвано със обществените и прочувствените умения на родителите във времето – когато са придобили повече опит в развъждането, имат по-
добра визия по какъв начин да възпитават своите потомци и кои качества са най-важни за насърчаване.
Друго изследване прави териториално уголемен извод, че феноменът обичано дете се среща най-малко в 65% от фамилиите  и е открит и проучен в доста разнообразни култури. Включително от позиция по какъв начин може да помага/вреди на децата чак до междинна възраст и по-късно. Смята се за толкоз значим фактор в преправянето на прочувствените проблеми,
че психолозите имат име и акроним за него:  диференцирано родителско отношение,  ДРО.
Майките и бащите могат да демонстрират желанието си по доста способи – в общуването, строгостта, условията, отделеното време, какъв брой пари харчат за всяко от децата, упражнявания надзор и още стотици дребни неща. Любимецът си е любим. Но облагодетелстваните не всеки път печелят от това. Често те развиват възприятие, че са по-добри от другите, и не престават да разчитат на това на всички места, губейки действителна самокритика. В логиката на психиката за това има разбиране –
синдром на златното дете. Сблъсъкът с действителността обаче може да бъде нечовечен.
Въпреки че родителите постоянно имат желание, доста от тях са обзети от виновност, знаейки, че проявлението на преимуществото ще има продължително влияние върху възприятието за лично достолепие на детето им. Тревогата е по-скоро основателна. Децата, които порастват в фамилии, където считат, че са третирани незаслужено, може да изпитат надълбоко възприятие на малоценност и комплекси. Може да се усещат второ качество или че не имат специфичните черти и достолепия, за които да бъдат обичани от другите. Братята и сестрите, които получават по-неблагоприятно отношение, са склонни да имат по-лошо психологично здраве и по-обтегнати фамилни връзки.

Но в цялата история има и нещо хубаво, което се открива в метаанализа: децата постоянно се заблуждават за любимеца. Това се вижда от кръстосаните анкети – отговорите на родители и техните наследници допълнително от половината случаи се разграничават. Децата неправилно разпознават кой е номер едно в 60% от случаите. Разбира се, допустимо е обяснението да е в контрола на възприятията на родителите и те да се оправят доста по-добре с прикриването на желанията си.

А имат ли децата обичан родител? Слабостта на детето към майката или бащата не е отражение на обич, а резултат от повтарящи се позитивни прекарвания, считат учените. С порастването на дребните се усилва и потребността им от автономия, което прави желанията им естествена част от тяхното развиване.