Писма от Варвара: Бог ще си прибере вересиите
„ Дано единствено да няма доста хора в магазина! ”. Това си мисля, до момента в който със свито сърце и сведена глава вървя към магазина. Мразя да върша вересии. Мразя да взимам заеми. Ненавиждам да съм длъжна на някого с нещо!
Но няма метод... Трябва да взема кисело мляко на щерка ми, а всичките ни пари отидоха за болничен престой, медикаменти, памперси, мокри кърпи, храна от детската кухня и някой и различен лев за храна за нас.
Крача по пустия селски път, планината хвърля хладната си сянка върху мен и ми шепти с клони и дървета: „ Спокойно, някой ден всичко ще се оправи ”. Ще се оправи, ще се оправи, какъв брой да се оправи? Няма по какъв начин да щракнем с пръсти и България да се трансформира в Швейцария, а Варвара в Женева или най-малко в Нион. Все няма да ни доближават парите в някакъв миг. Освен в случай че не печеля шестица от тотото или не развия личен бизнес. Но шансът е едно на милион, най-малко за човек с моя шанс...
Най-големият ми боязън се сбъдва. Магазинът е цялостен с хора. Наредили са се на опашка и съвсем всички вадят пари, с цел да платят това, което са закупили. А аз имам някакви жълти стотинки в джоба. Няма да ми стигнат. Докато се нареждам на опашка с смут откривам, че зад мен на опашката пристъпва наш фамилен другар.
„ Леле, какво ли ще си намерения в този момент момчето - тия са към този момент толкоз изпаднали, че на вересия са взели да пазарят ”, прескача за следващ път сърцето ми.
На тезгяха пред мен се премятат пакети с брашно, зеленчуци, кафета и цигари. Аз пък променям всички вероятни цветове на дъгата. Стомахът ми се свива, призлява ми. Къде си имах и аз работа да пазаря на вересия, като знам какъв брой съм горда и какъв брой мъчно ще ми е! Но няма по какъв начин, хванала съм се на хорото, ще го играя. Да бях отворила синьото слонче касичка до компютъра и да бях преброила някоя и друга стотинка. И на ситно-ситно да бях платила, отново по-добре.
Идва моят ред. Аз съм оня нам кой си по брой клиент за деня, след който продавачката съвсем неумишлено ненавижда всички купувачи, тъй като не свършват, а тя би трябвало да им стои диван чапраз. Жената зад щанда е изнервена, алена и отпаднала. Машинално чука всичко на касовия уред. И не стига че преди мен са минали нам какъв брой си стотин души, от които най-малко една трета също са пазарували на вересия, ами и аз накрая поднасям, че ще би трябвало да си сторнира бележката, тъй като пари в мен нямам.
„ Пиши ги на мъжа ми на сметката ”, смънквам и отговорно прибирам двете кисели млека, единия банан и хляба в найлоновата торбичка.
„ Е, за какво не ми сподели, преди да ги чукна! ” - изнервя се продавачката. Аз пропадам някъде под тезгяха от позор и ставам по-ниска от касетките с маруля и мандарини. Какво да кажа, „ А, няма проблем, ето ти четири и осемдесе. ” Ама като нямам, от къде да ги дам! Освен да се пазарувам да мета магазина два часа на ден околните няколко дни, че да си изработя парите. Ама кой ще ме вземе мен за метачка - кльощава, че и с дете на всичкото от горната страна. А и не знам осем езика, нямам най-малко две магистратури и се изчервявам, като би трябвало да излъжа. И за метачка в магазин няма по какъв начин да се класирам. Абсурд!
Жената зад щанда издишва тънка бликам огън всред стиснатите си устни и поставя бележката ми в ляво от себе си, че да написа след това за какво, аджеба, я е чукнала на касовия уред, пък пари не е взела. Ами по какъв начин за какво? Заради кифлите и тия дето им заплащат силикона и след това им месят месата било по Малдивите, било някъде другаде, където бъркат фолк певиците с дивите. И поради всички там останали мушмороци, които за едната минимална заплата са подготвени да работят по този начин, като че ли са крепостни селяни и ще им трябват още хиляда години, преди да се осъзнаят като плебеи на труда. И след това още хиляда години, до момента в който един напише " Интернационала ", а различен се окаже задоволително богат и изучен, че да напише " Капиталът ".
Както и да е, до 1 май е още надалеч, а под главите на вестниците от дълго време не написа: " Пролетарии от всички страни - съединявайте се!
Поздравявам фамилния другар, пребледняла и засрамена, и отговорно напущам магазина.
Кога ще пристигна заветният вторник или четвъртък при започване на месеца, че да взема своите 380 лв. майчинство, че да мога да си върна вересиите?!
Но аз съм сигурна, един ден Бог ще си прибере вересиите. Не моите, а вересиите на тези, които ни принуждават да живеем, дишаме и раждаме на вересия, тъй като прибират от нашите пари, тъй като се кланят не на Бог, а на Златния Телец. И за които в библията е казано, че по-лесно е камила да мине през иглени уши, в сравнение с богат да влезе в Божието царство. А те, тъй като не имат вяра в парадайса на задгробния живот, са го основали за себе си на земята. Пък на нас ни остава да търсим екзистенциалния смисъл в прозрението, че пъкълът е постоянно през днешния ден.
