Децата в приемни семейства са преживели някаква форма на насилие преди настаняването в приемни семейства
Данните от анонимизирано непредставително телефонно изявление измежду 83 приемни фамилии в България демонстрират, че съвсем всяко трето дете в приемна грижа е било жертва или очевидец на принуждение преди настаняването в приемно семейство
Непредставително анонимно анкетно изследване измежду 83 приемни родители, извършено в интервала май-юни 2025 година, по метода непосредствено изявление по телефона, разкрива факторите за аргументите, заради които деца попадат в приемни фамилии, както и провокациите пред грижата за тях. Изследването е извършено от Националната асоциация за приемна грижа в границите на самодейността „ Щит на детството ", изпълнявана с поддръжката на ФРГИ и Европейски Съюз.
Анкетираните приемни родители показват, че децата, за които се грижат, са били настанени в приемна грижа заради следните аргументи:
Физическо и психическо принуждение в родното семейство (27%), като от тях най-голям е делът на случаите с физическо принуждение (17%), следван от емоционално/психологическо принуждение (8%). Сексуално принуждение, въпреки и по-рядко, също се отбелязва в 2% от случаите, главно под формата на блудствени дейности.
Емоционално и физическо неглижиране от страна на родителите (31%), като то постоянно е съчетано с липса на наставнически умения, както и липса на подкрепяща мрежа към родното семейство.
Психични премеждия на родителите (21%), които са диагностицирани или хипотетични и пречат на съответната грижа за детето.
Алкохолна взаимозависимост на родителите (16%), която в огромен брой от случаите е съчетана и с епизоди на домашно принуждение и занемаряване на главните потребности на децата.
Други аргументи - 5%, в това число отнемане от независимост, гибел на родителите, миграция в чужбина, или отвод от наставнически права.
Бедността, става известно, е съпътстващ фактор, само че не основен.
Най-сериозният и систематичен проблем, който приемните родители показват, е неналичието на схващане и поддръжка от просветителната система, изключително когато става дума за деца с мъчно и/или предизвикателно държание. Училищата и детските градини не регистрират в задоволителна степен травматичният опит на децата, а вместо това ги третират като „ редови " възпитаници, без потребност от особено внимание или метод. Това води до прехвърляне на отговорността само на приемните фамилии, които да се оправят с сложното държание. От своя страна приемните родители разпознават повтарящи се модели на травматично държание, които децата демонстрират още с настаняването в приемното семейство, измежду които нападателно държание, нощно напикаване, компликации в изразяването на страсти, компликации при определяне на обществени контакти, импулсивност и прояви на яд. Особено забележим е моделът, при който деца, претърпели принуждение в ранното си детство, възпроизвеждат тази експанзия в разнообразни обществени обстановки. Това държание остава погрешно тълкувано от педагозите, което води до спомагателна стигматизация или санкции, вместо поддръжка.
Един от най-важните акценти от изследването е прекарването за самотност, безсилие и липса на поддръжка, което приемните родители споделят. Повечето от тях (58%) споделят, че се усещат недооценени, свръхнатоварени и постоянно упреквани, когато децата демонстрират „ сложни " държания.
Реакцията към сложното държание на деца в риск не може да бъде единствено самостоятелна или институционална. Тя изисква дейна и социална ангажираност. Обществото има основна роля както в разпознаването и съобщаването на случаи на принуждение, по този начин и в основаването на просвета на непоносимост към насилието от и над деца. Необходими са механизми, които предизвикват жителите и експертите навреме да подават сигнали, когато стават очевидци на принуждение или занемаряване, в това число посредством налични и предпазени канали за докладване. В случаите, в които деца са жертви на принуждение, или самите те демонстрират принудително държание, правосъдната система би трябвало да реагира бързо, дейно и щадящо по отношение на детето. Необходима е профилирана конструкция в границите на правораздаването, като да вземем за пример система от съдилища, която да преглежда само каузи, свързани с деца и фамилии, с присъединяване на съдии и експерти, подготвени в области като детско развиване, травматично прекарване, психологично здраве и динамичността на фамилните връзки. Без такава систематична сензитивност и подготовка, съществува риск децата да бъдат наново виктимизирани, този път от механизмите, призвани да ги защитят.
