Das Wunderkind, детето чудо – така нарича Константин Иречек младия

Das Wunderkind, детето знамение – по този начин назовава Константин Иречек младия Алеко Константинов в дневника си от 16 февруари 1879 г.Така озаглавява и биографията си на основателя на Бай Ганьо Иво Милев, сегашен заместник-директор на Националната художествена изложба, който познаваме като куратор на значими изложения (Никола Танев, Владимир Димитров-Майстора) и създател на книги за Майстора и Илия Бешков, както и на пространния биографичен роман „ Животът и гибелта на Людмила Живкова “. Иво Милев е сценарист, преводач, продуцирал е сериала „ Стъклен дом “. Подобно на героя си Алеко Константинов, е приключил право.Година и половина преди да бъде убит простъпка във файтон край Пещера, в края на 1895-а, Алеко Константинов е напът да реализира огромната си фантазия за околосветско странствуване. Иска да се причисли към авантюриста Гале, който имал желание да обиколи земното кълбо пеш. Попречила му една дребна детайлност – въпросният французин, който към този момент бил прекосил Европа и стигнал до Белград, взел, че се обесил. В безпокойния разум на Алеко пътешествието постоянно е на ръка разстояние – най-малко като желание. Но освен. Той в действителност пътува – Прага, Виена, Париж… Черни връх. И, несъмнено, до Чикаго и обратно – презокеанското премеждие, което го трансформира в публицист. Не съумява, уви, да реализира желанията си да посети Япония, и изключително Сандвичевите острови, които толкоз са му „ израсли “ на сърцето. Позната ли ви е тази пътешественическа неврастения, толкоз присъща на нашата актуалност в опит да избягаме от проблемите си, които обаче като правилно куче непроменяемо ни чакат вкъщи. С нежеланието си да порасне, да се обвърже прочувствено (може би по тази причина и харесва основно чужденки – туркиня, чехкиня, даже полска монахиня), със сладките ергенски запои, в никакъв случай последни, с досадата от работата си – адвокатството му тежи като камък, с иронията си, постоянно преминаваща в подигравчийство, Алеко стои толкоз близо до нас. Ето по какъв начин го обрисува Иво Милев:„ Личността му остава спорна и неразбираема: от непретенциозен и сгънат до горд и даже високомерен, от внимателен и деликатен в връзките с другите до „ откровен до неучтивост “, даже безсрамен и жесток, в чието наличие събеседникът постоянно би трябвало да е нащрек за следващата хаплива забележка или намек, от открит и почтен до затворен и потаен; от „ вътрешната естетика “ на личността му до дълбоките ѝ несъгласия, неостанали скрити за околните му, „ свръхдемократ “ и в това време „ благороден “ по рождение и темперамент, ярък рицар на Светия Дух, чист и безвъзмезден мечтател, „ свръхчовек “ (Кирил Христов) до истински Бай Ганьо, от беззаветно обичащ България до българомразец, основател на „ най-радикалния план на антибългарското “ (Инна Пелева)… Дори не може да се дефинира блондин ли е бил, или кестеняв, починал ли е девственик, или (като своя воин от „ Иди му се надявай “) е пръв софийски блудник, с чиято гибел доста млади мъже в София си отдъхнали (Атанас Буров)… И още: в рецензията си към средата и обкръжението Алеко Константинов е безмилостен, той обича да упражнява своя книжовен, публичен (дори юридически) критицизъм, само че самичък се бои от рецензията, елементарно му се отдава да бъде сериозен и има заострено възприятие към минусите на другите, само че личните рядко вижда и признава. До „ благия “ и „ свитичък “ Алеко – едно мъчително самолюбие, по този начин особено за цялото му семейство… “Непуснал на никое място котва, Алеко Константинов намира гибелта си на път (описанието на убийството му се чете като екшън-трилър!). В биографията му Иво Милев изследва неговите слънчеви страни и сенки, събирайки документалните улики за късия живот на може би най-вкоренения в самооценката ни български публицист. Кой е Алеко Константинов в един близо петстотинстраничен отговор, квалифициран с изследователска почтеност и публикуван от „ Книгомания “.