Дано Бог да им елементарни, тъй като аз, да ме елементарни Бог, не мога.
Но няма метод... Трябва да взема кисело мляко на щерка ми, а всичките ни пари отидоха за болничен престой, медикаменти, памперси, мокри кърпи, храна от детската кухня и някой и различен лев за храна за нас.
Крача по пустия селски път, планината хвърля хладната си сянка върху мен и ми шепти с клони и дървета: „ Спокойно, някой ден всичко ще се оправи ”. Ще се оправи, ще се оправи, какъв брой да се оправи? Няма по какъв начин да щракнем с пръсти и България да се трансформира в Швейцария, а Варвара в Женева или най-малко в Нион. Все няма да ни доближават парите в някакъв миг. Освен в случай че не печеля шестица от тотото или не развия личен бизнес. Но шансът е едно на милион, най-малко за човек с моя шанс...
Най-големият ми боязън се сбъдва. Магазинът е цялостен с хора. Наредили са се на опашка и съвсем всички вадят пари, с цел да платят това, което са закупили. А аз имам някакви жълти стотинки в джоба. Няма да ми стигнат. Докато се нареждам на опашка с смут откривам, че зад мен на опашката пристъпва наш фамилен другар.
„ Леле, какво ли ще си намерения в този момент момчето - тия са към този момент толкоз изпаднали, че на вересия са взели да пазарят ”, прескача за следващ път сърцето ми.
На тезгяха пред мен се премятат пакети с брашно, зеленчуци, кафета и цигари. Аз пък променям всички вероятни цветове на дъгата. Стомахът ми се свива, призлява ми. Къде си имах и аз работа да пазаря на вересия, като знам какъв брой съм горда и какъв брой мъчно ще ми е! Но няма по какъв начин, хванала съм се на хорото, ще го играя. Да бях отворила синьото слонче касичка до компютъра и да бях преброила някоя и друга стотинка. И на ситно-ситно да бях платила, отново по-добре.
Идва моят ред. Аз съм оня нам кой си по брой клиент за деня, след който продавачката съвсем неумишлено ненавижда всички купувачи, тъй като не свършват, а тя би трябвало да им стои диван чапраз. Жената зад щанда е изнервена, алена и отпаднала. Машинално чука всичко на касовия уред. И не стига че преди мен са минали нам какъв брой си стотин души, от които най-малко една трета също са пазарували на вересия, ами и аз накрая поднасям, че ще би трябвало да си сторнира бележката, тъй като пари в мен нямам.
„ Пиши ги на мъжа ми на сметката ”, смънквам и отговорно прибирам двете кисели млека, единия банан и хляба в найлоновата торбичка.
„ Е, за какво не ми сподели, преди да ги чукна! ” - изнервя се продавачката. Аз пропадам някъде под тезгяха от позор и ставам по-ниска от касетките с маруля и мандарини. Какво да кажа, „ А, няма проблем, ето ти четири и осемдесе. ” Ама като нямам, от къде да ги дам! Освен да се пазарувам да мета магазина два часа на ден околните няколко дни, че да си изработя парите. Ама кой ще ме вземе мен за метачка - кльощава, че и с дете на всичкото от горната страна. А и не знам осем езика, нямам най-малко две магистратури и се изчервявам, като би трябвало да излъжа. И за метачка в магазин няма по какъв начин да се класирам. Абсурд!
Жената зад щанда издишва тънка бликам огън всред стиснатите си устни и поставя бележката ми в ляво от себе си, че да написа след това за какво, аджеба, я е чукнала на касовия уред, пък пари не е взела. Ами по какъв начин за какво? Заради кифлите и тия дето им заплащат силикона и след това им месят месата било по Малдивите, било някъде другаде, където бъркат фолк певиците с дивите. И поради всички там останали мушмороци, които за едната минимална заплата са подготвени да работят по този начин, като че ли са крепостни селяни и ще им трябват още хиляда години, преди да се осъзнаят като плебеи на труда. И след това още хиляда години, до момента в който един напише " Интернационала ", а различен се окаже задоволително богат и изучен, че да напише " Капиталът ".
Както и да е, до 1 май е още надалеч, а под главите на вестниците от дълго време не написа: " Пролетарии от всички страни - съединявайте се!
Поздравявам фамилния другар, пребледняла и засрамена, и отговорно напущам магазина.
Кога ще пристигна заветният вторник или четвъртък при започване на месеца, че да взема своите 380 лв. майчинство, че да мога да си върна вересиите?!
Но аз съм сигурна, един ден Бог ще си прибере вересиите. Не моите, а вересиите на тези, които ни принуждават да живеем, дишаме и раждаме на вересия, тъй като прибират от нашите пари, тъй като се кланят не на Бог, а на Златния Телец. И за които в библията е казано, че по-лесно е камила да мине през иглени уши, в сравнение с богат да влезе в Божието царство. А те, тъй като не имат вяра в парадайса на задгробния живот, са го основали за себе си на земята. Пък на нас ни остава да търсим екзистенциалния смисъл в прозрението, че пъкълът е постоянно през днешния ден.
Дано Бог да им елементарни, тъй като аз, да ме елементарни Бог, не мога.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