Непредставително анонимно анкетно изследване измежду 83 приемни родители, извършено в интервала май-юни 2025 година, по метода непосредствено изявление по телефона, разкрива факторите за аргументите, заради които деца попадат в приемни фамилии, както и провокациите пред грижата за тях. Изследването е извършено от Националната асоциация за приемна грижа в границите на самодейността „ Щит на детството ", изпълнявана с поддръжката на ФРГИ и Европейски Съюз.
Анкетираните приемни родители показват, че децата, за които се грижат, са били настанени в приемна грижа заради следните аргументи:
Физическо и психическо принуждение в родното семейство (27%), като от тях най-голям е делът на случаите с физическо принуждение (17%), следван от емоционално/психологическо принуждение (8%). Сексуално принуждение, въпреки и по-рядко, също се отбелязва в 2% от случаите, главно под формата на блудствени дейности.
Емоционално и физическо неглижиране от страна на родителите (31%), като то постоянно е съчетано с липса на наставнически умения, както и липса на подкрепяща мрежа към родното семейство.
Психични премеждия на родителите (21%), които са диагностицирани или хипотетични и пречат на съответната грижа за детето.
Алкохолна взаимозависимост на родителите (16%), която в огромен брой от случаите е съчетана и с епизоди на домашно принуждение и занемаряване на главните потребности на децата.
Други аргументи - 5%, в това число отнемане от независимост, гибел на родителите, миграция в чужбина, или отвод от наставнически права.
Бедността, става известно, е съпътстващ фактор, само че не основен.
Най-сериозният и систематичен проблем, който приемните родители показват, е неналичието на схващане и поддръжка от просветителната система, изключително когато става дума за деца с мъчно и/или предизвикателно държание. Училищата и детските градини не регистрират в задоволителна степен травматичният опит на децата, а вместо това ги третират като „ редови " възпитаници, без потребност от особено внимание или метод. Това води до прехвърляне на отговорността само на приемните фамилии, които да се оправят с сложното държание. От своя страна приемните родители разпознават повтарящи се модели на травматично държание, които децата демонстрират още с настаняването в приемното семейство, измежду които нападателно държание, нощно напикаване, компликации в изразяването на страсти, компликации при определяне на обществени контакти, импулсивност и прояви на яд. Особено забележим е моделът, при който деца, претърпели принуждение в ранното си детство, възпроизвеждат тази експанзия в разнообразни обществени обстановки. Това държание остава погрешно тълкувано от педагозите, което води до спомагателна стигматизация или санкции, вместо поддръжка.
Един от най-важните акценти от изследването е прекарването за самотност, безсилие и липса на поддръжка, което приемните родители споделят. Повечето от тях (58%) споделят, че се усещат недооценени, свръхнатоварени и постоянно упреквани, когато децата демонстрират „ сложни " държания.
Реакцията към сложното държание на деца в риск не може да бъде единствено самостоятелна или институционална. Тя изисква дейна и социална ангажираност. Обществото има основна роля както в разпознаването и съобщаването на случаи на принуждение, по този начин и в основаването на просвета на непоносимост към насилието от и над деца. Необходими са механизми, които предизвикват жителите и експертите навреме да подават сигнали, когато стават очевидци на принуждение или занемаряване, в това число посредством налични и предпазени канали за докладване. В случаите, в които деца са жертви на принуждение, или самите те демонстрират принудително държание, правосъдната система би трябвало да реагира бързо, дейно и щадящо по отношение на детето. Необходима е профилирана конструкция в границите на правораздаването, като да вземем за пример система от съдилища, която да преглежда само каузи, свързани с деца и фамилии, с присъединяване на съдии и експерти, подготвени в области като детско развиване, травматично прекарване, психологично здраве и динамичността на фамилните връзки. Без такава систематична сензитивност и подготовка, съществува риск децата да бъдат наново виктимизирани, този път от механизмите, призвани да ги защитят.
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